Българската православна църква почита паметта му на днешната Архангелова задушница

На днешната Архангелова задушница Българската православна църква отбелязва пет години от кончината на патриарх Максим, който почина през 2012 г. на 98-годишна възраст.

Той е на 29 октомври 1914 г. в троянското село Орешак, Троянско, в семейството на Пена Борджукова и Найден Минков Рачев, а светското му име е Марин Найденов Минков, припомнят от Българската патриаршия. Основното си образование получава в родното село и едва 12-годишен постъпва като послушник в Троянския манастир.

Прогимназията завършва с отличен успех и през 1929-35 г. учи в Софийската духовна семинария, когато неин ректор е бъдещият Неврокопски митрополит архимандрит Борис Симов. Съучениците му го характеризират като младеж с весел нрав, но сериозен в заниманията.

До 1938 г. е църковен певец и деловодител в русенския храм "Света Богородица", а след това, до 1942 г., следва в Богословския факултет на Софийския университет. През последната година от обучението си дава монашески обет и приема името Максим - в чест на светеца от VII в. преп. Максим Изповедник. Ръкоположен е за йеродякон в семинарския храм "Св. Йоан Рилски", а след дипломирането му Светият Синод го назначава за учител-възпитател в Софийската духовна семинария, където преподава основно богословие и пастирско богословие.

На 14 май 1944 г. в Черепишкия манастир, където е евакуирана и впоследствие остава интернирана Софийската духовна семинария, е ръкоположен в йеромонашески чин от Врачански митрополит Паисий.  На 12 юли 1947 г. в Разград става архимандрит, а Доростолският и Червенски митрополит Михаил го назначава за свой протосингел.

През 1950 г. заминава за Москва като предстоятел на Българското църковно подворие в руската столица.  В онова време за подобен пост се изисква извънреден такт и дипломатичност в общуването със светските власти, отбелязват от Българската патриаршия и цитират оценката, която му дава руският патриарх Алексий I до тогавашния български патриарх Кирил: "Скромен във външните си прояви, вътрешно изпълнен със съзнанието за свой дълг, той спечели искрената любов на църковните среди в Руската православна църква и уважението на обществеността".

След завръщането си в България, през втората половина на 50-те години, е главен секретар на Св. Синод и оглавява редакционната колегия на Синодалното издателство, което публикува "Църковен вестник" и сп. "Духовна култура". 

В края на 1956 г. получава епископски сан с титлата "Браницки", а през 1960 г. е утвърден за Ловчански митрополит и за десетилетие осветява няколко новопостроени храма. През 1971 г., след кончината на патриарх Кирил, е наместник-председател на Св. Синод, а църковно-народният събор на 4 юли го избира за Български патриарх и Софийски митрополит.

През този период, за разлика от други комунистически страни, православната църква у нас се радва на уважение, макар да е признавана само нейната културна и просветна роля в историята, но не и нейната духовна и спасителна същност, се казва още в биографичната справка от Българската патриаршия, откъдето напомнят, че патриарх Максим, със свойствения му тих начин на въздействие, е успявал да отстоява нейните позиции в редица трудни ситуации.

През 1968 г., още като Ловчански митрополит, той съдейства за връщането на монасите в Рилския манастир, след като няколко години по-рано обителта е превърната в "музей", а монасите принудени да я напуснат. Съхранява от разрушение миньорската църква "Св. Йоан Рилски" в центъра на Перник и не допуска Църквата да бъде въвлечена в т.нар. "възродителен процес" през 80-те години.

Разколът в началото на 90-те, довел до появата на Алтернативния синод, който оспорва легитимността на избрания патриарх, приключва след провеждането на Всеправославен събор в София през 1998 г. и внасянето на нов законопроект за вероизповеданията от НДСВ, приет от парламента през 2002 г.