Израелският писател Елис Шуман пресъздава атентата на летище Сарафово и разследването му в романа си "Бургаската афера", който представя лично у нас от 15 до 21 юни. Прочетете откъси от книгата, преди да си вземете автограф от автора

Роденият в САЩ Елис Шуман емигрира в Израел в тийнейджърските си години. Завършва образованието си в Йерусалим, а след три години в израелската армия се отдава на спокоен живот в южните части на страната, където заедно със своята съпруга Шуман основава кибуц и се занимава със земеделие и туризъм.

Работил е в хотелиерството, вкл. в "Хилтън" в Йерусалим като инспектор на храната и напитките. Междувременно се занимава и с популяризирането на Израел, пишейки в сайтове и електронни списания.

През 2004-та започва работа в маркетингова компания, занимаваща се с онлайн игри и именно това го води в България, където живее през 2009-2010 г. Дотолкова се впечатлява от страната ни, че й посвещава вече втора книга - след романа Valley of Thracians ("Долината на траките") от 2013 г. Автор е и на статия в "Хъфингтън поуст" на тема "10 неща, които не знаете за България".

Виж още: Израелски писател: България си струва да бъде разгледана

Повече за него научаваме от блога му http://ellisshuman.blogspot.bg, както и от http://shumansinbulgaria.blogspot.bg, посветен на приключенията му в България.

Сюжетът на "Бургаската афера", за чието представяне гостува у нас от 15 до 21 юни, се разгръща непосредствено след терористичния акт на летище Сарафово, когато служителят на ДАНС Бойко Станчев и агентката от "Мосад" Аяла Навон тръгват по следата на предполагаемите поръчители на атентата.

Изненадващо от миналото на Станчев изскачат сенки, които възпрепятстват разследването - главният отговорен за трафика на женска плът по Черноморието избира именно дните след атентата в Бургас, за да си отмъсти на служителя на ДАНС, който го е вкарал задълго зад решетките преди време.

Героите на Шуман се впускат в бясно преследване, чиято кулминация е опит за терористичен атентат и в самото сърце на София...

Виж още: МВР: България е потенциално застрашена от терористичен акт

Авторът преплита реални факти от разследването около атентата на летище Сарафово от лятото на 2012 г. с няколко измислени сюжетни линии - а резултатът е трилър с участието на български гангстери, арабски терористи, подкупни ченгета и смели агенти на тайните служби.

Представянето с участието на автора и главния редактор в издателството Захари Карабашлиев е тази сряда, 15 юни, от 18,30 ч. в книжарница "Сиела" в подлеза на Ректората. Предлагаме ви два откъса от книгата, предоставени от "Сиела":

Последната им инструкция беше пределно кратка: "Качи се вътре".

"Странно", каза си мършавият. По-логично бе да остави ра­ницата в багажното отделение и да се отдалечи незабелязано. Беше със северни черти и биеше на очи; щяха да разберат, че не е от групата. Кой ще го пусне вътре?

Но заповедта беше заповед, а той беше тук, за да следва во­лята им. Избута шофьора и се качи в салона. Смяташе да оста­ви раницата и бързешком да слезе. После тихичко да се запилее някъде. Бавно, спокойно, с нормална крачка. Без да извръща поглед, без да привлича чието и да било внимание.

Щяха да тръгнат и да го забравят на секундата. А той щеше да е далеч от тях, при съучастниците си. По краткия път до Слънчев бряг арабите щяха да задействат взрива и толкова. Надали щяха изобщо да го чуят; а трябваше, за да са сигурни в успеха на мисията си.

- Ако обичате - каза той на бременната жена, която запречваше прохода между седалките. Бутна я леко и тя се отдръпна стреснато.

Не го ли чу?

- Ако обичате - повтори той, усмихвайки се изкуствено.

Жената най-сетне се отмести, пропускайки го да мине към задния край на автобуса. Но пътят му изведнъж бе препречен от мъж, явно съпруг на бременната.

Съпругът излая нещо на език, който дългият не разбираше. Бутна го назад и той отстъпи, объркан от неочакваното нападе­ние. Беше му трудно да маневрира с тази огромна раница.

- Ей, не разбра ли? - кресна му пак мъжът, този път на английски. - Няма да буташ жена ми! Бременна е, не виждаш ли? И... изобщо, защо си тук? Както виждам, не си от групата?

Той не отвърна нищо. Свали раницата от гърба си и я оста­ви на една от седалките. Боже, че тежка! Целият беше в пот - рукнала по гърба му, челото... Плановете за действие не пред­виждаха спор с разярени пътници.

- Извинете ме - каза той, надявайки се, че раздразненият съпруг ще се успокои и случаят ще приключи.

Чу някакъв глух шум откъм раницата. Обърна се да я по­гледне, знаейки, че шумът идва от мобилния телефон, част от устройството. С него трябваше да взривят бомбата. Позвъня­ването щеше да задейства детонатора.

Нямаше шанс да направи нищо. Миг по-късно вълна от го­рещина и смърт помете автобуса. Заедно с мъжа, бременната му жена, българския шофьор и няколко от пътниците загина и той - овъглен на секундата, без да има време дори да се замис­ли над простия факт, че съучастниците му го бяха изоставили.

 

- Къде бяхте, като избухна бомбата?

- Видяхте ли нещо?

- Човекът, който взриви бомбата, беше ли в автобуса?

- Моля ви, спрете! - изплака израелската гражданка, вди­гайки ръце, сякаш за да се защити от вербалната агресия на цивилния български полицай, засипващ я с въпроси в тясното и задушно помещение. - Тече ми кръв, ранена съм! Трябва да ида в болница!

- Малко ще потърпите - каза й той. - Раната е повърхностна.

Служителят се спогледа с колегата си, който, облегнат на стената, следеше безмълвно разпита. После отново запита с мрачно изражение:

- Вие разбирате ли изобщо думите ми? Моят английски сложен ли ви се струва?

- Не, изобщо - отвърна тя, като подсмъркна и отпусна дла­ните си върху пластмасовия плот на масата. - Просто още съм в шок. Питам се и къде са другите...

- Другите са добре - каза той. Наведе се и грижовно сложи ръка на рамото й, сякаш за да изтрие ужасния спомен от слу­чилото се. - Трябва да знаем какво е станало. А вие трябва да ни помогнете.

Тя вдигна очи към него: строен българин със славянски чер­ти и високо чело; тъмната му коса беше сресана на една страна. Очите му, вперени в нея, бяха също тъмни и някак тъжни.

* * *

Като малка Аяла често си мечтаеше за България. Представяше си я като вълшебна страна с дворци и принцеси, планини с белоснежни шапки и долини с пенливи ручеи. Имаше, разбира се, змейове и вещици, както и пещера, толкова тъмна и дълбока, че в нея се беше заселил самият Луцифер.

Приказни самодиви с красиви плитки, дълги доземи, бяха спасявани от безстрашни и снажни принцове. Грозни човекоядци и страшни тролове скитаха из нивя с пшеница. Всеки изгрев и залез почвата потреперваше от вулканични трусове. Море, черно като катран, лижеше остри крайбрежни зъбери. Улиците в селцата на този вълшебен край бяха като реки от сребро и злато.

Чуден и запленяващ свят, който не даваше покой на въображението й.

Всяка вечер, преди да заспи, нейният баща й четеше при¬казки. Българските думи и изречения в тези притчи бяха съвсем различни от еврейските. Но баща й, спорейки постоянно с майка й, искаше да й предаде поне част от традициите и обичаите на детството си.

В къщата им се говореха два езика. Майка й, родена в Израел, говореше на иврит, въпреки че корените й бяха от друга тайнствена и далечна страна, Йемен. Баща й говореше на български - език, който тя не се престраши да пробва, но разбираше. Така България - далечна, непозната и загадъчна - трайно се настани в детските й фантазии.

Знаеше, че ще дойде ден, в който ще посети страната. Родното място на баща й, който беше живял там до преселването на семейството в Израел, тогава току-що създадена държава. "Само да мина военна служба - си казваше тя, - и - стягам куфарите."

Изкара две години в Агаф Ха Модин, военното разузнаване. Отличният й, почти разговорен английски стана причина да я изпратят на важна секретна длъжност, което автоматично отрязваше възможността за задгранични пътувания дълго след края на службата й. Но за разлика от повечето си връстници тя не гореше от желание да хукне по света миг след като захвърли униформата.

Искаше да постъпи в голяма международна фирма; високотехнологична, за предпочитане. Бизнес езикът не беше пречка, както и деловите умения, които щеше да усвои с лекота. Намирането на подходяща длъжност нямаше да е никак трудно. Фирмите никнеха като гъби, растяха и откриваха офиси в чужбина. Тя, примерно като финансист, можеше да поддържа връзка между Европа и Тел Авив, чудесна възможност да опознае света и да пътува.

Когато се уволни, Аяла се записа в бизнес факултета на телавивския университет и изцяло се посвети на ученето.

"Време е да помогнеш на Родината!"

Тя стреснато вдигна глава от учебника. Раздразнена, че я прекъсват, но бързо се разтопи в усмивка, когато видя ниския, мургав мъж до себе си. Вуйчо Янив беше най-малкият брат на майка и и неин любим родственик. Апартаментът му, недалеч от тях, беше за нея като втори дом по време на детството й. Нямаше ли я вкъщи, я търсеха там. Вуйчо й беше сърдечен човек и я обичаше повече и от трите си собствени деца.

- Какво имаш предвид? - запита тя, докато той я целуваше по бузата. - Не виждаш ли, че уча? Един ден, когато завърша и се захвана с нещо, със сигурност ще бъда от полза на родината си.

- Можеш да свършиш много повече - каза той, сядайки до нея на масата. - Ти си умно момиче, Аяла, и като казвам умно, искам да кажа че притежаваш страхотни качества. Твоят ум трябва да служи на Родината.

Източник: ИК "Сиела"