Ева Грийн, Венсан Перес и съпругата на режисьора - Еманюел Сение, са звездите в трилъра на Роман Полански по едноименния роман от френската писателка Делфин дьо Виган, по кината от този петък, 2 февруари (видео)

Ева Грийн, Венсан Перес и съпругата на Роман Полански - Еманюел Сение, са звездите в най-новия филм на режисьора от полски произход. Трилърът "По действителен случай" беше представен на кинофестивала в Кан миналия май, а през октомври откри софийския кино-литературен фестивал "СинеЛибри".

Виж още: Роман Полански за себе си

След българската премиера в зала 1 на НДК, от началото на февруари "По действителен случай" тръгва и в киномрежата у нас.

Френскоезичният филм на 84-годишния Полански, носител на "Оскар" за "Пианистът" (2002), е екранизация на едноименната книга от Делфин дьо Виган, една от най-популярните съвременни писателки във Франция, авторка на седем романа, удостоени с престижни литературни награди.

Режисьорът е и съсценарист заедно със своя колега Оливие Асаяс ("Облаците на Силс Мария", "Личен купувач").

Сюжетът напомня "Тъмната половина" и "Мизъри" от Стивън Кинг и е свързан с друг роман от Дьо Виган, издаден на български - биографичният "Силна е нощта", който разказва за нейната чаровна и нестабилна психически майка, завършила живота си със самоубийство.

"По действителен случай" е история за писателка, обзета от смущение заради големия си успех. Един ден тя се запознава с красивата Л. (Elle - игра на думи от фр. "тя/нея" и съкр. от "Елизабет") и двете постепенно се сприятеляват. От приятелка и утешителка обаче Л. се преобразява в демонична фигура и обсебва живота и душата на писателката...

Младата жена, която упражнява професията на писател в сянка (като в друг филм на Полански, "Писател в сянка" с Юън Макгрегър, 2010 г.), не спира да подтиква героинята, междувременно изпаднала в тежка творческа криза, да напише нов роман, където всичко да е истина - и само истина.

След малък инцидент двете се оказват затворени в провинциална къща, където истинската природа на Л. се разкрива в цялата си чудовищност. Възниква въпросът: кое е истина и кое фикция - и в живота, и в литературата?

В хода на своята кариера Еманюел Сение се е снимала в пет филма на съпруга си, с когото имат 33 години възрастова разлика. Преди "По действителен случай" двамата са работили заедно в "Безумецът" / Frantic (1988) с Харисън Форд, "Горчива луна" (1992), "Деветата порта" (1999) с Джони Деп, "Венера в кожи" (2013), който й носи актьорска номинация за "Сезар".

Предлагаме ви и откъс от книгата, която "Колибри" издадоха през есента в превод на Росица Ташева:

Няколко месеца след издаването на последния ми роман спрях да пиша. В продължение на почти три години не написах нито ред. Трайните словосъчетания понякога трябва да се разбират в буквалния смисъл - не написах нито едно служебно или благодарствено писмо, нито една пощенска картичка през отпуската, нито един списък за пазаруване. Нищо, изискващо усилието да съставиш текст и да му придадеш форма. Нито ред, нито дума. Прилошаваше ми при вида на кубче самозалепващи се листчета, на бележник, на каталожен фиш или визитна картичка.

Постепенно самият жест на писането придоби случаен, колеблив, плашещ характер. Ставаше ми все по-трудно дори просто да държа химикалка.

По-късно започнах да изпадам в паника, щом отворех файл на Word.

Търсех точното положение, оптималния наклон на монитора, опъвах крака под масата. После седях неподвижно часове наред, втренчена в екрана

Още по-късно ръцете ми започваха да треперят, щом се приближех до клавиатурата. Отказвах всички отправени ми предложения, без разлика дали ставаше дума за написване на статия, на предговор или за участие в колективен труд. Стомахът ми се свиваше дори при вида на думата пиша в писмо или съобщение.

Не можех повече да пиша.

Отказвах да пиша.

Днес знам, че са се разпространявали различни слухове в обкръжението ми, в литературните среди и в социалните мрежи. Знам, казвали са, че няма да пиша повече, че съм се изчерпала, че огънят от слама или от хартия накрая винаги угасва. Мъжът, когото обичам, си въобрази, че заради него съм изгубила жизнения си порив, енергията, захранвала творчеството ми, и че следователно скоро ще го напусна.

Когато приятели, познати, понякога журналисти дръзваха да ме попитат защо мълча, изтъквах различни мотиви или пречки като умора, задгранично пътуване, напрежението, свързано с успеха, и дори завършването на литературен цикъл. Позовавах се на липсата на време, на разпиляването, на вълнението и се измъквах с усмивка, чиято престорена ведрост не можеше да измами никого.

Днес знам, че всичко това е било само претекст. Че не е било вярно.

Пред близките ми несъмнено ми се е случвало да спомена страха. Не си спомням да съм говорила за ужас, макар да ставаше въпрос точно за ужас. Сега мога да призная: писането, с което се занимавах от толкова отдавна, което така дълбоко бе преобразило съществуването ми и което ми беше толкова свидно, ме ужасяваше.

Истината е, че в момента, когато трябваше отново да седна да пиша, съобразявайки се с цикъл, в който периодите на възникване на замисъла и организиране на материала са последвани от периода на същинското писане – почти хроно-биологически цикъл, направлявал живота ми повече от десет години, – та тъкмо когато се готвех да започна книгата, за която си бях водила бележки и събрала сериозна документация, тъкмо тогава срещнах Л.

Днес знам, че Л. е единствената причина за моето безсилие. И че двете години, през които бяхме близки, за малко не ме накараха да замълча завинаги.

Прелъстяването

…сякаш бе герой от разказ или от пиеса, чиято невероятна съдба бе плод на въображението на автора. (Стивън Кинг, "Мизъри")

Бих искала да разкажа как Л. навлезе в живота ми, при какви обстоятелства, бих искала да опиша точния контекст, който позволи на Л. да проникне в личното ми пространство и търпеливо да си го присвои. Но не е толкова просто. В момента, когато пиша тези думи, как Л. навлезе в живота ми, осъзнавам, че изразът притежава нещо надуто, нещо надценено, набляга на все още несъществуваща драматургия и изразява желание да се обяви настъпващ обрат или изненадващо развитие на събитията.

Да, Л. навлезе в живота ми и го разстрои дълбоко, бавно, сигурно, коварно. Л. навлезе в живота ми така, както се излиза на театралния подиум насред представлението, като постановчикът се е погрижил всичко наоколо да изчезне, за да й направи място, подготвил е появата й по начин, който да подчертае нейната значимост, така че в този точно момент зрителят и другите присъстващи на сцената лица (в случая аз) да гледат само нея, и всичко около нас да замре, и гласът й да достигне до дъното на салона, с две думи, да постигне желания ефект.

Но да не избързвам.

Запознах се с Л. в края на месец март. През есента Л. присъстваше в живота ми като стара приятелка, на познат терен. През есента вече си имахме наши private jokes, общ език, съставен от намеци и двусмислици, от многозначителни погледи. Нашето съучастничество се подхранваше от споделени тайни, но и от неизречени оценки и безмълвни коментари.

Сега, със задна дата и като си спомня необуздания характер, който придобиха отношенията ни впоследствие, бих могла да се изкуша да кажа, че Л. влезе в живота ми с взлом, с единствената цел да анексира територията ми, но не би било вярно.

Л. влезе тихо, безкрайно деликатно и аз изживях с нея мигове на учудващо съпричастие.

Следобеда преди запознанството ни ме очакваха за даване на автографи в парижкия Салон на книгата. Там срещнах приятеля ми Оливие, поканен да участва в пряко предаване на щанда на Радио Франс. Смесих се с тълпата, за да го слушам. После изядохме по един сандвич с голямата му дъщеря Роз, седнали и тримата на износения мокет в един ъгъл на салона. Подписването беше обявено за 14,30 ч., така че нямахме много време.

Оливие не пропусна да ми каже, че имам изтощен вид, наистина, тревожел се как ще се оправя с всичко това, всичко това, сочещо едновременно, че съм написала една толкова лична, интимна книга и че тази книга е имала такъв отзвук - отзвук, който нито за миг не бях очаквала, той знаеше това, и за който следователно не бях подготвена.

По-късно Оливие ми предложи да ме придружи и двамата се отправихме към щанда на моя издател. Минахме покрай една гъста, компактна опашка, потърсих с очи автора на другия край, спомням си, че вдигнах поглед нагоре, за да видя афиша с името му, и после Оливие ми прошепна: това е за теб. И наистина опашката доста се бе проточила, преди да завие към щанда, където ме очакваха.

В друго време и дори няколко месеца по-рано това щеше да ме изпълни с радост и несъмнено със суетна гордост. Бях прекарала часове в дебнене на читателя в различни салони, послушно седнала зад купчината от книги, без никой да дойде, познавах това объркване, тази малко срамна самота. Сега бях обзета от съвсем друго усещане, някакво замайване, за миг си помислих, че това е прекалено, прекалено само за един човек, прекалено за мен. Оливие ми каза, че си тръгва.

Книгата ми бе излязла в края на август и от няколко месеца ходех от град на град, от среща на подписване, от четене на обсъждане, в книжарници, библиотеки, медиатеки, където ме чакаха все по-многобройни читатели.

Понякога ме обземаше всепоглъщащото чувство, че съм уцелила десятката, че съм повела с мен, зад мен хиляди читатели, изпитвах усещането, несъмнено измамно, че са ме чули.

Бях щастлива, блажена, стъписана.

Горда и все още невярваща.

Бях написала книга, чийто отзвук не си бях представяла.

Бях написала книга, чието въздействие в семейството ми и около мен щеше да се разпространи вълнообразно в няколко посоки и чиито косвени поражения не бях предвидила, книга, която скоро щеше да посочи и кой ме подкрепя безусловно, и кой е мой съюзник само на думи, а късните й ефекти щяха да са продължителни.

Не си бях представяла тиражирането на книгата и последствията от него, не си бях представяла образа на моята майка, възпроизведен стотици, хиляди пъти, снимката на корицата, толкова допринесла за рекламирането на текста, снимката, която бързо се отдели от нея и вече не беше на моята майка, а на романов персонаж, отклонил се от прототипа и слабо напомнящ на него.

Не си бях представяла развълнуваните, впечатлени читатели, не си бях представяла, че някои ще плачат пред мен и че ще ми е много трудно да не заплача заедно с тях.

Спомням си първия път, в Лил, когато една млада жена, крехка и видимо изтощена от няколко престоя в болница, ми обясни, че романът ѝ е вдъхнал лудешката, безразсъдната надежда, че въпреки болестта й, въпреки онова, което се било случило и което било непоправимо, въпреки всичко, което била причинила на децата си, те може би биха могли да я обичат…

Втория път, в Париж, през една неделна сутрин един сломен мъж ми бе говорил за душевното разстройство, за погледа, отправян от другите към него, към тях, към тези, които толкова ни плашат, че ги слагаме в един кюп - страдащите от биполярен синдром, от шизофрения, от депресия - и им поставяме етикети като на пилета в целофан в зависимост от модните тенденции или в унисон с кориците на списанията, и ето че Люсил, моята недосегаема героиня ги бе реабилитирала до един.

И за други си спомням, в Страсбург, Нант, Монпелие, хора, които понякога съм имала желание да прегърна.

Лека-полека издигнах, доколкото можах, незабележима крепост, санитарен кордон, който ми позволяваше да продължа – да съм тук, но на разстояние. Беше движение на диафрагмата, което блокираше въздуха на нивото на гръдната кост и го събираше в миниатюрна възглавница, в невидим airbag. Отминеше ли опасността, постепенно го издишвах през устата.

Така можех да слушам, да говоря, да разбирам какво се тъче около книгата, да проследявам двупосочното движение между читателя и текста, като книгата почти винаги препращаше читателя - по причина, която не знам как да обясня - към собствената му история. Книгата беше нещо като огледало, чиито контури и дълбочина вече не ми принадлежаха.

Знаех обаче, че някой ден всичко това ще ме застигне, множеството, да, множеството читатели, коментари, покани, множеството посетени книжарници и часове, прекарани във високоскоростния влак, и че тогава нещо щеше да поддаде под тежестта на съмненията и вътрешните ми противоречия. Знаех, че някой ден няма да мога да се измъкна и че ще ми се наложи, ако не да се разплатя, то да направя точна оценка на нещата.

Онази събота в Салона не спрях да подписвам. Много хора бяха дошли да говорят с мен и аз с мъка намирах думи да им благодаря, да отговоря на въпросите им, да бъда на висотата на очакванията им. Чувах, че гласът ми трепери, едва дишах. Въздушната възглавница вече не работеше, не успявах да се справя със ситуацията. Бях промокаема. Уязвима.

Към 18 ч. опънаха една еластична лента между два плота зад опашката, за да разубедят новодошлите и да ги принудят да си тръгнат. На няколко метра от мен чувах отговорниците на щанда да обясняват, че вече спирам; тя трябва да си тръгва, тя няма вече да подписва, много съжаляваме, тя си тръгва.

След като подписах книгите и на посочените като последни от опашката, останах да поговоря няколко минути с моята издателка и с търговския директор. Мислех си за пътя, който трябваше да измина до гарата, чувствах се изтощена, готова бях да се просна на мокета и да не мръдна оттам. Стояхме прави на щанда, аз бях с гръб към пътеките на Салона и към масичката, до която седях допреди малко.

Една жена се приближи откъм гърбовете ни и ме попита дали мога да подпиша екземпляра й. Чух се да ѝ отговарям "Не", ето така, без да се поколебая. Мисля, че й обясних, че ако подпиша нейната книга, и други ще се наредят за подписи и неизбежно ще се образува нова опашка.

Видях в погледа й, че не разбира, че не може да разбере, около нас вече нямаше никой, читателите без късмет се бяха разотишли, всичко изглеждаше мирно и спокойно, видях в погледа й, че си казва ама за кого се взема тази глупачка, какво ще ѝ стане, ако подпише още една-две книги, нали точно затова сте дошли, да продавате и да подписвате книги, няма сега да седнете да се оплаквате…

Не можех да й кажа: госпожо, съжалявам, не мога повече, уморена съм, не ме бива, не ми е по силите, това е положението, знам, че други могат да издържат часове, без да ядат и пият, докато всички желаещи се изредят и получат каквото искат, истински камили, атлети, със сигурност, но аз не мога, не и днес, не мога повече да изписвам името си, то е име на самозванка, то е мистификация, повярвайте ми, името ми на корицата на тази книга няма по-голяма стойност от курешка на гълъб, за зла чест паднала върху заглавната страница.

Не можех да й кажа, че ако подпиша вашата книга, госпожо, ще се сцепя на две, точно това ще се случи, предупреждавам ви, дръпнете се, стойте по-надалече, тънката нишка, която свързва двете половини на личността ми, ще се скъса и тогава ще се разплача, може би дори ще се разкрещя, и това ще бъде крайно неприятно за всички нас.

Напуснах Салона, като се опитвах да не обръщам внимание на угризението, което започвах да изпитвам.

Взех метрото на Порт дьо Версай, влакчето беше претъпкано, успях все пак да седна. Със залепен на стъклото нос започнах да преигравам сцената: веднъж, после още веднъж. Бях отказала на онази жена да й подпиша книгата, при положение че бях там и разговарях с издателката и директора - не беше за вярване. Чувствах се виновна, нелепа, засрамена.

Днес описвам тази сцена с цялата изпитвана тогава умора и с всичките може би излишни подробности, защото съм почти сигурна, че ако не се беше случила, нямаше да срещна Л.

Л. нямаше да намери в мен толкова мек, рохкав, ронлив терен.

Източник: ИК "Колибри"