Без любов и всеотдайност към изкуството, няма нито любов, нито изкуство, каза големият художник в специално интервю за Bulevard.bg през 2015 г., което ви припомняме по повод неговата кончина на 25 май, броени дни преди да навърши 85

Големият български художник, колекционер и общественик акад. Светлин Русев почина от инфаркт на 25 май 2018 г., броени дни преди 85-ия си рожден ден, който отново щеше да отбележи с изложба.

Роден в Плевен на 14 юни 1933 г., той завършва живопис в Художествената академия при проф. Дечко Узунов. От 1975 г. става професор там, през 1973-85 г. оглавява Съюза на българските художнии, а през 1985-88 г. е директор на Националната художествена галерия. На два пъти е избиран за депутат.

Наред с многобройни живописни творби, Светлин Русев е автор на монументални работи в храма на св. Андрей Първозвани и св. Елена в Калифорния, а също така на иконите и стенописите в църквата "Света Параскева" в село Рупите.

Негови картини са притежание на музеи, галерии и частни колекции в Москва, Париж, Лондон, Сан Франциско, Лос Анджелис, Аахен, Стокхолм, Мюнхен, Бон, Хамбург, Берлин, Хесен, Рим, Букурещ, Варшава, Дрезден, Прага, Атина, Брюксел, Франкфурт, Майами, Чикаго, Виена, Кобленц, Будапеща, Пекин, а също така на колекционери и галерии в Холандия, Япония, Швеция, Гърция, Аржентина, Венецуела, Куба, Италия, Португалия и др.

Светлин Русев, "Автопортрет", 1988 г. 

"Има нещо дълбоко символно в днешния ден, на който почитаме нашите мъртви. Днес чрез богослужението в църквата измолваме прошка от Бога за нашите покойници и в тяхна памет, наред с молитвите, от нас се изискват и дела на благотворителност. Такъв бе и творческият и житейски път на академика - 

облъхнат от духовното, осветен от мисията на състраданието, пропит от мистичното,

емоционалното, непрестанно търсещ и проправящ нови пътеки по пътищата вечни на културата", изтъкват от Министерството на културата в съботния ден, когато се отбелязва Черешова задушница. В некролога, разпространен от ведомството на Боил Банов, се казва още:

"Биографията на Светлин Русев е тясно преплетена с цяла една епоха в историята не само на българското изкуство, но на живота в България. Без неговата личност не бихме могли да си представим нито Художествената академия, нито Съюза на българските художници, Националната галерия, Великото народното събрание, институционализираната култура или Българската академия на науките; не бихме могли да си представим най-сетне откриването на нито една значима изложба.

Понякога критикуван, понякога уподобяван, Светлин Русев малко се вълнуваше от дребните дрязги на деня. Защото гледаше голямата картина. За него бе важна работата, която можеше да свърши в полза на изкуството и той я вършеше методично и последователно - правеше това, което е необходимо, всичко, което е по силите му, без да мисли за последствията, упреците или негативните реакции. 

Животът му се разпростря в няколко различни епохи, в различна и сложна политическа среда, но дори до последния си дъх той остана в крак с времето и не се поддаде на конформизъм. Бе непрестанно търсен от колеги и ученици заради своята експертиза, заради своята непоклатима гражданска позиция, че

светът на изкуството е противопоказен на омразата и агресията

Не се страхуваше да признае грешките си, или да изрази открито несъгласие и да поеме отговорност. Защото това, което го водеше, бе чистата сила на изкуството. Дълбокото му уважение към него го водеше отвъд пределите на страната, в търсене на достойни творби за националните ни колекции, а друг път - в дейност по допълване на личната му галерия от невероятни творби.

Често се отзоваваше на минутата, когато галерия или музей желаеха да представят по-пълно произведенията на едно или друго голямо артистично име - със съвет, с предоставена картина или пластика. За младите художници бе въпрос на чест акад. Русев да изкаже мнението си на откриването на тяхна изложба. И макар понякога то да бе с горчиви нотки на критичност, те го приемаха с радост, получили ориентир от един безпристрастен ментор. 

Изложбите, които подготвяше живописецът Русев, пък се превръщаха в истинско събитие, независимо дали бяха ретроспективи по повод рождения му ден, или пък представяха една-единствена силна картина.

По посещаемост неговите вернисажи можеха да се сравнят с концерт

И в картините на Маестрото наистина откривахме музика. Понякога меланхолична, понякога водеща ни към трудно разрешими психологически въпроси, но винаги вибрираща в синхрон с тоновете на сърцето. 

Днес неговото сърце престана да тупти, но творбите му продължават да поддържат звученето на тази музика, която отеква у всеки, докоснал се до него чрез тях. Сякаш маестро Светлин Русев сам избра днешния ден, в който приготвяме жито, символизиращо Възкресението. Може би е искал да ни остави още един последен знак - че животът на голямото изкуство продължава и след физическата смърт....

Светлин Русев е едно от най-интересните и значителни явления в духовния живот на нашето време - и като живописец, и като личност. Титаничен творчески труд, стотици картини, стенописи, хиляди рисунки. Новатор в изкуството, той открива в творческия процес

духовното, невидимото, интимното в човешката личност

Картините му са "говорящи", израз на личностен и граждански светоглед. Вниманието му е съсредоточено върху преживяванията на човека в екстремни ситуации на исторически превратности или в тежки житейски изпитания.

Есеист в живописта, той успява да запази нежния психологизъм в почти символни художествени обобщения, тежките белези на преживяното в човешкия лик, сенчестата страна на видимостите. Всяка поредна изложба на Светлин Русев е своеобразна равносметка - обществена и лична. Като истински интелектуалец той заема в обществото своя нестандартна и безпристрастна позиция."

През април в Москва художникът откри своя експозиция и в Руската академия за изобразително изкуство, където бяха подредени над 50 негови живописни платна, рисувани от 1988 г. насам.

По повод кончината на един от най-именитите съвременни български творци ви припомняме интервюто, което той даде в началото на 2015 г. за Bulevard.bg по повод най-новата си изложба:

- Акад. Русев, ако изходим от темата на изложбата ви "Учителят и учениците",  подредена в артцентър "Банкя", кои са Вашите най-големи учители и с кои свои ученици най-много се гордеете?

- Имам няколко преки учители, но имам и такива, с които дори не съм се срещал лично, но винаги съм ги чувствал като наставници.

В училище, говоря за 40-те и 50-те години на миналия век, имах много интересни учители, които силно ми повлияха, защото ме въведоха в света на изкуството не изобщо, а съвсем конкретно като проблематика. Това бяха художникът Дило Дилов и акад. Христо Бояджиев.

Имах голяма драма при кандидатстването си в Художествената академия. Чак на третия път ме приеха. Но за щастие съдбата си е знаела работата. Там попаднах на Дечко Узунов, за който категорично мога да каже, че е един от преките ми учители.

Покрай него имаше доста интересни художници, които също считам за свои учители. Имаше един скулптор - Ангел Славков, от поколението на 30-те години, изключителен творец, който малко хора познават днес. Като нравственост, като морал считам за свои учители и Кирил Петров и Васка Емануилова. Това са хора, които познавах, с които съм работил.

От цялата история на изкуството считам за свои учители и Рембранд, Микеланджело, египетското изкуство...

И днес помня и най-малките забележки на Дечко Узунов, най-вече неговия пример като творец и личност. Преди имахме чувство за срам и бяхме много редовни студенти. Днес това го няма.

Системата на преподаване на Дечко беше по-свободна, аз се държа със студените си по-академично. Освен изграждането на професионални навици, се старая да ги науча да разговарят с езика на изкуството, да умеят да споделят чрез картините си това, което носят в себе си. Но най-важното - да изградят чисто човешки качества, най-вече характера. Без характер художник не се става. То всъщност за всяко нещо е така, нали?!

- Най-ценният Ви урок?

- Професионалните уроци се променят с времето, но има един урок от моя учител Дечко Узунов, който винаги се старая да спазвам - без любов и всеотдайност към изкуството, няма нито любов, нито изкуство.

- Има ли приемственост между поколенията в българското изкуство, и в частност в изобразителното изкуство?

- Смея да кажа, че приемственост имаше до началото на 90-те години, когато имаше относително ясни критерии. Днес връзката между отделните модерни форми на изкуството са скъсани, защото се загуби мярката за всичко, което прави човек във или извън изкуството.

Разбира се, има художници, които все още носят тази връзката в себе си, но мисля, че съвременните художници са деца на света, а не на традициите.

- Едно време, за да станеш известен художник, се искаше само талант. Днес какви други качества се изискват от един артист, за да стане известен и продаван?

- Много са относителни нещата между таланта и популярността. Има много художници, които са заслужено известни, има и такива, които не бих поставил на първа позиция. Има и други художници, които са малко известни, но са изключителни като художници и като личности.

Всъщност известността е важна за художника, тя е малко или много мотивираща за него. Но тя е също толкова и опасна, ако си въобразиш, че известността е част от таланта. Не е така. Тези неща се разминават доста. Това важи за всички изкуства, но специално при нашето изкуство е важно не само да надуваш свирката, а да говориш със свой глас и език.

- Коя е Вашата вечна муза?

- Ако говорим в класическия смисъл - жената е вечна муза, но жената не в идеалния й вид, а жената като майка и красива жена с всичките й малки несъвършенства.

Мисля, че най-сериозната муза е вярата, че нещо можеш да постигнеш.

- Журналистката Петя Тетевенска казва за Вас, че сте опитали и от меда, и от жилото на властта. Кога Ви беше най-трудно и с кой успех най-много се гордеете?

- Истина е, че познавам нещата от двете им страни. Най-трудно ми беше покрай участието ми в Обществения комитет за екологична защита на Русе. Тогава ме уволниха, изключиха ме отвсякъде. На партийните заседания в цяла България другарите си точеха зъбите на мой гръб. Тази изолация продължи почти три години.

Но тогава научих нещо много важно - ако имаш твърд характер и не се взимаш несериозно, може да оцелееш и в най-трудната ситуация и животът да не ти се струва толкова черен.

- За никого другиго, освен за Вас, Баба Ванга не е казала, че е неин брат, син и баща едновременно. На какво се дължи тази здрава връзка между вас?

- Ванга беше много снизходителна към мен, изпитваше и слабост, която не знам на какво се дължеше. Все пак съм й благодарен, че в два филма тя каза неща за мен, за които дори ме е срам да си ги помисля, толкова са силни и хубави. Но повече ме задължават. Очевидно е виждала някои неща по-различно. Да се надяваме, че нейната слабост е имала основания. 

- Кой е най-яркият Ви спомен от нея?

- Помня не едно или две неща, но най-силно ми се е запечатало в съзнанието всеотдайността, с която тя помагаше на хората. Тя беше мъченица, един човек с мисия, с много високо издигнат дух и същевременно приземен да помага на хора като нас. Тя си носеше службата да дава физическо и духовно изцеление на хората.

- За Вас какво е съдбата?

- Съдбата е нещо, което е толкова предопределено, колкото и зависи от нас. Има неща, които са дадени, но заедно с това има и много неща, които зависят само от нас. До каква степен ще съумеем да ги овладеем, да ги заслужим, защото съдбата може да ни е дала доста неща, но ние да ги проиграем.

- Един артист като Вас, покорил множество върхове, за какво си мечтае сега?

- Трудно ми е да кажа. Първо искам хората около мен да са по-спокойни и да имат по-малко грижи.

Мечтата ми е да реализирам това, което нося в себе си, поне частично да мога да го направя и да го покажа на света. И да имам сили и здраве, и да съм с акъла си, защото е опасно, когато човек не знае какво прави.




1 Коментар

  1. Small b366fdccf2599037dbedf5a34492505e57f66bd609965403d0ca905f0fca29f0 Ваня

    Aко имаш твърд характер и не се взимаш несериозно, може да оцелееш и в най-трудната ситуация и животът да не ти се струва толкова черен.