Любовта между Анна Ахматова и Амедео Модиляни е обект на роман от френската писателка Елизабет Барийе

В парижко кафене в началото на ХХ в. се срещат двама гениални творци, все още в началото на своята кариера: руската поетеса Анна Ахматова и италианския художник Амедео Модиляни.

Модиляни е още в търсене на своя път в изкуството, който в крайна сметка ще го отведе от скулптурата към живописта. Анна прави своите първи стъпки в поетичните кръгове и, както пише по-късно:

"Всичко, което се случи, беше за нас предисторията на живота ни - неговият много кратък, моят дълъг. Диханието на изкуството още не беше изгорило и преобразило съществуванията ни. Беше полупрозрачният и лек час призори."

Ахматова е на сватбено пътешествие в града на любовта и там, в кафенето, където се среща парижката бохема, младата руска поетеса се запознава с Модиляни. Привличането помежду им е много силно, но срещата е за броени часове. Скоро след това младото семейство се връща в Русия.

Модиляни изпраща на Ахматова много изпълнени със страст писма. Поетесата, водена от сърцето си, се завръща в Париж през следващата година. Този път е сама и двамата с Модиляни изживяват своята голяма любов.

Тази любов е кратка, но бележи живота и на двамата. Млади, красиви и влюбени, те обикалят из улиците на града и вместо да ходят по соарета, рецитират стихове из среднощния Париж. Анна не знае италиански, а Амедео не говори руски - общуват си на френски, но универсалният език на любовта е онова, което ги свързва най-силно.

Амедео не само рисува любимата си, но я извайва от камък. Именно нейната скулптурна глава, продадена за над 43 млн. евро в наши дни, кара авторката на романа "Любов призори" Елизабет Барийе да започне книгата си: тя разпознава в скулптурата руската поетеса, а няколко месеца преди това в музея "Ахматова" в Санкт Петербург вече е видяла рисунка на Ахматова, дело на Модиляни.

Въпросът какво ги свързва кара френската писателка да започне своето проучване, в което чрез писма, стихове, дневници, фотографии, рисунки проследява историята на любовта между двама емблематични за времето си творци - история за двама млади, свързани от страстта към изкуството в бохемския Париж от началото на ХХ век...

Елизабет Барийе е родена в Париж и публикува първия си роман "Тяло на девойка" в средата на 80-те, а критиката я сравнява с Колет. Пише есета, романи, пътеписи, живее 15 години в Амстердам, после из Индия и Русия. Носителка е на няколко литературни награди.

Предлагаме ви кратък откъс от "Любов призори", предоставен от издателска къща "Изток-Запад":

(...) Вечерта е толкова мека, и това кътче на града е толкова предразполагащо с театъра си от камъни и от шума. Да говорим още, устните ни да пресъхнат от открития, които очароват само нас, кажете ми неща, които не знам за себе си, и ме оставете да отгатна обещанията, които досега сте споделяли само някога с играчките си.

Анна Ахматова и Модиляни, в Люксембургския парк, под купола на огромен чадър. Омагьосани един от друг, усмихващи се на всичко: на дъжда, който прогонва добрите деца под дърветата, на старците, търсещи по коя алея върви "принцът на поетите", за да отиде да обядва. Модиляни отвежда Анна пред паметника, който са издигнали в чест на Верлен.

- Връх на грозотата!

Да чуеш този вик на френски.

Модиляни не разбира руски, Анна - италиански. Така че общуват на френски, прилежно учен френски, но непохватен. Предизвикателство е да разговарят на език, който трябва да усъвършенстват. Допълнителните усилия за точност, които това предизвикателство придава на мисълта, налучкванията, които налага, задължителните грешки, усилията на изобретателността, за да бъдат избегнати недоразуменията, другите езици, използвани за подкрепление - ръцете, очите, гримасите и смеховете - или мистериозната усмивка, съучастническия поглед: "Общуваме!".

Понякога думите не идват, тогава наред е джобната книга. Тази способност на поезията да изгражда беседка, посред градината, е позната на децата и на мъдреците. Да четем заедно, скъпа Анна, стиховете на Верлен, които Амброаз Волар издава с гравюри от Морис Дьони*. Да четем от "Мъдрост":

Лъже ли видението златно -
с двете ни души в едно събрани,
с майчинското кротко състрадание,
с чувството - и в нас, и необятно?
("Скъпите ръце")

Тези думи, изваяни направо от мълчанието, нека ги рецитираме двамата едновременно. Усещате ли онова, което чувствам аз? Което ни възпираше вътре в нас, изчезва: само вие можете да постигнете това!

* * *

Също така Анна открива, или по-скоро преоткрива, благодарение на Модиляни, че поезията може да бъде - буквално - част от удоволствието, което, колкото и целомъдрено да е, не е по-малко сладострастно, когато смесва гласовете в едно и също стихотворение, сближава телата на една пейка.

Поезията е подялба, тя беше забравила тази очевидност. Ето цената на дружбата със съмнителни хора. В Санкт Петербург, при светските писатели от "Кулата" на Иванов, поезията се свежда до дребнавия театър на съперничествата. Блок срещу Гумильов, Гумильов срещу Иванов, Кузмин срещу Мережковски. Хипиус срещу всички.

Порочният дух на Санкт Петербург. Всеки иска да притегли към себе си късче от славата: толкова признание, толкова преимущество, колкото другите не биха могли да имат. Тъй като поетите искат да очароват сирените и да успеят сред акулите, те вдишват този въздух - вечер след вечер, ласкателство след ласкателство, малко по малко свикват със зловонието.

В поезията Модиляни открива жив извор, в който да охлади бяса си, да обнови възгледите си. Най-четящият от "монпарнасците" прави произведенията на Данте, на Лотреамон, на Верлен свои свещени книги.

* * *

Има само една пукнатина в тази нематериална подялба: случва се Модиляни да се оплаква, че не разбира стиховете на своята приятелка, но подозира, че в тях са скрити чудеса.
Какво ще ви донесе научаването на руски език? Общуваме. Защо да се опитваме да търсим нещо повече?

Човек винаги иска непостигнатото...

* Морис Дьони (1870-1943) е френски художник символист, един от създателите на художествената група "Наби".