Беларуската писателка Светлана Алексиевич е известна със своята художествено-документална поредица "Хроника за малкия човек и Великата утопия"

"Търсех жанр, който би ми позволил да се доближа максимално до собствените си разбирания как виждам и чувам света. Най-сетне избрах - истинските човешки гласове и признания. Днес, когато човекът и светът около нас са станали толкова многостранни и разнолики, когато най-после осъзнаваме колко тайнствен и необхватен всъщност е човекът, една житейска история - или по-точно документалното свидетелство за тази история - ни доближава максималдо до действителността."

Думите са на писателката от Беларус Светлана Алексиевич (Alexievich.info), 67-годишна разследваща журналистка, която стана тазгодишната носителка на Нобеловата награда за литература, присъдена й заради "нейните полифонични текстове - паметник на страданието и мъжеството в днешно време".

Тя беше кандидат номер 1 за приза и в залаганията на букмейкърите,

а сред фаворитите се нареждаха още японецът Харуки Мураками ("След мръкване", трилогията "1Q84"), авторът на "Съцветия от кръв" Нгуги уа Тионго (Кения), Джойс Каръл Оутс и Филип Рот (САЩ), .

Алексиева е родена на 31 май 1948 г. в украинския град Станислав (днешен Ивано-Франковск), в семейството на украинка и беларусин. Завършила е журналистика в Минск, работила е като репортерка и учителка.

Наред със своите есета и репортажи пише художествено-документални книги. След катастрофата с Чернобилската АЕЦ през 80-те тя събира в продължение на десетилетие свидетелствата на няколкостотин очевидци на катастрофата: пожарникари, "ликвидатори", лекари, физици, политици и редови граждани. Своеобразен венец на творчеството й е поредицата

"Хроника за малкия човек и Великата утопия",

наричана още "Гласовете на Утопията", в която обикновените (малки) хора разказват за себе си и времето: "Войната няма женско лице" (1985), "Последните свидетели", "Цинковите момчета", "Очаровани от смъртта", "Чернобилската молитва"...

"Пробвах себе си, своя глас в различни жанрове, писах разкази, публицистика, репортажи. Решаващо влияние в моя избор оказа известният беларуски писател Алес Адамович, особено първата му книга "Аз от огненото село", написана заедно с Янка Брил и Владимир Калесник", обяснява Алексиевич в интервю пред Роза Станкевич и допълва:

"Дълго търсих себе си, исках да намеря нещо такова, с което да се доближа до реалността, която ме измъчваше, увличаше, хипнотизираше... Исках да открия истината. И този жанр - жанрът на човешките гласове, на

изповедите, свидетелствата и документите на човешката душа,

ми допадна мигновено... Бях още студентка, когато прочетох тази книга и бях силно впечатлена. Още тогава разбрах, че и аз чувам света така: чрез гласовете, чрез детайлите на бита и битието - така е устроено моето ухо, така го виждам - така са устроени моите очи.

След завършването на факултета по журналистика дълго търсих себе си, пробвах: писах за художници, за науката, занимавах се с чиста журналистика. И добре се справях с всичко, дори - като потомствен учител - и с преподаването в училище. Но тази книга ме накара да разбера, че това е моят жанр. За него трябва да бъдеш

малко свещеник, малко психиатър, социолог, писател, актьор, и, разбира се, журналист

Аз избрах този жанр. Моите книги са подслушани от улицата, зад прозореца. В тях реални хора разказват за главните събития на своето време и всеки от тях - историята на своята малка човешка съдба."