Откъс от книгата на Дейвид Игълман "Мозъкът. Това си ти"

Как животът ни оформя нашия мозък и как нашият мозък оформя живота ни - отговор на тези въпроси дава известният американски невробиолог Дейвид Игълман в книгата си "Мозъкът. Това си ти", част от едноименния му машабен проект.

Авторът е сценарист и водещ на поредицата "Мозъкът" по Би Би Си, обявена от в. "Ню Йорк таймс" за едно от най-добри телевизионни предавания за 2015 г.

В своя труд той обяснява на разбираем език случващото се в главите ни, ориентирайки ни смело и непоколебимо към и в нашия вътрешен космос – където, в гъстата плетеница на милиарди неврони и необятен брой връзки между тях, се материализира нещо, което едва ли сме очаквали да видим точно там: нашата същност, обясняват българските му издатели от "Сиела".

В предговора на изданието Игълман обобщава: "По-доброто разбиране на мозъка хвърля светлина върху онова, което смятаме за реално в личните ни отношения, и онова, което смятаме за необходимо в социалната ни политика."

Той определя себе си като "невроучен през деня и писател през нощта". През 1993 г. завършва британска и американска литература в университета "Райс" в Хюстън, щата Тексас, а първата година от следването си прекарва в чужбина - в Оксфордския университет. Докторантската си степен по невробиология защитава в медицинския колеж "Байлър" в Хюстън през 1998 г., а впоследствие специализира и в Института по биология "Солк" в Сан Диего, щата Калифорния.

Умел популяризатор на науката, Игълман редовно изнася лекции в Станфордския университет и в редица други престижни учебни заведения. Негови изследвания са публикувани в научни издания като "Сайънс" и "Нейчър".

"Мозъкът. Това си ти" е първият му труд, който излиза на български език. Преводът от английски език е на Елена Филипова ("Как работи умът" и "По-добрите ангели на нашата природа" от Стивън Пинкър, "Подсъзнателното" от Ленард Млодинов, "След Вавилон: аспекти на езика и превода" от Джордж Стайнър).

Предлагаме ви откъс, предоставен от издателството, който е посветен на тийнейджърските години:

Само допреди двайсетина години все още се смяташе, че мозъчното развитие до голяма степен е приключило в края на детството. Но сега вече знаем, че процесът на изграждане на човешкия мозък отнема до 25 години. Тийнейджърските години са период на толкова важна невронна реорганизация и промяна, че оказват драматично влияние върху това как изглежда личността ни. Докато ние добиваме вида си на възрастни, хормоните, препускащи из телата ни, предизвикват видими телесни изменения – невидимо обаче нашият мозък преминава през също толкова монументални промени. Тези промени обагрят силно начина, по който се държим и реагираме на света около нас.

Една от тези промени е свързана с възникващото усещане за "аз", а редом с него и със самосъзнанието.

За да добием представа за действието на тийнейджърския мозък, ние проведохме един прост експеримент. С помощта на моя аспирант Рики Савджани помолихме доброволци да седнат на табуретка във витрината на магазин. След това дръпнахме завесата, разкривайки доброволеца, гледащ към света навън – за да бъде зяпан от минувачите.

Преди да ги поставим в това социално неловко положение, ние екипирахме всички доброволци, за да можем да измерим емоционалната им реакция. Вързахме ги към устройство, измерващо кожно-галваничната реакция (КГР), удобен показател за тревожността – колкото повече се отварят потните ви жлези, толкова по-голяма ще е проводимостта на кожата ви. (Това, между другото, е същата технология, която се ползва и в детектора на лъжата, или теста с полиграф.)

В нашия експеримент участваха и възрастни, и тийнейджъри. При възрастните наблюдавахме стресова реакция поради втренчените погледи на непознатите, точно както се очакваше. При тийнейджърите обаче същото преживяване хвърли емоциите им в свръхтурбуленция: те бяха много по-разтревожени – някои до разтреперване, – докато бяха гледани.

Защо е тази разлика между възрастните и младежите? Отговорът е свързан с една област на мозъка, наречена медиална префронтална кора (мПФК). Тази област се активира, когато мислите за себе си – и особено за емоционалното значение на дадена ситуация за самите вас.

Д-р Лия Съмървил и нейни колеги от Харвардския университет открили, че с преминаването от детството към юношеството мПФК става все по-активна в социални ситуации, достигайки максимум около петнайсетата година. На този етап социалните ситуации носят голяма емоционална тежест, водейки до себецентрирана стресова реакция с голяма интензивност. Тоест в юношеството мисленето за собственото аз – т.нар. "самооценка" – е с висок приоритет. За разлика от това, възрастният мозък е свикнал със собственото си аз – така както с времето се разносват новите обувки – и съответно възрастният не се притеснява чак толкова да седи във витрината на магазин.

Освен социалното неудобство и емоционалната хиперчувствителност, тийнейджърският мозък е така нагласен, че да поема рискове. Дали ще е бързо каране, или изпращане на голи снимки, рисковото поведение е по-изкушаващо за тийнейджърския мозък, отколкото за възрастния. Това до голяма степен е свързано с начина, по който реагираме на възнагражденията и стимулите. Докато преминаваме от детството към юношеството, мозъкът проявява засилена реакция към възнагражденията в онези свои зони, които са свързани със стремежа към удоволствие (една от тях се нарича nucleus accumbens, или прилежащо ядро).

При тийнейджърите активността тук е толкова висока, колкото и при възрастните. Има обаче един важен факт: активността в орбитофронталната кора – свързана с вземането на ръководни решения, с вниманието и симулацията на бъдещи последици – при тийнейджърите все още е същата като при децата. Зрялата система за стремеж към удоволствие, съчетана с незряла орбитофронтална кора, означава, че тийнейджърите са не само емоционално хиперчувствителни, но и по-малко способни от възрастните да овладяват емоциите си.

Нещо повече. Съмървил и екипът ѝ имат идея защо натискът на връстниците оказва толкова силна принуда върху поведението на тийнейджърите – областите, участващи в социалните съображения (като мПФК), са по-тясно свързани с някои други мозъчни области, които превръщат мотивите в действия (стриатума, или ивичестото тяло, и неговата мрежа от връзки). Това, предполагат от екипа, би могло да обясни защо вероятността тийнейджърите да поемат рискове е по-голяма, когато приятелите им са наоколо.

Начинът, по който възприемаме света като тийнейджъри, е следствие от един променящ се мозък, който се движи напълно по разписание. Тези промени ни правят по-себецентрирани, по-склонни към рискове и по-податливи към поведение, мотивирано от връстниците. За разстроените родители по целия свят това носи едно важно послание: кои сме ние като тийнейджъри не е следствие само на избор или нагласа, а резултат от един период на интензивна и неизбежна невронна промяна.

Източник: ИК "Сиела"