През януари на български излизат две нови книги от популярния американски автор на трилъри. Преди появата на романа за Джон Пулър "Ничия земя" прочетете откъс от "Ширината на света", от фентъзи трилогията за тийнейджъри "Довършителката"

"Властелинът на пръстените", "Хари Потър" и "Игрите на глада", са книгите, от които популярният автор на трилъри Дейвид Балдачи е черпил вдъхновение за собствената си поредица тийнейджърски романи с антиутопичен / фентъзи сюжет, създадена след участието му в серията "39 ключа".

След "Довършителката" (2014) и "Пазителката" (2016) на български в превод на Деян Кючуков излезе и третата книга от поредицата за Вега Джейн - "Ширината на света". Тук е кулминацията в приключенията на заглавната героиня.

След като се опитаха да избягат от родното село Горчилище и междувременно се озоваха в забранената зона Мочурище, Вега Джейн и приятелите й намериха изход от зоната, създадена специално да държи хората в населеното място, и се отправиха на пътешествие в търсене на отговори на въпроси, неудобни за Съвета.

Сега за героинята на Балдачи и нейната свита от верни другари предстои ново тежко изпитание: забравеният враг в лицето на Маладоните. Тези представители на древна магична раса са построили цяла империя отвъд Мочурището, където безнаказано властват магията и жестокостта.

Най-страшното в случая е, че хората в тази империя са своеобразни роби, които дори не осъзнават в колко тежко положение са се озовали. Техният спасител е не друг, Вега Джейн, която единствена е способна да провокира желанието за бунт сред хората. Бунт, който би предотвратил бавния геноцид, който Маладоните упражняват над човечеството.

Всичко, което трябва да направи героинята на Балдачи, е да повярва в себе си и да разбере истината за своето семейство и за способностите си...

Трилърите на Балдачи са преведени на повече от 40 езика и продавани в милионни тиражи по света. Писателят, роден през 1960 г. в Ричмънд, щата Вирджиния, има италиански корени.

Висшето си образование завършва в своя роден щат - политология (1982) и право (1986). Практикува право близо едно десетилетие, но още от студент изпитва сериозно влечение към литературата - пише разкази, а впоследствие и сценарии за филми.

Успехът му в света на книгите идва през 1996 г. с неговия дебютен роман "Абсолютна власт", екранизиран от Клинт Ийстуд, който изпълнява и главната роля редом с Джийн Хекман, Лора Лини и Ед Харис.

Оттогава насам Балдачи може да се похвали с повече от 30 книги, издадени в над 100 държави. На 25 януари "Обсидиан" пускат на български "Ничия земя" - поредния му роман за военния следовател Джон Пулър след "Ден нула", "Бягството" и "Забравените", в който сред героите има и българин.

Предлагаме ви откъс от "Ширината на света", предоставен от издателство "Сиела":

В стаята имаше стари сандъци. А също и прозорец, както се бях надявала.

Затворих вратата подир нас, заключих и посочих към прозореца.

– Щом се разсъмне, оттук ще наблюдаваме какво става там, долу. Ще опознаем обстановката.

– Чудесен план – отзова се Делф, а Петра само сви рамене.

– Сега можем да поспим – продължих, – но както и в Мочурището, ще се редуваме да стоим на пост. За всеки случай.

Предложих да пазя първа, а останалите се настаниха на пода, като подложиха торбите си вместо възглавници. В един ъгъл открихме купчина прилежно сгънати одеяла – за наш късмет, защото сред каменните зидове бе доста хладно.

Приседнах край прозореца, а Хари Две се сви на кравай до мен. Долу не се мяркаше жива душа. Напразно се надявах да видя още някой от онези странни самоходни фургони. В далечината сякаш се носеше тънко, протяжно свирене, но нямаше как да съм сигурна, защото звуците достигаха дотук приглушено.

Накрая пристъпих към сандъците и като гледах да не вдигам шум, за да не събудя другарите си, взех да ровя из тях с надеждата да открия нещо, което да ни даде по-добра представа къде се намираме.

Първият се оказа пълен с дрехи. Панталони, сака, ризи, рокли и обувки, дори шапки. Но материите и кройките ми бяха напълно непознати. Извадих няколко и ги огледах, сравнявайки ги със собственото си облекло. Ако искахме да се впишем в новото място, нямаше да е зле да сменим тоалета си.

Повдигнах капака на следващия сандък и при вида на съдържанието му се почувствах така, сякаш бях открила заровено имане.

Книги! Взех няколко от най-горните и като запалих светлина на върха на пръчката си, се залових да ги прелиствам.

Първата съдържаше нещо, наподобяващо проповедите на Езекил – тромаво и досадно, способно по-скоро да те уплаши, отколкото да те извиси. Следващата обаче ме заинтригува. Беше озаглавена "Книга за Честен".

Честен, както скоро узнах, бе името на мястото, където се намирахме. За мое учудване, срещаха се думи, които никога по-рано не бях чувала, от рода на година, кон, хора, църква и автомобил. За щастие, повечето имаха пояснителни картинки. Така научих, че както мъжете, така и жените тук се наричат хора, а не Уъгморти.

Продължих да се самообразовам. "Кон" беше онова, на което ние казвахме слеп, а кретът се наричаше "крава". Сесията беше "година", а зданието, в което се намирахме в момента, явно се назоваваше "църква". Колкото до чудото, профучало покрай нас на улицата, то беше "автомобил".

Облегнах се на студените камъни и взех да си повтарям думите, свързвайки ги с изображенията върху страниците. Не знаех, че ще ми се наложи да уча нов език, но защо пък не? И без това откакто бяхме потеглили, всичко в пътуването ни бе напълно непредсказуемо.

Трябваше ли това да се променя само защото бяхме напуснали Мочурището? А и трудно можехме да очакваме да се впишем в обстановката, ако обикаляхме наоколо, наричайки конете слепове, а пушките – морти.

Нататък пишеше, че Честен вече от няколко века – думата "век" ми бе позната още от гостуването при Астрея – живее в мир и благоденствие, но преди тях е имал трудни периоди на несигурност и война. Имаше картинки на Уъгове и Женски – тоест на мъже и жени, забавляващи се със своите Младоци, които тук наричаха "деца".

Гледах усмихнатите им лица и те някак не ми се връзваха с дивите, кръвожадни Маладони – магичната раса, за която Астрея Прайн ми бе казала, че е сразила нашата в голямата война. Ако това бе вярно, сега Маладоните трябваше да владеят тук.

От друга страна... ако тези хора бяха победили и прогонили самите Маладони? Това би обяснило споменаването на отминали войни, последвани от мир. Но как са успели да го сторят? За тази цел е трябвало да притежават по-силна магия дори от Маладоните, които без особен труд се бяха справили със собствените ми могъщи предци.

А Маладоните едва ли бяха измислица, защото според мен вече поне на два пъти се бях срещала с тях. Следователно бяха истински. Това наистина ме озадачаваше.

Продължих да чета и да уча колкото мога повече. Взирах се в илюстрациите на автомобили и се дивях как са способни да се движат без слепове – тоест без коне, които да ги теглят. Дали не бяха надарени с вълшебство?

Докато усетя, навън започна да се развиделява. Бях забравила да събудя Делф или Петра, за да ме сменят, но не усещах ни най-малка умора. Главата ми бе пълна с новата информация; безброй възможности и въпроси се стрелкаха в съзнанието ми. Най-вече въпроси, ако трябваше да съм честна.

Отидох отново до прозореца и погледнах навън през него. В първите слънчеви лъчи предметите вече се открояваха ясно. Градът бе по-голям, отколкото ми се бе сторило предната вечер. Виждах покривите на много сгради в далечината, а по улиците вече се появяваха Уъгове – тоест хора.

Махнах с пръчката и промърморих:
– Кристиладо магнифика.

Гледката моментално се избистри, сякаш всичко се намираше на няколко педи пред лицето ми. Със задоволство отбелязах, че поне хората изглеждат като нас – инак задачата ни би станала трудна. Дрехите им също наподобяваха като онези от сандъка, което бе добре.

Но въпреки това си оставахме трима чужденци с едно куче. Как щяхме да обясним появата си? Някакво бучене привлече вниманието ми и в усиленото от магията зрително поле се появи автомобил.

Последва го още един, но различен – по-голям и возещ повече хора. Те бяха насядали на седалки на две нива – горно и долно. Край ъгъла на пресечката големият автомобил спря и някои хора слязоха, а на тяхно място се качиха нови. Отстрани имаше надпис, гласящ ГРАДСКИ ТРАНСПОРТ НА ЧЕСТЕН.

– Да ме вземат мътните! – чу се зад гърба ми познат глас.

Извърнах се рязко и видях Делф и Петра да надничат през рамото ми.

– Защо не си ни събудила да те сменим? – попита укорително тя.

– Реших да ви оставя да поспите – отвърнах малко неловко.

– Не можеш да правиш всичко сама, Вега Джейн – вметна Делф. – Знам, че не съм магьосник като теб, но не съм прекосил цялото Мочурище само за да дремя в ъгъла!

Думите ми дойдоха като плесница. Делф никога не ми говореше така. По вида на Петра отгатнах, че е доволна от коментара му, което накара кръвта ми да кипне. Овладях се и казах само:

– Извинявай, имаш право. Затова пък научих доста неща.

Отделих време да им покажа дрехите, книгите и да споделя с тях новите думи като хора, година, коне и автомобили. Те попиваха всичко и си личеше, че са по-изумени дори от мен.

Едва щом дочух стомаха на Делф да къркори, осъзнах колко гладна съм всъщност. И тримата проверихме багажа си, но запасите ни от храна бяха напълно изчерпани. Хари Две ни гледаше жалостиво, наклонил глава встрани.

Трябваше да се действа. Извадихме дрехи от сандъка, преоблякохме се и стегнахме торбите. Аз пъхнах в джоба на новото си палто книгата за Честен.

– И сега какво? – рече Петра. – Да не искаш да излезем навън?

– Наблюдавах доста време Уъговете... – започнах и се поправих. – Наблюдавах хората и ми направи впечатление, че рядко се поздравяват един друг. Това място е далеч по-голямо, отколкото си мислехме отначало. Ние пристигнахме посред нощ. През деня, когато е по-оживено, можем да се смесим с навалицата, особено в тези дрехи.

– Ами Хари Две? – повдигна вежди Делф.

– В книгата имаше много картинки на кучета, а и вече забелязах някои Уъгове... някои ХОРА да ги разхождат из улиците.

Източник: ИК "Сиела"