Откъс от романа, който излиза отново на български в превод на Емилия Л. Масларова

Комбинация от модерност, разюздано въображение и алегоричност, поръсена с голяма доза киберпънк - така българските издатели на Харуки Мураками определят романа му от 1985 г. "Страна на чудесата за непукисти и краят на света", който излиза този петък, 27 август, с ново издание на български в превод на Емилия Л. Масларова и корица от Стефан Касъров.

Сюжетът:

Главният герой е 35-годишен разведен мъж, непукист, колекционер на бутилки с вносно уиски, почитател на старите американски филми и готвенето. Липсват му само чувства, което, заедно с блестящите му компютърни умения, го прави идеален кандидат за тайнствения застаряващ учен, заселил се в дълбините на токийската канализация.

Ученият привиква героя и го прави част от проект, наречен "Краят на света". Двата свята на героя започват да се преплитат по невъобразим начин, докато накрая се сливат - и той за първи път се усеща свободен от всепроникващия контрол на японското общество над индивида...

Писателят от Страната на изгряващото слънце, който тази година навърши 72, е познат на читателите у нас с редица свои творби като сборниците с разкази "Изчезването на слона" и "Мъже без жени", романите "Кафка на плажа", "1Q84", "Спутник, моя любов", "Норвежка гора", "След мръкване", "На юг от границата, на запад от слънцето", "Преследване на дива овца" и продължението му "Танцувай, танцувай, танцувай". 

Предлагаме ви откъс от "Страна на чудесата за непукисти и краят на света", предоставен от издателството:

Асансьор, тишина, наднормено тегло  
 
Асансьорът продължи невъзможно бавното си изкачване. Най-малкото ми се струваше, че е изкачване. Не можех да кажа със сигурност: беше толкова бавно, че просто бях изгубил всякаква ориентация. Можеше да се спуска, а можеше и изобщо да не помръдва. Но да приемем, че е вървял нагоре. Само предположение. Нищо чудно да се бях качил 12 етажа, а после да бях слязъл три. Нищо чудно и да бях обиколил земното кълбо. Откъде да знам?

Всичко до последното нещо в този асансьор беше на светлинни години от долнопробния асансьор конвейерно производство в жилищния ми блок, който в сравнение с чекръка по кладенците беше мръднал само с една идейка нагоре по еволюционната стълбица. Да не повярваш, че двете машини имат еднакво име и предназначение. Като асансьори и двете разширяваха обозримите предели на такива устройства.

Първо, да вземем размерите. Асансьорът беше толкова просторен, че преспокойно можеше да служи за офис. Вкарваш вътре бюро, добавяш шкаф и етажерки, слагаш и кухненски бокс и пак ще ти остане място. А щом вече си почнал, спокойно можеш да сместиш вътре и три камили заедно с палма със средни размери.

Второ, беше много чисто. Стерилно като в нов ковчег. Стените и таванът бяха от лъсната неръждаема стомана без прашинка по тях, подът беше застлан с безупречно чист мокет в красив мъхестозелен цвят.

Трето, беше мъртвешки тихо. От мига, в който се качих, а вратите се плъзнаха и се затвориха, не се беше чул никакъв звук  – и един-единствен звук в буквалния смисъл на думата. 

Тиха вода.  

И още нещо: липсваха повечето джаджи, каквито очаквате да видите по асансьорите. Къде например беше таблото с бутоните и копчетата? Нямаше номера на етажите, които да натискаш, ОТВОРИ ВРАТАТА и ЗАТВОРИ ВРАТАТА, нямаше СТОП. Нищо.

И заради всичко това се чувствах напълно беззащитен. Нямаше ги не само бутоните, нямаше светлинки, които да показват на кой етаж си стигнал, нямаше обозначение за  максимално допустимото тегло, нямаше предупреждения, нямаше дори табелка с името на фирмата производителка. Камо ли пък да се опитваш да откриеш авариен изход.

А аз бях запечатан вътре. Беше изключено този асансьор тук да е преминал проверка за противопожарна безопасност. Все пак си има някакви изисквания към асансьорите. 

Докато гледах вторачено тези четири голи стени от неръждаема стомана, си спомних един филм, в който Худини както винаги се измъква блестящо. Омотан в не знам колко въжета и вериги, натикан в голям сандък, и той прихванат здраво с друга дебела верига, Худини се понесе шеметно с всичко това над Ниагарския водопад. Или може би се гмурна в студената вода на Северния ледовит океан. Пак добре, че не бях завързан; колкото до фокусите, нямах никаква представа от тях и тук Худини беше едни гърди пред мен.  

Всъщност нямах представа дори дали се движа, или стоя на едно място.  

Престраших се да се изкашлям, но изобщо не прокънтя като кашлица. Звукът беше глух, все едно мяташ глина по гладка бетонна стена. Направо не повярвах, че такъв глух звук е излязъл от собственото ми тяло.

Опитах да се изкашлям още веднъж. Резултатът беше същият. Стига с това кашляне.  

Стоях сякаш цяла вечност в тази херметично затворена гробница. Вратите не даваха признаци, че някога ще се отворят. Застиналост в безпределна тишина, натюрморт: "Мъж в асансьор".  

Започнах да се притеснявам. Ами ако машината се беше повредила? Или, да предположим, диспечерът на асансьора – ако приемем, че имаше такъв в сградата – е забравил, че съм тук, в тази кутия? И друг път ме бяха забравяли.  

Ослушах се с надеждата да чуя нещо, каквото и да било, но до мен не достигна и звук. 

Долепих ухо до стената от неръждаема стомана. Така си и знаех – никакъв звук. 

Единственото, което постигнах, бе да оставя отпечатъка от ухото си върху студения метал. Асансьорът очевидно беше изработен от чудотворна сплав, която поглъщаше всички звуци. Опитах да си свирукам "Дани, момчето ми", но се чу нещо като свистене, издавано от болно от астма псе.

Не ми оставаше почти нищо друго освен да се облегна на стената и да преброя дребните пари по джобовете си. За човек с моята професия е важно да знае как да убива времето точно както за боксьора е важно да се тренира, като стиска гумена топка. Въпреки че в строгия смисъл на думата това изобщо не е убиване на време. Само чрез усърдно повторение можеш да си върнеш вътрешното равновесие.  

Винаги ходя подготвен, с джобове, пълни с дребни монети. В десния си джоб държа монетите от 100 и от 500 йени, а в левия  – монетите от 50 и от 10 йени. 

Монетите от една и от пет йени нося в задния джоб, но те обикновено не влизат в броенето. Пъхам едновременно ръце и в двата джоба: дясната брои монетите от 100 и от 500 йени, а през това време лявата брои монетите от 50 и от 10 йени. 

Който не е опитвал никога, ще се затрудни да схване как се брои по този начин и в началото наистина не е лесно. Десният мозък и левият мозък правят отделни сметки, които после се обединяват като двете половини на разрязана диня. Не е просто, докато не го усвоиш.  

Да ви призная, не мога да кажа дали наистина дясната и лявата страна на мозъка ми смятат поотделно. Един специалист неврофизиолог сигурно ще ви го обясни по-ясно. Аз обаче не съм неврофизиолог. Единственото, което знам, е, че докато смятам, имам чувството, че използвам поотделно дясната и лявата страна на мозъка си. И щом приключа със смятането, умората, която ме наляга, като че ли е с качество, различно от умората след обичайно смятане. За удобство го възприемам като десен джоб със  сумата от десния мозък и ляв джоб със сумата от левия мозък.  

Като цяло се смятам за човек, който възприема както му е удобно нещата, събитията и живота наоколо. Не че съм чак такъв непукист и държа само на удобството си – макар че наистина проявявам наклонности в тази посока, – просто съм се убедил, че ако възприемаш нещата, както ти е удобно, най-лесно разбираш истинската им природа. 

Да кажем например, че планетата Земя не е кълбо, а огромна ниска маса – какво щеше да се промени във всекидневния живот? Е да, примерът е изсмукан от пръстите – човек не може да пренареди толкова произволно житейските истини.

И все пак, ако за  удобство си представим планетата Земя като огромна ниска маса, това всъщност ще  помогне да разчистим куп ненужни неща: безполезни условности от рода на земно притегляне, часови пояси и екватор – досадни подробности, породени от възгледа, че Земята е кръгла. Така де, колко пъти екваторът ще играе някаква роля в бита на един обикновен човек? 

Източник: изд. "Колибри"