Какво е общото между "Игра на тронове" и Втората световна? Един от създателите на сериала, е автор и на романа за блокадата на Ленинград (1941-44 г.). Предлагаме ви откъс

Американският писател, сценарист и тв продуцент Дейвид Бениоф, известен като един от създателите на сериала "Игра на тронове" (заедно с Даниел Вайс), е роден в семейство с руско-еврейски и германо-еврейски корени.

Той е популярен в киносредите и като сценарист на филми като "Х-мен Началото: Върколак", "Ловецът на хвърчила" (по едноименния роман от Халед Хосейни), "Троя", а дебютната му книга "25-ият час" е филмирана от Спайк Лий.

Макар да не е съвременник на Втората световна - роден е през 1970 г. в Ню Йорк, - вероятно семейните спомени от онези години го подтикват да напише романа "Градът на крадците", където действието се развива през продължилата близо 900 дни (1941-44 г.) обсада на Ленинград, дн. Санкт Петербург.

Главният герой Лев Бениов е 17-годишен руски евреин,

слаб и неуверен в себе си. Неговият баща е известен поет, който изчезва безследно, отведен от съветската тайна полиция. Майка му и сестра му напускат Ленинград, в който по това време властват смразяващата зима и свирепият глад, а населението е изправено на ръба на оцеляването.

Лев плячкосва трупа на паднал немски парашутист, за което е арестуван с обвинение в мародерство. В затвора той дели килия с 20-годишния казак Коля Власов – красив, харизматичен, самоуверен и словоохотлив младеж, арестуван за дезертьорство.

И двамата са осъдени на смърт

В този момент се случва неочакваното – полк. Гречко от НКВД предлага необикновена сделка на двете момчета: те имат пет дни, за да намерят 12 яйца за сватбената торта на дъщеря му; ако успеят – печелят свободата си, ако не, ще бъдат разстреляни...

Така започва необикновеното приключение на Лев и Коля – в търсенето на 12-те яйца сред хаоса, беззаконието, ужаса и глада в град, където се срещат дори канибали. Момчетата напускат пределите му и попадат отвъд вражеската линия, където се сблъскват с множество ужасяващи изпитания, израстват и постепенно стават мъже.

Предлагаме ви откъс от книгата, предоставен от изд. "Изток-Запад":

Ти никога не си бил толкова гладен;

никога не ти е било толкова студено. Когато изобщо успявахме да заспим, сънувахме пиршествата, които бяхме поглъщали толкова небрежно преди седем месеца – хляба и маслото, картофените пелмени, наденичките.

Бяхме ги изяли, без да им обърнем внимание, бяхме преглъщали, без да усетим вкуса им, бяхме оставяли големи трохи и мазнина в чиниите си. През юни 1941 г., преди да дойдат германците, ние се смятахме за бедни.

Но до зимата юни вече ни се струваше рай

Нощем вятърът духаше толкова силно и продължително, че човек се стряскаше, когато спре; пантите на капаците на прозорците на изгорялото кафене на ъгъла спираха да скърцат за няколко зловещи секунди, сякаш се приближаваше някакъв хищник и малките животинки притихваха от ужас.

Самите капаци на прозорците бяха откъртени за подпалки още през ноември. В Ленинград вече нямаше дървен материал. Всички дървени табели, дъските на пейките в парка, паркетът от бомбардираните сгради – всичко вече беше изчезнало и изгоряло в нечия печка.

Гълъбите също бяха изчезнали, уловени и сварени в разтопен лед от река Нева. Никой нямаше нищо против да убие гълъб за храна.

Проблемът беше с кучетата и котките

През октомври тръгна слух, че някой беше изпекъл кучето на семейството и го беше разделил на четири за вечеря; тогава всички се смеехме и невярващо поклащахме глава, но освен това се чудехме дали кучешкото всъщност няма да е вкусно, ако му се сложи достатъчно сол – все още имаше много сол, дори когато всичко друго свърши, имаше сол.

До януари слухът се беше превърнал в най-обикновен факт. Никой, освен най-големите връзкари, не можеше да продължава да храни домашен любимец, така че домашните любимци хранеха нас.

Имаше две различни теории за разликата между дебелите и слабите

Някои твърдяха, че онези хора, които са били дебели преди войната, имат по-голям шанс за оцеляване: една седмица без храна нямаше да превърне един пълен човек в скелет. Други казваха, че кльощавите хора са по-привикнали да ядат малко и ще понесат по-добре шока от гладуването.

Аз подкрепях втората теория, защото така ми изнасяше. Още по рождение си бях дребосък. Имах голям нос, черна коса и кожа, нашарена от акне – трябваше да си призная, че нито едно момиче не си мечтаеше за мен. Но войната ме направи по-привлекателен.

Другите се стопяваха с намаляването на порционите, така че онези, които преди нашествието приличаха на циркови атлети, сега бяха наполовина. А аз нямах мускули, които да изгубя. Точно като земеровките, които бяха продължили да ровят за храна, докато динозаврите се бяха сривали около тях,

аз бях устроен да живея в оскъдица

Вечерта на Нова година седях на покрива на "Киров" – жилищната кооперация, където живеех от 5-годишен (макар че кооперацията си нямаше име до 1934-та, когато застреляха Киров и половината град беше наречен на него), – гледах тумбестите сиви дирижабли на противовъздушната отбрана, които се тълпяха под облаците, и чаках да започне бомбардировката.

По това време на годината слънцето се задържа само шест часа в небето и притичва от хоризонт до хоризонт все едно някой го гони. Всяка нощ четирима от нас седяха на покрива на тричасови смени, въоръжени с кофи с пясък, железни щипци и лопати и опаковани във всички ризи, пуловери и палта, до които бяхме успяли да се докопаме, за да гледат небето.

Ние бяхме огнеборците. Германците бяха решили, че ще им струва твърде скъпо да нахлуят в града, и вместо това ни бяха обсадили с намерението да ни уморят от глад, да ни бомбардират до смърт,

да ни изгорят без остатък

Преди да започне войната, в "Киров" живееха 1100 души. До Нова година броят им се беше стопил до 400. Повечето малки деца бяха евакуирани, преди германците да затворят обсадата през септември.

Майка ми и малката ми сестра Таися заминаха за Вязма, където щяха да живеят при чичо ми. Вечерта преди да заминат, аз се скарах с майка ми – това беше единственият път, когато се бяхме карали, или по-точно казано – единственият път, когато бях събрал кураж да ѝ отговоря.

Тя искаше да замина с тях, разбира се, по-далеч от нашествениците, в дълбоката провинция, където бомбардировачите нямаше да ни открият. Но аз не исках да напусна Питер. Бях мъж и щях да защитавам своя град, да бъда като Невски на ХХ век.

Може би не бях чак такъв глупак

Имах железен довод: ако всички избягат, Ленинград ще падне в ръцете на фашистите. А ако падне Ленинград, градът на работниците, който произвежда танкове и пушки за Червената армия, какво ще стане с Русия?

Майка ми смяташе, че този довод е тъп. Току-що бях навършил 17 години. Не заварявах брони във фабриките и ми оставаше почти цяла година, преди да мога да се запиша в армията. Отбраната на Ленинград нямаше нищо общо с мен;

бях просто още едно гърло за хранене

Но аз не обърнах внимание на тези обиди.

– Аз съм огнеборец – заявих.

И това беше самата истина – градският съвет беше разпоредил да се организират 10 хил. пожарникарски отряда, а аз бях гордият командир на Кировската бригада от петия етаж.

Майка ми все още нямаше 40 години, но косата ѝ вече беше посивяла. Седеше срещу мен на масата в кухнята и държеше едната ми ръка в своите. Беше много дребна жена, едва метър и петдесет, и аз се бях страхувал от нея през целия си живот.

– Ти си идиот – каза ми тя.

Това може би звучи обидно, но моята майка винаги ме наричаше "идиот" и аз вече го смятах за прякор, който използваше като израз на привързаност към мен.

– Градът е бил тук преди теб. И ще бъде тук след теб. А ние двете с Таися имаме нужда от теб.

Майка ми беше права. Един по-добър син щеше да замине с нея, както и един по-добър брат. Таися ме обожаваше и се хвърляше отгоре ми всеки път когато се прибирах от училище, четеше ми глупавите си стихотворения за мъчениците на революцията, които пишеше за домашно, и ме рисуваше като карикатура с големия ми нос в тетрадката си.

Като цяло почти винаги ми се искаше да я удуша

Нямах никакво желание да заминавам за провинцията с майка ми и малката ми сестра. Аз бях на 17, погълнат от вярата в собствената си героична съдба.

Декларацията на Молотов, произнесена по радиото на първия ден от войната ("НАШАТА КАУЗА Е СПРАВЕДЛИВА! ВРАГЪТ ЩЕ БЪДЕ СРАЗЕН! НИЕ ЩЕ ПОБЕДИМ!"), беше отпечатана на хиляди афиши, с които бяха облепени стените на града. И аз вярвах на каузата; нямаше да избягам от врага; нямаше да пропусна възможността да участвам в победата...