1 февруари е ден на национален траур в памет на първия демократично избран президент на Република България, на "Дондуков" 2 и днес е изложена съболезнователната книга

"Уважаваният философ, политик и демократ си отиде неочаквано и скромно, така, както бе живял. Ще помним д-р Желев като символ на свободата и демокрацията, на мирния преход, на толерантността и националното съгласие. Той никога не се оттегли от своята гражданска и политическа позиция в защита на свободата, демокрацията и европейския път на България. Поклон пред светлата му памет!", написа президентът Росен Плевнелиев в съболезнователната книга, изложена на "Дондуков" 2 от събота.

Сред първите, които се разписаха в нея, освен държавния глава, бяха посланиците на Испания, Турция и Аржентина. Тя ще остане отворена и в неделния ден, от 12 ч., когато започва и опелото в патриаршеската катедрала "Св. Александър Невски".

Присъствие на траурната церемония са потвърдили държавните глави на Македония (Георге Иванов), на Албания (Буяр Нишани) и на Косово (Атифете Яхяга).

Националните телевизии предават пряко поклонението пред тленните му останки. В студиото на БНТ са поканени началникът на президентската канцелария по време на неговия мандат Ивайло Трифонов, друг от основателите на СДС - Михаил Неделчев, и журналистката от радио "Свободна Европа" Румяна Таслакова, която е интервюирала нееднократно бившия държавен глава.

Преди опелото в храм-паметника отслужват и панихида за убитите от т.нар. Народен съд, тъй като от 2011 г. насам 1 февруари се чества като Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим.

Българското общество тепърва ще осъзнае

какво представлява загубата на д-р Желев, коментира вчера пред БНТ приемникът му на президентския пост Петър Стоянов, който напомни за неговата честност, почтеност и всякакъв отказ от лично облагодетелстване.

"Всички, които сме били президенти след това, в известен смисъл сме следвали пътя, който доктор Желев така съвсем безкомпромисно очерта. Той беше от политиците, които са готови да служат на своите нации, които не очакват срещу това не материална, но дори морална отплата", отбеляза Петър Стоянов, президент през 1997-2002 г.

Последната книга на Желю Желев - "Митове и легенди за българския преход", излезе през септември 2014 от изд. "Сиела"

Георги Първанов, заемал поста през 2002-2012 г., написа в съболезнователната книга: "Българският обществен и политически живот, българската държавност загубиха един от ярките свои радетели и лидери, оставили трайна следа в най-новата ни история."

Той определя като отличителни черти на Желю Желев неговата принципност, политическата му смелост и решимостта да отстоява позициите си, дори когато са в разрез с подкрепящото го политическо статукво. Според него

д-р Желев не робуваше на догми и авторитети и винаги търсеше диалог

Последната публична среща на четиримата президенти беше по-рано тази седмица, когато Росен Плевнелиев събра предшествениците си на "Дондуков" 2.

Виж още: Първите коментари на политици след новината за кончината

На 3 март д-р Желю Желев трябваше да отбележи 80-годишнината си. Роден е през 1935 г. в шуменското село Веселиново. Завършва средно образование във Втора мъжка гимназия в Шумен.

През 1958 г. завършва философия в Софийския университет. В началото на 60-те е приет за член на БКП, но още през 1965 г. бива изключен от партията и изселен от София заради критика на Лениновото определение на материята.

Отказана му е защита на кандидатската дисертация на тема "Философското определение на материята и съвременното естествознание". От 1966 до 1972 г. е

принудително въдворен да живее в селото на жена си - Грозден, Бургаско

Именно там още през 1967 г. завършва книгата си "Тоталитарната държава", която излиза 15 години по-късно под заглавието "Фашизмът".

Виж още: Желю Желев - дисидент и автор на "Фашизмът"

През 1972-74 г. работи като социолог в Института за художествена самодейност в София, но също бива уволнен. Междувременно успява да защити в Софийския университет кандидатската си дисертация на тема "Модални категории", която е написал в село Грозден.

Спечелва конкурс за научен сътрудник в Института по културата, където работи през 1975-89 г., почти до началото на демократичните промени у нас.

Когато през 1982-ра успява да публикува "Фашизмът", в отговор властите закриват секцията "Култура и личност", на която той е ръководител, изваждат го от състава на Научния съвет и го зачисляват в друга секция.

През 1987 г. след продължителни борби успява да защити и докторската си дисертация на тема "Релационна теория за личността".

На 3 ноември 1988 г. става основател на Клуба за гласност и преустройство

Заради членството си в него още в началото на следващата година той и още петима негови колеги са уволнени от Института по културата.

На 7 декември 1989 г. създава Съюза на демократичните сили (СДС), който обединява всички опозиционни движения и партии, като е избран за първи председател на Координационния съвет на СДС.

След изборите за Велико народно събрание през юни 1990 г. оглавява и парламентарната група на СДС. На 1 август 1990 г. депутатите се обединяват около кандидатурата му за председател (президент) - пост, който поема от бившия външен министър Петър Младенов, наследил Тодор Живков след Десети ноември.

На 19 януари 1992 г. се провеждат първите преки президентски избори, които Желев печели и става първият демократично избран държавен глава и върховен главнокомандващ на въоръжените сили.

Губи доверието на своите

след критичната пресконференция през август 1992, която остава в историята под кодовото име "Боянски ливади" и води до падането от власт на първото правителство на демократичната опозиция с премиер Филип Димитров.

През 1996 г. Желев губи вътрешните избори и сините издигат като свой кандидат Петър Стоянов, който поема от него поста в размирния януари 1997.

Експрезидентът основава фондация, която носи неговото име и издава документални сборници, включващи стенограмите от кръглата маса (3 януари-14 май 1990 г.), историята на Русенския комитет (Обществения комитет за екологична защита на град Русе), архивни материали за борбата на Шесто управление с неформалните организации през 1988-89 г., интервюта и репортажи на Румяна Узунова, негови изказвания от 1962-ра насам, мемоарната му книга "В голямата политика", посветена на външната ни политика през първата половина на 90-те.

През май 2001 г. основава и Балканския политически клуб, в който членуват политици и интелектуалци от балканския регион.

Приживе е удостоен е с най-високите държавни отличия на Франция, Испания, Португалия и Венецуела и става доктор хонорис кауза на няколко чужди университета - в Мейн, Тел Авив, Анкара, Сеул, Лисабон и Баку.

През 2005 г. излиза автобиографичната му книга "Въпреки всичко", в чийто предговор той проследява

еволюцията на обвиненията срещу себе си преди и след 10 ноември 1989 г.

"От 1962 г. до 1989 г. във всички официални документи на Държавна сигурност, партийния апарат и периодичния философски печат аз съм представен като "ревизионист", "идеологически диверсант", "антимарксист", "антиленинист”, "дисидент", "абстрактен хуманист" (в ценностната система на комунизма това беше голямо идеологически престъпление!), "враг на социализма", "враг на Съветския съюз", "родоотстъпник" и "национален предател", като последните два етикета бяха главно заради защитата на българските турци през пролетта на 1989 г.

След 1989 г.: "горбачовист", “перестройчик" (който "иска да поправя социализма"!), "съглашател с комунистите" (който прави тайни срещи с Луканов!), "човек на комунистите" (който е направил СДС по тяхна поръчка!), "марксист", "турчин", "сътрудник на службите", лъже-дисидент, човек, осуетил нежната революция на 14 декември 1989 г.; свалил първото демократично правителство от власт (и то, представете си - с една пресконференция!..) И, разбира се, пак "национален предател", като този път

обвинението в национално предателство идва от т.нар. "демократи"...

(...) За интелигентния читател сигурно няма да бъде трудно да долови логиката на метаморфозите, да види как характерът на лъжите и клеветите се променя според политическия интерес и политическата поръчка. Един беше интересът на комунистите преди 1989 г., друг - след това. Едни "обвинения" им вършеха работа при предишния режим, други - след установяването на демокрацията.

Различна беше и ролята, която изпълняваха обвиненията. Преди падането на Т.Живков, освен да дискредитират, те трябваше и да оправдават репресиите. След рухването на тоталитарния режим, когато вече комунистите не можеха да преследват за политически идеи и убеждения, когато не можеха да репресират, главна роля на лъжата стана оклеветяването, омаскаряването, дискредитирането на политическия противник..."