Бившият просветен министър представя сборника си с разкази на 23 ноември в НДК

След антракт от няколко години бившият образователен министър и професор в СУ "Св. Климент Охридски" Даниел Вълчев обединява в едно издание осем нови разказа - "Осмият ден от седмицата" - и вече познатите "Осем и половина" истории.

Този своеобразен дневник на фантазията е за всички онези, на които седмицата им не е по мярка, за онези, за които строгите рамки на календара се оказват тесни, за които алигаторите не са крокодили и принцесите носят червени шапчици - както и за онези, които могат да обичат осем дни от седмицата (по "Бийтълс"), обясняват издателите от "Сиела". 

"В моя случай осмият ден от седмицата е тема, несъотносима към математиката. Осмият ден от седмицата е въпрос на усещане. За мен осмият ден от седмицата е символ на нуждата, а и на способността на човек да се откъсне от ритъма и от рамката на календара и да остане сам със своите си мисли и преживявания. Та искам да кажа, че всеки от тези осем нови разказа е заченат и износен през осмите дни от моите седмици. Това лято разказите само се родиха", обяснява Даниел Вълчев.

Представянето на сборника "Разкази" е на 23 ноември от 19 ч. в Зала 42 на НДК, а тук ви представяме в аванс един от тях, озаглавен:

Крокодил

Водещият каза някаква заучена шега и публика­та в телевизионното студио по даден знак се разсмя и изръкопляска. Вероника погледна часовника на стената в хола – 11.15, което значеше, че повече от час беше гледала телевизионната игра.

На два пъти се беше опитала да се свърже с някой от номерата, които показваха на екрана. Така и не успя да пре­одолее монотонния глас на автоматичния оператор, който постоянно я убеждаваше, че до 30 секунди ще я свържат със студиото.

Отказа се повече да звъни, но остана да гледа полуизлегната на дивана. Отдав­на се досещаше, че свързват само познати, за да мо­гат тъкмо те да печелят наградите на играта. Стана є обидно, че навсякъде е така. Скапани връзкари, скапана телевизия, скапана държава.

Изключи звука на телевизора и взе вестника с кръстословицата. Преодоля лесно вида папагали с три букви (водоравно) и ловко го засече с отвесно­то апел, описано като призив или възглас. Не беше съвсем сигурна дали призив и възглас са едно и също, но отдавна се беше убедила в глупостта на съставителите на кръстословици и мина по-нататък.

Заредиха се химическо съединение със значение за бита, оперета от Лехар и река в Югозападен Китай, които не й говореха нищо. Домързя я да търси в "Гугъл", пък и интернетът й беше отчайващо бавен. Доставчикът беше някаква скапана компания, коя­то, без съмнение, успяваше да се задържи на пазара само благодарение на безхаберието на скапаните си клиенти.

Премести се в другия край на кръстос­ловицата и попадна на вид крокодили с осем букви (единствено число). Имаше усещането, че го знае, но точно сега не й идваше наум. Това я раздразни и точно когато се канеше да затвори вестника, се до­сети да провери дали отговорът не е тъкмо крокодил. Кро-ко-дил. Ами да – осем букви. Четливо попълни квадратчетата и с досада захвърли вестника на пода, до недопитата чаша натурален плодов сок (не по-малко от 27% плодово съдържание).

Запали цигара, всмукна няколко пъти дълбоко и се отправи към кухнята. Там я посрещна мивката с натрупани чинии и прибори от снощи. Машината за миене от седмица не работеше, а Вероника така и не смогваше да се обади до сервиза да изпратят някого. Скапана ма­шина, а и сервизът й със сигурност ще е скапан. Но следобед ще се обади и ще им спретне такъв скан­дал. Или най-късно утре.

Добре че сутринта не се наложи да прави закуска на Пламен. Детето излезе рано за училище – за­ради някакво контролно. Пък и напоследък я домързяваше да става сутрин и предпочиташе да му дава пари да яде навън. Нали е вече голям, пети клас е. Но пък си припомняше, че е добра майка и винаги ставаше, за да го изпрати на вратата. "Той расте, а аз се скапвам."

Стана й жал за самата нея и за целия й скапан живот. Мъжът й трета година работеше в Испания на някакви строежи. Редовно изпращаше пари и си идваше два пъти в годината – по Коледа и по Великден. Не че кой знае колко й липсваше, ама що за семейство е това? Скапано семейство.

Приятелките й от гимназията си намериха свестни мъже – кой с възможности, кой с перспективи. А тя, най-атрактивното момиче на випуска, се хвана с тоя... Добре де, не е чак скапаняк, обаче инженерче някакво. Пък и все го няма, а като си дойде, не се отделя от детето.

По едно време така й беше писна­ло от всичко, че се замисли да започне работа. По­говори с приятели, прегледа обявите, дори отиде на едно интервю. Но после реши, че не си заслужава да слугува на някой скапаняк за 800 лева на месец. Тя беше човек с интереси, човек с мнение. Беше човек, който умее да отстоява правата си.

Извади от шкафа пакетче чипс, разкъса опаков­ката и напълни устата си. Скапаняците дори не го бяха осолили като хората. Остави пакетчето, избърса пръстите си в останалата върху плота салфетка и се запъти към компютъра. Влезе в профила си във "Фейсбук" и потъна в чуждия живот.

Остана пред ком­пютъра до обяд, като успя да се включи в няколко подписки, да гласува в две анкети и да си поръча обувки от една разпродажба. Когато пак погледна часовника, минаваше един и половина. Пламен ско­ро щеше да се върне от училище.

Надяваше се да е ял нещо, но за всеки случай отиде до хладилника и го отвори. Имаше половин кренвирш, две яйца и за­почната бутилка кока-кола от литър и половина. Той и без това не ядеше много. И по-добре, защото беше станал пухкаво дете и застрашително продължава­ше да пълнее. Ами така е, като по цял ден чете или блее пред компютъра.

Вероника пак включи звука на телевизора, за­почна да върти каналите и се спря на някакво ри­алити. Обичаше да гласува и да наказва скапаня­ците. Бързо се ориентира в участниците и зачака да отворят телефонните линии. В един момент се сети, че това е повторение и няма да има гласуване. Скапан късмет. И все на нея.

Смени няколко кана­ла и пак попадна на телевизионна игра. На голяма дъска, разделена на квадратчета, зрителите тряб­ваше да познават думи. Не беше успяла да просле­ди търсенето и на първата дума, когато чу да се отключва входната врата.

Пламен влезе в хола и поздрави. После стовари на едно кресло голямата чанта, която беше изкривила рамото му. Скапаното образователно министерство вече години не успя­ваше да реши въпроса с тежестта на ученическите чанти. Скапаняците мислеха за всичко друго, но не и за децата.

– Махни тая чанта, всичко ще изцапаш. Кой знае къде си я търкалял.

Пак си напомни, че е добра майка и й стана неприятно, че така реагира. Добрият родител трябва да се интересува от детето си. Мразеше скапаняците, които оставят децата си без внимание.

– Кво стана в училище?

– Ами нищо интересно.

Пламен влезе в кухнята, отвори хладилника и след малко се върна в хола, дъвчейки половинката кренвирш.

– Класната пита защо не си била на родителска­та среща. Казах й, че са те задържали в работата.

– Не можа ли да измислиш нещо по-умно. Сега ще те заразпитва какво работя. Трябваше да й ка­жеш, че съм болна.

– Миналия път й казах, че си болна.

Вероника взе последната цигара и смачка кутията.

– Ами ще й кажеш. Тия родителски срещи ста­наха през ден. Като че ли хората си нямат друга работа, освен да им слушат... С моите данъци им плащам заплатите и все недоволни, все с претен­ции. Обществото не ги уважавало. Кое да им ува­жавам? Вместо тя да ми се отчита, аз ще трябва да й се оправдавам.

Запали цигарата, всмукна дълбоко и изкара дима през носа си. Пламен стоеше прав и чоплеше нещо с пръст по облегалката на дивана.

– И директорът иска да те види. Каза да дойдеш утре в 11.

– Какво ще ми гледа? Нещо направил ли си?

– Не, нищо не съм направил. Тоест позволих на Хамид да препише на контролното по български и Иванова ни хвана.

– Какъв е тоя Хамид? Ти нормални приятели ня­маш ли? И защо ще му даваш да преписва? Да не е тъп?

– Много е умен даже, обаче е от Ирак и по български не му върви. Но по всичко друго е от­личник.

– Отличник... Арабите станаха отличници в българското училище.

Като го каза, и є стана още по-обидно. Народ с език, с история, с култура, а държавата му скапана. И училището и то скапано. А пък тоя, малкият, е го­ляма будала.

– И толкова години все от теб преписват. Веднъж да беше преписал и ти, че да се успокоя, че си поне малко тарикат. Още утре казваш на госпожата да ви размести.

– Ама аз не искам да се местя. Хамид ми е при­ятел.

– Какъв приятел, бе? Някакъв дрипльо от пусти­нята, дето не може да говори български.

Пламен преглътна и брадичката му затрепери.

– Не е дрипльо. И българският му може да е смешен, обаче говори английски и френски. И баща му, ако искаш да знаеш, е хирург. Работи в болница "Света Екатерина".

На Вероника й кипна. Не толкова заради това, че синът й така разпалено защитаваше някакъв си Хамид, колкото заради факта, че за пръв път й про­тиворечеше открито.

– Като стана и те нашамаря, и ти ще отидеш в "Света Екатерина", само че като пациент.

Пак дръпна от цигарата и се замисли за утреш­ната среща с директора на училището. Беше го виж­дала само веднъж на една от малкото родителски срещи, на които беше ходила. За Вероника образът на училищния директор се свеждаше до преждевре­менно повехнал мъж с провинциални маниери и из­носен костюм.

Затова и директорът в училището на Пламен доста я изненада. Беше млад мъж, говореше умно и със самочувствие и носеше извадена от джин­сите спортна риза. Тембърът на гласа му също я беше заинтригувал и на излизане тя тръгна към него, за да му зададе някакъв, уж важен за нея, въпрос. Около директора се бяха събрали доста родители, главно майки.

След като се позавъртя няколко минути, Ве­роника прецени шансовете си като слаби и си тръгна. Но за утрешната среща може да си сложи гълъбовото костюмче с късата пола – делова елегантност с леко намигване. Или пък джинси, сандали с висок ток и впитото тъмносиньо поло – модерна жена, която сама отглежда детето си и дори не се досеща за чувствена­та си женственост. Или пък...

– Мамо, моля те, нека да не ни разместват с Хамид.

Пламен продължаваше да стои прав до дивана и всеки момент щеше да се разплаче. Тя го изгледа отегчено и загаси цигарата си в препълнения пепелник.

– Млъквай и си отивай в стаята.

В малко по-добро настроение Вероника усили звука на телевизора. Телевизионната игра продължаваше. Търсената дума беше с осем букви и... Е това ако не е знак от съдбата – вид крокодили (в 22 единствено число)! Напипа телефона в джоба на анцуга си, издърпа го навън и трескаво започна да набира номера, изписан на телевизионния екран. И отново знак от съдбата – два продължителни сигна­ла свободно, последвани от гласа на водещия.

– Здравейте, Вие сте в ефир. Бихте ли се пред­ставили.

Гласът дойде първо от телефонната слушалка, а след няколко секунди телевизорът го повтори като ехо. Вероника стоеше, зяпнала екрана, и не можеше да каже нито дума.

– Ало, чуваме ли се? Моля да се представите. Как се казвате и откъде сте?

– Ами, аз съм Вероника Пенчева, от София.

Телевизорът услужливо повтори думите й. Гласът й беше глух, но чувстваше, че е започнала да се овладява. Нямаше никакво намерение да се изло­жи пред тия скапаняци.

– Здравейте, Вероника. Играете за 250 лева. Коя, предполагате, че е думата с осем букви, чието значение е вид крокодили в единствено число. Слу­шаме Вашия отговор?

Пламен беше застанал на вратата на стаята си и втренчено гледаше майка си. Едно по едно присви­ваше пръстчетата на ръцете си, за да се увери още веднъж, че думата алигатор е с осем букви.

– Вероника, слушаме Ви.

Спокойствието и увереността є се бяха върна­ли. Вероника пое дълбоко въздух и лекичко се по­кашля настрани.

– Отговорът е, разбира се, кро-ко-дил – точно осем букви.

И преди някой да успее да реагира, продължи.

– Бих искала да използвам повода и да кажа на всички българи, въпреки трудностите, да не се от­казват. Ето, аз не се отказах и успях. А спечелената награда дарявам на училището на моя прекрасен син Пламен.

Пламен затвори очи, а телевизорът с няколко се­кунди закъснение повтори:

...моя прекрасен син Пламен.