Братя Николови са сред героите на новата книга от Андрея Илиев "Разбойниците", базирана на документи от архивите, спомени на съвременници и публикации от тогавашната преса

Братя Николови са известни на познавачите като първите магистрални бандити в България. Те се "прославили" с отвличането на царския фотограф Иван Карастоянов, както и на Яко войвода, вилнеещ из горите край Тетевен и Луковит, Копривщенско и Врачанско. Това са и едни от хората, заради които Стамболов прокарва в Народното събрание Закона за изтребление на разбойниците.

Сега те са сред героите на новата книга от Андрея Илиев "Разбойниците", базирана на документи от архивите, спомени на съвременници и публикации в тогавашната преса. Романът изследва задълбочено дейността на две разбойнически чети, действали през 80-те години на ХІХ век, и други две, подвизавали се през 20-те години на ХХ век.

В народното творчество харамиите се доближават до образите на Чавдар войвода и Робин Худ, припомнят издателите му от "Сиела". След Освобождението и почти до 30-те години на XX век обаче те се превръщат в бич за младата българска администрация и местното население. Най-често целта на четата е отвличане на богати турци и лоши според тях българи и християни - шпиони на турците...

"Разбойниците" е своебразно продължение на друга книга от същия автор - "Последните войводи", и съдържа данни за всички обири, като се опира на автентични източници и излага неизвестни досега факти, опровергавайки някои от официалните версии за произхода и дейността на българското разбойничество през 1887 г.

Андрея Илиев е написал 15 книги, сред които сборниците с новели "Детектив в зоната на здрача" и "Когато един мъж е на колене", както и романите "Епизод от войната", "Да събудиш динозавър" и "Когато ангелите подивеят".

От интереса му към историята са се родили "Стрелата лети" (роман за времето на хан Омуртаг), "Защо" (посветен на боевете при Драва през 1945 г.), базираният на прабългарската митология "Реваншът на Тангра" и "Сбогом, Агата Кристи", която прави връзка между изчезването на голямата английска писателка за 11 дни през декември 1926 и атентата в София през 1925 г.

През 2012 г. излиза и документалното му изследване "Атентатът в "Света Неделя" и терористите". Автор е и на две книги за Никола Гешев.

Предлагаме ви откъс от "Разбойниците" и по-точно от първа глава, посветена на Фердинанд, братя Николови и придворния фотограф:

1. Харамиите в Рила

Преди Освобождението македонските харамии са истински защитници на българското население и се ползват с всестранната му подкрепа. За тях се пеят песни, разказват се легенди. Те излизат по гората напролет и обикновено по Димитровден се изнасят към зимните си леговища в Сърбия и Гърция.

Видео: "Воевода" на Зорница София, вече в кината

Освободителната война променя коренно обстановката в обичайните им райони на действие. Една част влиза в територията на България, друга става гранична зона и в нея се концентрира охрана, която пречи на дейността им. В същото време вече не е необходимо да се изнасят в другите балкански християнски държави през студените зимни месеци.

Основната маса тогава се преселва временно или направо се установява със семействата си в граничните градове Кюстендил и Дупница. Някои успяват да си припомнят професиите си отпреди харамийството и да започнат мирен живот.

Трябва да отчетем прозорливостта на младата българска администрация: тя бързо се ориентира и разбира, че харамийството – тази язва на прогнилата Османска империя, може да създаде огромен проблем на нормалния живот в Югозапада.

От буйните мъже е формиран Пограничен батальон с обща численост 800 души

Както пише Константин Иречек, мислеше се собствено, че тези хора, като се поставят под военна дисциплина, ще обикнат новото си занятие и ще се държат прилично. В казармата те са образцови – уважават офицерите си и изпълняват стриктно задълженията си. Обаче щом излязат навън, по селата вземат сено, жито, пилета и т.н., без да плащат, а по кюстендилските улици нерядко привечер се пущаха изстрели при техните карания с гражданите или с полицията (Иречек 1974: 624).

През 1880 г. се изостря обстановката в противоположния край на страната – в Североизточна България, където разбойничеството добива опасни за държавността размери, и батальонът е прехвърлен там.

Константин Иречек: Тамошното османско население, като видяло там да минават тези силни мъжаги в овчи калпаци със зелено дъно отгоре, със зелени палта, с бели опинци на краката, всички с диви лица и тъмни очи, със засукани, изобилно намазани рачешки мустаци, настръхвала му кожата на гърба. (Иречек 1974: 625).

Не ще да се е минало и там без ексцесии, защото след усмиряването на Лудогорието батальонът е разпуснат. Харамиите се връщат отново в Югозападна България и няма външен човек, който да е посетил по това време Кюстендил и Дупница и да не са му направили впечатление

било с делийския си вид, било с лудориите си

Те се отличават от местното население по облеклото си, състоящо се от стегнати и широки гайтанлии потури или бели бечви арнаутски, сърмени и гайтанлии чепкени и елеци, дебели горни дрехи или разни кебета и ресави влашки и арнаутски гуни.

На главите си вместо шапки всички носят арнаутски такета или фесове с дълги пискюли, обвити с разноцветни свилени, памучни или вълнени шамии. По-заможните и войводите имат сейменски кошули или фустанели.

Почти всички се фукат с големи турски часовници със сребърни верижки, а някои от тия, които пушат тютюн - и разни видове малки и големи сребърни цигарлъци.

Ходят винаги накичени с оръжие: с набучени в кожените си силяхлъци или шарените си пояси големи, с разноцветни чирени ножове, ками, ятагани, пищови и револвери. Някои носят през рамо и къси харамийски саби, наречени "пали"¹. Пушките им са предимно модерните по това време мартинки.

Времето от края на октомври до средата на април харамиите прекарват в леност

и постоянни гуляи из кръчмите и ханищата, обикновено собственост на бивши техни другари, които ги приемат и търпят, защото са най-добрите мющерии, които всеки ден им оставят с шепа пари за пиене и им довеждат нови мющерии.

Вечерите обикновено протичат по един и същи сценарий: пияни харамии, заобиколени от техни приятели, гуляят, веселят се и играят "хайдушко хоро" под звуковете на гайди, тамбури, зурли и тъпани. В екстаза на своите хайдушки танци някои от тях държат стиснати в зъби голи ножове и ятагани или гърмят с пищови и револвери по стените, таваните и кепенците на кръчмите. Играещите имат обичай при всяко прекъсване на играта да карат циганите тъпанджии и зурладжии да им целуват ръка, а те от своя страна да им лепят пари на челото².

При този начин на живот е разбираемо, че парите свършват бързо. Обикновено към началото на пролетта в най-добрия случай джобовете на харамиите са отънели сериозно, а в по-лошия – те са задлъжнели на свои другари или местни лихвари. Това съвпада долу-горе с формирането на четите за новата кампания зад граница.

Всеки се старае да се включи в четата на някой по-стар, по-юначен, опитен и хитър харамия,

дълго време упражнявал това занятие и добре запознат с местностите и населението. Буйните и неуправляеми дотогава мъже претърпяват пълна метаморфоза. При това съвсем съзнателно, защото разбират, че за практикуването на рисковия им занаят е нужна желязна дисциплина.

Редът в четата е подчинен на своеобразни и неписани харамийски обичаи, един вид закони, които се строго съблюдават, а нарушаването им се наказва сурово – повечето пъти със смърт. Йерархията е предварително уточнена и се спазва безпрекословно, а думата на войводата е закон за дружината му³.

Преминаването на границата не е проблем. След разтурянето на Пограничния батальон охраната й е възложена на окръжната жандармерия и местното население. Границата обаче минава по ветровитите гребени на Рила и няма много желаещи да висят там. По негласно споразумение и турци, и българи слизат в подножието, в селата.

По такъв начин се оформя една неутрална зона, която на някои места достига до четири часа пешком и в която харамиите се движат безпрепятствено.

Константин Иречек: През ясните нощи от селата на българска страна ясно се виждаше как там горе харамиите при звуковете на тъпани и зурли весело пируваха около разпаления огън, над който се въртеше на ръжен агне, поръчано от чергарите овчари, разбира се, не с пари (Иречек 1974: 625).

Най-често целта на четата е отвличане на богати турци и лоши според тях българи и християни,

които те считат за шпиони на турците – обикновено предварително набелязани и разузнати от ятаците. Не се прощава впрочем на всички срещнати мюсюлмани – след като ги претърсят, те биват обирани до шушка, а понякога и убивани.

Следващите като цел и източник на големи пари са чифликчиите в полето и собствениците на големи стада овце на паша в планините. Процедира се по изпитан през годините начин: залавят и убиват някого от чифлигарите и слугите им или откарват част от стоката им.

Нерядко опожаряват някой чифлик, като изпращат известие на господарите на съседните неопожарени и неограбени чифлици да изпратят на определено място и време определената сума пари, защото иначе ще опожарят и ограбят и техния имот. Обикновено заедно с парите искат да им се донесат дрехи, цървули, дори оръжие и боеприпаси.

Рецептата е толкова успешна, че има случаи, когато още щом се разчуе, че четата е в района, богатите чифликчии сами търсят контакт с нея и по свой почин им изпращат подаръци, състоящи се от опинци, дрехи, часовници, цигарлъци и други предмети⁴.

Особено жестоко реагират, ако спрямо тях се извърши предателство или някой прояви особена активност в потерята. Има случаи, в които палят големи чифлици и по-малки села, за да си отмъстят.

При набезите си имат само едно табу: да не посягат на честта на жените,

без разлика на народност и вяра. Дори и най-похотливите не си разпасват поясите, защото първо, според харамийския закон другарите им трябва веднага да ги накажат със смърт, и второ, има поверие, че посегналият непременно ще бъде убит от първия куршум на потерята, която ги преследва⁵.

През цялото това време харамиите се движат внимателно и избягват всякакви рискове. Никой не напира за среща с потери и не гори от желание за геройски сражения. Щом ги подгони сериозна сила и разберат, че "ги грози сигурна опасност", най-често прехвърлят границата и търпеливо изчакват потерята да се оттегли. Храна вземат както от овчарите българи и власи, които по това време буквално пълнят планината, така и от планинските села, в които предварително са изградили своя мрежа от ятаци.

След Сръбско-българската война от 1885 г. ситуацията започва да се променя в ущърб на харамиите. С укрепването на властта в София започва и промяна в политическия курс, налаган от Стефан Стамболов: изглаждане на отношенията с Турция и търсене на политическо решение за Македония чрез Екзархията и училищното дело.

Едно от нещата, които султанът иска в замяна, е спиране на харамийските нападения от България

Ето защо правителството взема мерки за усилване на граничната стража в Кюстендилско. Ротата погранична жандармерия е попълнена по щат, осигурена с всичко необходимо за опазване на границата. Отделните участъци са поверени на бойки и корави унтерофицери, а за общ началник и отговорник е назначен офицер. Основно са ремонтирани специалните стражеви бараки по самия гребен на планината, където часовите носят службата си.

Съответните мерки предприема и турската страна.

Накратко – практикуването на харамийството става доста трудно. Някои се отказват и се връщат към мирния живот. Но други не успяват да се отърват от старите навици и започват да упражняват занаята си в Рила.

Стопанският живот в България тръгва нагоре и по пътищата се движат хора със сериозен финансов ресурс. По селата също се замогват. Районът предлага още една възможност – Рилския манастир. В харамийското време от май до октомври стотици поклонници тръгват натам.

Сериозно предимства за тях е и границата – като ги подгонят стражарите, минават в Турско и се спасяват от преследването. А съобщенията между двете страни са в крайно окаяно състояние. Куриоз – за да предупреди колегата си в Горна Джумая, че разбойници са минали при него, полицейският началник от Кюстендил пуска телеграмата, а сигналът заминава за София, обикаля през Цариград и Солун и едва тогава стига местоназначението си!

Е, как да не се развъртиш при тези идеални условия? Полицията преследва, изтребва, арестува, вкарва в затвора, заселва къде доброволно, къде принудително...

Навярно от последните са и нашите герои братя Николови.

2. Братята

Братя Николови са от село Градево, Горноджумайско – на пътя между Симитли и Банско, тогава все още в границите на Османската империя. Напускат го в началото на 1880 г. с поредната бежанска вълна.

По принцип бежанците, както съобщава Иречек, постоянно дохаждаха и заминаваха през границата и не можеха да се решат нито да останат, нито да се колонизират на местата, които им се предлагаха от правителството, нито да се повърнат (Иречек 1974: 625). Поради тази причина дори и в началото да приемат да останат постоянно, настояват да се заселят в пограничните села.

На този фон прави впечатление, че Николови не се колебаят и се заселват чак в село Дерманци, Плевенско. За кратко време се устройват там, нещо повече: веднага пристъпват към трайно заселване, като приемат отстъпената безвъзмездно от правителството земя за обработване.

---

¹ ЦДА, фонд №2123К, опис №1, а. е. №21416, с. 53.
² ЦДА, фонд №2123К, опис №1, а. е. №21416, с. 54.
³ ЦДА, фонд №2123К, опис №1, а. е. №21416, с. 55.
⁴ ЦДА, фонд №2123К, опис №1, а. е. №21416, с. 56.
⁵ ЦДА, фонд №2123К, опис №1, а. е. №21416, с. 57.

Източник: ИК "Сиела"