Откъс от новия сборник с разкази на П.Г.Удхаус за Устър и други търтеи
"Питайте Джийвс" е сборник, събрал на 600 страници разказите на П.Г.Удхаус (1881-1975) за Бърти Устър и неговия находчив, неподражаем прислужник Джийвс.
Авторът, който през своя близо вековен живот е удостоен дори с рицарска титла, е сред любимите британски хумористи. Негови почитатели са колеги писатели като Ивлин Уо, Ръдиард Киплинг, Дъглас Адамс, Салман Рушди и Тери Пратчет - и звездни актьори от ранга на Хю Грант.
Виж още: Най-доброто от Джийвс и Устър
Най-известната тв екранизация за комичния тандем, с 23 епизода, е излъчена по британската телевизия Ай Ти Ви през 1990-93 г., а в двете главни роли влиза блестящият комедиен тандем на Стивън Фрай (иконома Джийвс) и бъдещия "Д-р Хаус" Хю Лори (Бърти Устър).
Илюстрациите в новото издание, което е на книжния пазар у нас от 19 юли, са на Тодор Ангелиев.
Предлагаме ви един ретроспективен откъс от "Питайте Джийвс: Разкази за Бърти Устър и други търтеи" в превод на Живка Георгиева, предоставен от изд. "Колибри":
Джийвс постъпва при мен
По въпроса за Джийвс – моя личен прислужник, както знаете – становищата са крайно разнопосочни. Не са малко привържениците на мнението, че съм прекалено зависим от него. Леля ми Агата дори стигна дотам да го нарече мой душеприказчик. Аз пък ще ви кажа: защо не? В края на краищата Джийвс е гений. От якичката нагоре няма равен на себе си.
Горе-долу една седмица след като постъпи при мен аз се отказах от всякакви опити да се грижа сам за делата си. Това стана преди пет-шест години, веднага след умопомрачителната история с Флорънс Крей, ръкописа на чичо Уилоуби и малкия прилежен скаут Едуин.
Всичко започна всъщност след завръщането ми в Ийзби – имението на чичо Уилоуби в графство Шръпшир. Гостувах му както всяко лято, но след около една седмица ми се наложи да прекъсна престоя си и да отскоча до Лондон да си наема нов иконом. Бях открил, че Медоус (прислужникът, когото бях взел със себе си в чичовото имение) ми краде копринените чорапи – посегателство, което никой уважаващ себе си джентълмен не може да понесе равнодушно.
Тъй като междувременно се оказа, че е награбил и допълнителна несметна плячка от дома на чичо, трябваше, макар и неохотно, да се разделя с този разбойник и да се обадя в агенцията за наемен труд в Лондон да изрови нов екземпляр и да ми го изпрати на оглед. Та те, значи, ми изпратиха Джийвс.
Никога няма да забравя утрото, когато ми се яви за първи път. По някакво стечение на обстоятелствата предната вечер бях участвал във възвесела сбирка в тесен дружески кръг, в резултат на което се чувствах крайно раздрусан. На всичкото отгоре правех геройски опити да прочета книгата, която Флорънс ми бе натикала в ръцете. Тя също гостуваше на чичо ми в Ийзби и два-три дни преди тук описваните събития се бяхме сгодили.
Към края на текущата седмица трябваше да се завърна в имението и знаех, че тя ще очаква да съм прочел книгата от кора до кора. Понеже, представете си, пращеше от желание да издигне интелектуалното ми равнище на висотата на своето собствено. Притежаваше фантастичен профил, но за жалост бе фрашкана до пръсване с пресериозни цели и похвални намерения.
Най-точна представа ще добиете, като ви цитирам заглавието на четивото, с което бях принуден да се боря: „Типове етични теории“. Още щом го отворих наслуки, попаднах на следния пасаж: „Постулатът или обикновеното проумяване, свързано с речта, е детерминирано коекстензивно предвид задълженията, които поема спрямо социалния организъм, чийто инструмент е езикът и на чиито цели той се опитва да служи“.
Нито за миг не се усъмних в истинността на това твърдение, но съгласете се, че то едва ли е най-подходящото четиво за млад мъж с, меко казано, рохка сутрешна глава.
Тъкмо полагах усилия да вникна в това съдържателно и несъмнено поучително томче, когато на вратата се позвъни. Свлякох се от дивана и със сетни сили допълзях дотам. На прага стоеше тъмнокос тип с крайно почтен и почтителен вид.
– Изпраща ме агенцията, сър – заяви той. – Доколкото разбрах, нуждаете се от личен прислужник.
Точно тогава предпочитах гробар, но все пак му казах да заповяда и той се плъзна вътре безшумно като здравословен морски бриз. Това ме разтърси. Медоус беше дюстабанлия и се движеше като разбесняло се стадо слонове. А този сякаш нямаше крака, а въздушни възглавници. Казвам ви – направо се стече вътре. Сериозното му лице изразяваше почтително съчувствие, сякаш му бе пределно ясно какво значи да си празнувал нощес с момчетата.
– Извинете, сър – изгука нежно и изчезна.
Чух го да шава из кухнята и след още няколко секунди се върна при мен с чаша върху поднос.
– Бихте ли изпили това, сър? – попита с глас на придворен лекар, подаващ ободрителна напитка на поразклатил здравето си принц. – Рецептата е моя.
Цветът е от доматения сок, суровото яйце го прави хранителен, червеният пипер приятно го подлютява. Много джентълмени са ми казвали, че го намират за изключително освежителен след изнурителна нощ. Бях готов да се вкопча във всяка сламка. Изгълтах съдържанието на един дъх и миг след това в главата ми избухна бомба, чийто пожар бавно се придвижи по хранопровода, но след още миг всичко неочаквано си дойде на мястото. С изненада установих, че слънцето греело, а птичките пеели. Накратко казано, отново бях осенен от надежда.
– Нает си! – извиках веднага щом си възвърнах дарсловото.
От пръв поглед ми стана ясно, че е момък на място и че такъв като него трябва да има във всеки дом.
– Благодаря ви, сър. Казвам се Джийвс.
– Можеш ли да постъпиш веднага?
– Незабавно, сър.
– Защото вдругиден заминавам за Ийзби.
– Много добре, сър. – Той погледна през рамото ми към портрета, окачен над камината. – Художникът е постигнал чудесна прилика с лейди Флорънс Крей, сър. От две години не съм виждал милейди. Служих известно време като личен прислужник на лорд Уърпълсдън. Подадох си оставката, тъй като не можех да понеса навика на милорд да се явява на вечеря с официални панталони и ловджийско сако.
Ексцентричните привички на дъртия и без това ми бяха добре известни. Въпросният лорд Уърпълсдън е таткото на Флорънс. Той е същият, дето няколко години по-късно слязъл веднъж за закуска, повдигнал похлупака на първото изпречило се пред погледа му блюдо, извикал „Яйца! Цял живот ли ще ям яйца!“ – и начаса отпрашил за Франция.
Повече не се завърна в лоното на семейството си. Не че лоното има нещо против – преобладава мнението, че му е излязъл късметът. На лоното имам предвид, не на таткото на Флорънс.
Познавам семейството от дете и трябва да призная, че само като зърнех дъртия, и гащите ми се разтреперваха. Времето, дето уж лекувало всички рани, така и не съумя да заличи от паметта ми спомена за деня, когато той ме спипа – блед 15-годишен юноша – да пуша в конюшнята една от любимите му пури. Погна ме с ловджийския камшик тъкмо когато бях стигнал до извода, че имам неотложна нужда от отдих и пълно усамотение, и ме преследва цяла миля по неравен и труден терен.
Ако нещо помрачаваше чудната радост от годежа ми за Флорънс, това бе именно фактът, че се бе метнала до голяма степен на татко си и човек никога не можеше да предвиди кога именно ще ѝ избие чивията. Но профилът ѝ, повтарям, нямаше равен на себе си.
– Аз съм сгоден за лейди Флорънс, Джийвс – осведомих новонаетия си персонал.
– Нима, сър?
Знаете ли, имаше нещо в интонацията му… Уж всичко ѝ беше наред, а все пак се усещаше липса на бодрост и жизнерадост. И по някакъв начин успя да ме остави с впечатлението, че не припада от възхита по Флорънс. Е, това в края на краищата слабо ме засягаше. Предположих, че докато е обслужвал стария Уърпълсдън, тя по някакъв начин го е настъпила по мазола. Флорънс беше чудесно момиче, погледнато отстрани, с ненадминати външни данни, но беше склонна да се отнася властно с обслужващия персонал.
На вратата отново се позвъни. Джийвс се оттече да отвори и се върна с телеграма в ръка.
„Ела веднага. Крайно спешно. Хвани първия влак. Флорънс“.
– Странно – промърморих аз.
– Моля, сър?
– Не, нищо.
Това вече ви дава ясна представа колко слабо познавах тогава Джийвс, та не обсъдих обстойно с него проблема. Днес и през ум не би ми минало да прочета някоя странна телеграма, без да му поискам мнението. А тази беше от странна по-странна. В края на краищата Флорънс много добре знаеше, че след един ден аз, така или иначе, се връщах в Ийзби. Защо тогава ме викаше по спешност? Нещо трябва да се бе случило, естествено. Но така и не можах да се досетя какво, по дяволите.
– Джийвс, още днес следобед отпътуваме за Ийзби. Ще се справиш ли?
– Разбира се, сър.
– Ще успееш ли да стегнеш багажа и всичко останало?
– Без затруднение, сър. С кой костюм ще пътувате?
– С този.
Бях нахлузил един ведър кариран костюм, към който бях силно привързан. Дори мога да призная, че направо му се възхищавах. Е, не беше изключено при първа среща да ви се стори малко… внезапен, но свикнеше ли окото с цветовата гама, то незабавно проумяваше, че костюмът няма равен на себе си. Момчетата в клуба, а и не само в „Търтеите“, открито и без задръжки му се любуваха.
– Много добре, сър.
Отново онази особена нотка в гласа му. Само в начина, по който произнесе тези три нищо и никакви думички. Костюмът не му харесваше. Стегнах се, за да му се наложа. Нещо ми подсказа, че ако не си държа очите отворени на четири, ако не го смачкам в зародиша, той в най-скоро време ще започне да прави с мен каквото си поиска. Имаше вид на много решителен мъж.
По дяволите, нямах намерение да понеса подобно отношение. Прекалено много мои приятели се бяха превърнали в роби на личните си прислужници. Още ми пари споменът за горкия стар Обри Фотъргил, който наскоро ми разправи в клуба със сълзи на очи, горкото момче, как бил принуден да се откаже от любимите си кафяви обувки само защото Мийкин, неговият човек, не ги одобрявал.
Тези хора трябва да ги държиш изкъсо. Наложително е да овладееш изпитания стар метод с желязната ръка в кадифена ръкавица. Я си им подал онова там, какво му се викаше, и те вече са налапали не знам си какво и искат още.
– Не ти ли допада костюмът ми, Джийвс? – попитах хладно.
– О, да, сър.
– Кажи де, какво не ти харесва в него?
– Много хубав костюм, сър.
– Какво му има? Кажи най-сетне!
– Ако ми позволите да изразя едно предположение, сър, малко по-убит кафяв или сив костюм с дискретна нишка…
– Що за глупости!
– Много добре, сър.
– Не се чуваш какви ги плещиш, скъпи!
– Както кажете, сър.
Чувствах се като човек, стъпил където трябва да е последното стъпало, само че не е. Бях настроен предизвикателно, а нямаше кого да предизвикам.
– Добре тогава – заключих.
– Да, сър.
И той отиде да си донесе багажа, докато аз се задълбочих отново в „Типове етични теории“ и си опитах късмета с една глава, разглеждаща „Идеопсихологичните етики“.
Източник: ИК "Колибри"
2 Коментара