Един от най-влиятелните писатели през последното десетилетие все още не е завършил шестата част от "Игра на тронове", но междувременно на български излиза неговия постапокалиптичен роман "Жокери", книга 1 от поредицата Wild Cards

Малко след Втората световна война извънземен вирус е освободен в небето над Ню Йорк. Жертвите са хиляди – повечето загиват мигновено, някои, чието ДНК е пренаписано, са деформирани завинаги, а малцина изтеглят "асо" от колодата и са наградени с богоподобни способности.

Така "жокерите" и "асата" стават част от човечеството. Те са новите чудовища и супергерои. Те са обект на преследване и защитници на "истината, справедливостта и американския начин на живот" по целия свят. Дали ще бележат началото на нова епоха?

"Жокери", със съставител Дж.Р.Р.Мартин, е книга първа от поредицата Wild Cards. Всичко започва, когато авторът на "Песен за огън и лед", литературния първоизточник на сериала "Игра на тронове", получава за подарък настолната игра Superworld. Започва да я играе със свои приятели, които са също писатели, а от техните приключения се ражда светът на "Жокери"...

Концепцията се разраства и той решава да създаде мозаечен роман, в който една обща история се представя от гледната точка на различни персонажи.

В тази антология всяка от главите е създадена от водещи имена на съвременната фантастика, вкл. знаменития Роджър Зелазни, а самият Дж.Р.Р. Мартин е не само автор, но също така съставител и редактор.

Предлагаме ви да се потопите в света на "Жокери" с откъс от книгата, предоставен от ИК "Сиела":

Пролог

Откъс от "Диви години: исторически свидетелства от съвременници на следвоенния период" - Стъдс Търкъл (изд. "Пантеон", 1979 г.)

Хърбърт Л. Кранстън

Години по-късно, когато видях Майкъл Рени да излиза от онази летяща чиния във филма "Денят, в който Земята спря", аз се наведох към жената и казах: "Ето така трябва да изглежда един извънземен пратеник". Винаги съм подозирал, че идеята за този филм е вдъхновена от пристигането на Тахион, но нали знаете как се променя всичко, когато Холивуд реши да се заеме с него? А аз бях там, така че знам точно какво се случи. Като начало, той пристигна в Уайт Сендс, а не в Холивуд. С него нямаше робот, а освен това ние не го застреляхме. Като се има предвид какво стана после, може би трябваше да го застреляме, а?

Космическият му кораб със сигурност не беше летяща чиния и изобщо не приличаше нито на ракетите V-2, които бяхме пленили във войната, нито на лунните ракети от чертожните дъски на Вернер. Освен това нарушаваше всеки познат закон на аеродинамиката и теорията на относителността на Айнщайн.

Той пристигна през нощта, а корабът му грееше от светлини – беше най-красивото нещо, което бях виждал през живота си. Приземи се точно по средата на изпитателното поле на космодрума, без да използва никакви ракети, пропелери, ротори или други видими средства за придвижване. Отвън приличаше на корал или на някаква пореста скала, обсипан със спираловидни израстъци и шипове, все едно беше изваден от някаква варовикова пещера или от дъното на океана.

Аз бях в първия джип, който пристигна при него. Докато стигнем, Тах вече беше излязъл от кораба. Сега Майкъл Рени изглеждаше точно както трябва с онзи сребрист скафандър, но Тахион приличаше на нещо средно между някого от тримата мускетари и някакъв цирков артист. Веднага си признавам, че всички бяхме доста стреснати, докато карахме натам – както ракетните специалисти и инженерите, така и войниците.

Аз си спомних онова радиопредаване от ’39-а година, с което Орсън Уелс беше успял да излъже всички слушатели, че марсианците наистина са атакували Ню Джърси, и не можех да се отърся от мисълта, че този път може би се случва наистина. Но когато прожекторите го осветиха, застанал пред кораба, всички се успокоихме. Той просто не изглеждаше страшен.

Беше нисък на ръст, може би към 160 см сантиметра, и честно казано, изглеждаше по-стреснат и от нас. Беше облечен със зелен клин, който продължаваше направо в ботушите, някаква оранжева риза с префърцунени дантели на китките и на яката и адски тясна жилетка от някакъв сребърен брокат. Жакетът му беше в лимоненожълто, а на гърба му се развяваше зелено наметало, което се заплиташе в глезените му.

На главата си беше сложил капела с широка периферия, в която беше забодено дълго червено перо – с тази разлика, че когато го погледнах по-отблизо, приличаше по-скоро на шип. Косата му стигаше до раменете; отначало си помислих, че е момиче. Освен това беше необичайна коса – червена и лъскава като тънка медна жица.

Не знаех на какво ми прилича, но си спомням как един от нашите германци отбеляза, че му прилича на французин.

Веднага щом пристигнахме, той закрачи направо към нашия джип с цялата дързост на света, като влачеше крака в пясъка и мъкнеше някаква голяма чанта под едната си мишница. После направо започна да се представя – и продължаваше да се представя, когато пристигнаха и останалите четири джипа.

Говореше на английски – по-добре, отколкото повечето от нашите германци, ако не се смята необичайният му акцент – но отначало нямаше как да разберем това, защото единственото, което успя да ни каже през първите 10 минути, беше името си.

Аз бях първият човек, който го заговори. Кълна се в Бога – независимо какво ви казва някой друг, бях аз. Излязох от джипа, протегнах ръка към него и казах:

– Добре дошъл в Америка.

После понечих да се представя, но той ме прекъсна, преди да кажа и дума.

– Хърб Кранстън от Кейп Мей, щата Ню Джърси – каза той. – Ракетен инженер. Чудесно. Самият аз също съм учен.

На мен не ми приличаше на нито един друг учен, когото бях виждал през живота си, но бях готов да направя компромис, защото все пак идваше от Космоса. Освен това повече ме занимаваше въпроса откъде знаеше кой съм аз. И го попитах.

Той нетърпеливо размаха дантелите си във въздуха.

– Чета ти мислите. Но това не е важно. Нямаме време, Кранстън. Техният кораб е повреден.

Стори ми се, че му беше неприятно да го каже; сякаш думите предизвикваха в него тъга, но и страх. И непосилна умора. Сетне той продължи да говори за някаква сфера. Разбира се, сега всеки знае, че това е била сферата с жокерния вирус, но тогава нямах никаква представа за какво ми говори, по дяволите.

Той ми каза, че сферата е изгубена, той трябва да си я върне и се надява, заради всички нас, че все още е непокътната. Настояваше да говори с нашите лидери. И явно беше прочел имената в мислите ми, защото назова по име Вернер, Айнщайн и президента на САЩ – с тази разлика, че го нарече "този ваш президент, Хари С. Труман". След това направо се качи на задната седалка на джипа и седна.

– Закарай ме при тях – нареди той. – Веднага.

Проф. Лайл Крофърд Кент

В известен смисъл аз измислих името му. Истинското му име, разбира се – с извънземната му фамилия – беше невъзможно дълго за произнасяне. Спомням си, че някои от нас се опитваха да го съкращават, като използваха една или друга част от него по време на конференциите, но това очевидно представляваше някакво нарушение на етикета на неговата родна планета Такис.

Той непрекъснато ни поправяше – доста арогантно, бих могъл да отбележа, все едно беше педантичен възрастен учител, който се обръща към непослушни ученици. От друга страна, трябваше да се обръщаме към него по някакъв начин. На първо място, с някаква титла. Можехме да го наричаме "Ваше височество" или нещо подобно, защото той твърдеше, че е принц, но американците не обичат да се навеждат по този начин.

Освен това ни беше казал, че е учен, макар и не в смисъла, който влагаме ние в тази дума, и трябваше да му се признае, че наистина разбираше от генетика и биохимия – явно това беше неговата специалност. Повечето от нас в екипа имаха научни титли и бяхме свикнали да се обръщаме помежду си с тях, така че съвсем естествено започнахме да наричаме и него "докторе".

Ракетните инженери не можеха да мислят за нищо друго, освен за космическия кораб на нашия посетител – и особено за научната теория, благодарение на която беше изграден свръхсветлинният му двигател. За съжаление, нашият нов приятел от планетата Такис беше успял да изгори междузвездния двигател на кораба си от бързане да пристигне при нас преди своите роднини и във всеки случай твърдо отказваше на когото и да било от нас – цивилен или военен – да разгледа кораба му отвътре.

Вернер и неговите германци нямаха друг избор, освен да го разпитват за извънземния му двигател – доста маниакално според мен. Доколкото схванах, теоретичната физика и технологията на космическите полети не бяха научни дисциплини, в които нашият посетител беше особено подготвен, така че отговорите му не бяха съвсем ясни, но все пак успяхме да схванем, че двигателят на кораба му използваше една елементарна частица, която не познавахме дотогава, способна да се движи по-бързо от скоростта на светлината.

Извънземният използваше собствено наименование за тази частица, но то беше също толкова непроизносимо за нас, колкото и името му. Но аз имах някакви познания по старогръцки, както всеки образован човек, и известен усет за имената на нещата, колкото и нескромно да звучи. И именно аз измислих думата "тахион".

Военните не разбраха какво точно имах предвид и започнаха да наричат нашия посетител "онзи тахион". Скоро всички започнаха да употребяват това название, а оттам оставаше само една крачка до "Доктор Тахион" – името, с което започна да го нарича пресата.

Източник: ИК "Сиела"