Откъс от първата книга - "Масклин", която излиза отново в култовия превод на Светлана Комогорова-Комата

"Масклин" излиза в оригинал през 1989-а и слага начало на "Трилогията за номите", завършена още следващата година. Но макар сър Тери Пратчет (1948-2015) да ни запознава с още по-дребните от номите килимени хора още през 1971 г., дебютният му роман "Килимените хора" и тази поредица за деца, известна още като "Бромелиада" нямат връзка помежду си.

Тук, в Магазина под вехтите дъски на пода, съществува цял един свят, за който хората дори не подозират - светът на високите около педя номи. Общоизвестна истина сред номите е, че Арнолд Брос (създаден в 1905) е сътворил Магазина, за да могат те да го обитават, и е постановил: "Всички неща под един покрив".

Виж още: "Малък голям живот" и още 10 филма с миниатюрни хора

И всички неща за миниатюрните номи наистина са под покрива на Магазина, докато един ден внезапно при тях не пристига камион, пълен с номи, идващи Отвънка. Вънка, което според живеещите под дъските номи не съществува. Освен дето твърдят, че Отвънка е съвсем реално, новодошлите бръщолевят и разни глупости за Ден и Нощ, за Сняг и какви ли не други смахнати легенди. И това далеч не е най-лошата новина!

Скоро става ясно, че за Магазина предстои Финална Разпродажба. Заповедите за разрушаване са издадени и нищо повече не може да се направи. Сега съдбините на цялото номечество падат в ръцете на младия Масклин, пристигнал заедно с вънкашните гости. Масклин ще трябва да измисли храбър план, който ще промени представата на всички номи за света…

Заглавията в оригинал са Truckers, Diggers и Wings, а на български: "Масклин", "Грима и Доркас" и "Крилете на Масклин". 

Предлагаме ви откъс от "Масклин", първата книга от "Трилогия за номите", преиздавана в култовия превод на Светлана Комогорова-Комата:

Лесно е да се загубиш под пода. Въобще не е необходимо да се напрягаш. Мястото представляваше лабиринт от стени и кабели, а по пътеките се носеха вълма прах. Всъщност, както каза Торит, не се бяха точно загубили, а по-скоро се бяха объркали: навсякъде имаше пътечки, между всички тия бичмета и стени, но никъде не пишеше накъде водят. Понякога някой и друг ном профучаваше край тях, тръгнал по свои работи, без въобще да им обърне внимание.

Подремнаха в една ниша между две дебели дървени прегради и когато се събудиха, светлините бяха слаби както винаги. В Магазина явно нямаше ни ден, ни нощ. Обаче май беше по-шумно. Отдалеч се дочуваше глух тътнеж, който проникваше навсякъде.

По Нещото сияеха още няколко светлинки и му беше пораснало по-малко Нещо с формата на чашка, което бавно се въртеше.

– Ще ходим ли пак в Хранителните Стоки? – попита Торит с надежда.

– Мисля, че за това трябва да си от някой отдел – рече Масклин. – Но не може само там да има храна, нали така?

– Като пристигнахме, не беше толкоз шумно – рече бабата. – Ама че дандания.

Масклин се огледа. Между гредите имаше процеп, и в него проблясваше далечна ярка светлина. Той се наведе и залепи око о пукнатината.

– О! – възкликна тихичко.

– Какво? – притича Грима.

– Човеци. Повече човеци, отколкото някога си виждала.

Пукнатината беше там, където таванът срещаше стената. Стаята беше голяма почти колкото гнездото на камионите и наистина беше пълна с човеци. Магазинът беше отворил.

Номите винаги са знаели, че човеците живеят мно­го бавно. Веднъж-дваж Масклин почти се бе сблъсквал с човеци по време на лов, и знаеше, че още преди ня­кое от грамадните им глупави лица да извърне очи към него, той вече ще е скочил от пътя и ще се крие зад някоя туфа или нещо такова.

Пространството отдолу беше претъпкано с тях. Те си вървяха, както си вървят – с големи, бавни, тежко трополящи крачки, и си бумтяха нещо с неясните си, дълбоки гласове.

Известно време номите ги гледаха като омагьосани.

– Какви са тия работи, дето ги държат? – попита Грима. – Приличат малко на Нещото.

– Не знам – отвърна Масклин.

– Виж, те ги вземат, подават нещо на другия човек, а после слагат тия работи в чанта и си отиват. Изглежда тъй, все едно че го правят с някаква цел.

– Не, то е същото както при мравките – авторитет­но рече Торит. – Те изглеждат умни, да ви кажа, ама като се взреш в тях по-отблизо, никакъв ум нямат.

– Ама строят разни неща... – неубедително вметна Масклин.

– И птичките го правят, момчето ми.

– Да, ама...

– Човеците са малко като гаргите, винаги съм го казвал. Все налитат на лъскавите работи.

– Хм. – Масклин реши да не спори. Не можеш да спориш със стария Торит, освен ако не се казваш баба Моркий, разбира се. В главата му имаше място само за определен брой идеи и след като една вече е пуснала корен, не можеше да я изкараш оттам. Но Масклин ис­каше да каже: ако са толкова глупави, защо те не се крият от нас?

– Хрумна ми идея.

Той вдигна Нещото.

– Хей, Нещо?

Последва пауза. После тенекиеният гласец се обади:

– Операциите по главната задача прекратени. Какъв въпрос искаш да ми зададеш?

– Знаеш ли какво представляват човеците?

– Да. Възобновявам главната задача.

– Нещо? – продължи Масклин.

– Операциите по главната задача прекратени. Какъв въпрос искаш да ми зададеш?

– Питах те за човеците, нали щеше да ми разказваш – рече Масклин.

– Случаят не е такъв. Ти каза: „Знаеш ли какво представляват човеците?“ Отговорът ми беше то­чен във всяко едно отношение.

– Добре, де, кажи ми какво са човеците!

– Човеците са местните обитатели на света, който наричате Магазинмувикат. Възобновявам главната задача.

Източник: ИК "Сиела"