С Христо Мутафчиев си поговорихме за театъра, славата, младите български таланти, авторските права, премиера, чалгата, ежедневните уроци, бързите коли, бунта на Еминем, математиката и други неща от живота.

Можем да ти го представим като приятел на приятел, защото така се запознахме с него, но Христо е много по-известен с професията си, с гласа си, с желанието си за живот, с брадата и с толкова други интересни неща. Рядкост са хората с толкова силна харизма, които умело я контролират, но вместо да го описваме, ще го оставим сам да говори за себе си. Нека ти разкажем за срещата си с него.

Открихме го в началото на един вторник, зад работното му бюро в офиса на Съюза на артистите в България, който се оказа едно от най-приятните места, в които сме попадали. Представи си малък уютен коридор с кожен диван, предхождащ антре с пиано, портрет над него и стари лампи.

Следва офисът на Христо Мутафчиев, който те пренася около половин век по-късно в стая с модерно бюро, красив диван и компютър. По рафтовете висят всякакви маски, за които той обясни, че колекционира с помощта на свои приятели, които пътуват. Запали цигара и се заговорихме...

Какво е животът с една дума?

Животът е прекрасен. Dolce Vita.

Какво би те накарало да приемеш роля?

Ако ми го вдига. Аз съм директен.

Тогава коя е ролята, с която се гордееш най-много?

Да бъда баща на дъщеря ми.

А в професионален план?

Всички харесвам и с всички се гордея.

Има ли нещо, което мечтаеш да изиграеш?

Не. Нямам мечти в професионален план, защото представи си, че сега си мечтая да изиграя крал Лир и утре се случи. Какво ще правя после? Защо да мечтая, вместо да работя?!

Като шеф на Съюза на артистите в България гледа ли високо оценения “Артистът”?

Не.

Ако беше част от журито на Академията, кого би номинирал?

Ако трябва да съм честен, не съм гледал никой от избраните филми, но може би съвсем субективно с удоволствие бих номинирал “Миграцията на паламуда”, последният филм на Людмил Тодоров - за главна мъжка роля на Стефан Вълдобрев и за режисура на Людмил Тодоров.

Има ли българско име, на което обещаваш голяма кариера?

Не съм се замислял, но има много млади актьори с голямо бъдеще и последният човек, който може да им обещае нещо, съм аз. Те сами могат да си го обещаят и да си го случат. Никой не ми е помогнал да бъда това, което съм, случил съм си го сам и се гордея с това.

В момента много силно име за мен е Радина Кърджилова и в киното, и в театъра. Йоана Темелкова също. От момчетата мисля, че Ивайло Захариев има много голямо бъдеще. Но всичко зависи от тях и от характера, който имат, защото тази професия има нужда от характер.

Кое е най-голямото предизвикателство в професията ти?

Всичко е трудно. Както във всяка друга професия, така и в тази няма нищо лесно. Трудно е да проумееш, че не е достатъчно да имаш само порив и емоция, трябва и разум. Това, което съм научил от професорката си, е, че когато се кача на сцената, не трябва да спирам да мисля, защото ролята се получава, когато мислиш, когато работиш върху нея. А не когато си кажеш текста така, че да е смешен на публиката. На сцената колеги се издънват най-много, когато вярват, че след като кажат една смешка, публиката е тяхна. Трябва да се мисли.

А в шефската професия кое е най-трудното?

Да организираш така нещата, че хората да останат доволни от това, че работят за теб. Далеч по-умни от мен са казали, че добрият шеф е този, който направи добър екип. Не знам дали съм добър шеф, но съм направил възможно най-добрия екип и се гордея с това.

Какъв беше като тийнейджър?

Лайно. Бях дивак, не се спирах пред нищо, както и сега, разбира се, много непокорен и свободолюбив.

А в училище?

Не бях отличен ученик, но бях много добър. Знаех, че един ден това ще ми е необходимо, ако искам да имам бъдеще, и работих за това бъдеще. Това е много важно за младите хора, да знаят, че бъдещето им зависи от днешния ден, а не от родителите или от парите им.

Кой предмет мразеше?

Математиката.

Какъв мечтаеше да станеш, като пораснеш?

Футболист, спортист най-вече. После реших да ставам актьор, но минах през идеята за пожарникар и сега разбирам, че е трябвало да го направя, ако искам един ден да стана премиер на тази държава.

Сега как възпитаваш децата си?

В същия свободен дух. Улавям се обаче, че все по-често казвам “Не” на децата си, но след това се замислям “защо не?”. Давам си сметка, че правя грешки във възпитанието, но се старая.

Какво цениш най-много у хората?

Искреността, където я има.

Как я разпознаваш?

По очите и по челото. На челото пише всичко, колкото и да се опитваме да го крием с шапки, шалове и очила.

Вярваш ли в Бог?

Вярвам. Вярвам в нещо, което съществува въпреки нас и заради нас. Дали е Бог, или не, или някаква космическа сила, не го тълкувам.

Уповаваш се на тази сила или на себе си?

На себе си. Тази сила ми дава сили да се уповавам на себе си.

Къде отиваш, когато искаш да останеш сам?

Не обичам да оставам сам.

Къде можем да те видим в София?

На жълтите павета. (смее се) В театъра. В театър Зад канала, където ми е мястото. В спектакъл “Ритъм & Блус”, където се върнах, защото шило в торба не стои.

Ще те видим ли в третия сезон на “Под прикритие”?

Не е тайна, но ми се иска да не казвам. Така ще е по-интересно. Ако го разкрия, ще породя очакване, което не бива. В тази връзка ще ти разкажа виц:

Срещат се двама приятели и единият казва на другия:
- Запознай се с моя приятел, казва се Джеки, куршум не го лови.
- Защо му викат Куршум Не Го Лови?
- Ами, защото куршум не го лови.

Имаш ли идоли?

Идоли нямам, има хора, от които се уча. Например от Наум Шопов, Велко Кънев, Валентин Танев, Камен Донев, още повече, че с Камен сме много близки приятели. Той е човекът, който ме измъкна от леността на студентския живот, като ми каза “Брат, трябва да работим, ако искаме да станем актьори.” И започнахме да работим. Репетирахме заедно, правихме разни идиотщини, иначе аз се бях спуснал по наклонената плоскост и съм му благодарен, че ме задържа в професията.

Имитирал ли си някога някого и съжаляваш ли днес за това?

Не съм имитирал никой. Единствено, когато съм се занимавал с музика, съм си позволявал и съм се опитвал да звуча като Дейвид Ковърдейл, Том Уейтс, защото харесвам музиката им и исках да изпитам чувството, което те изпитват на сцената.

Театърът или киното е по-голямата ти страст?

Театърът. Киното е лесно. Но в киното има една атмосфера, която липсва на театъра - екипността, работата с режисьора, работата пред камерата, концентрацията, която имаш пред камерата, е съвсем различна. Знаеш, че имаш право на дубли. В съвременната техника това е лесно, но когато се снима на лента и тя е скъпа, трябва да си възможно най-перфектен. В театъра концентрацията е насочена към публиката, докато в киното я насочваш към теб самия.

Кой е най-важният урок, който си получил?

Че трябва да се работи. Няма значение дали си талантлив, дали можеш, трябва да се работи. Най-важното, което съветвам младите актьори, е да не си мислят, че славата е нещо лесно и нещо, което се консумира като баничка или торта. Тя може да бъде страшен нож, който ти се забива в гърба в най-неочаквания момент и трябва да имаш много характер, за да я понесеш.

Който не е успял да понесе славата, си отива безславно. Човек трябва да знае цената си и да знае на какво е способен. Много ме дразнят звездите “еднодневки”, известни с това, че са известни. Хубаво е, че имаш снимка в списание, но какво можеш, с какво си полезен? С нищо. Тогава какво правиш там?

Как си представяш театъра след 20 години?

Не си го представям. Театърът се е родил като необходимост, а не като задължение и поради тази причина театър ще има още много дълго. Необходимост е за актьорите да правят театър и на публиката да гледа. Докато има хора, театър ще има.

Ами ти как се представяш след 20 години?

Пич.

Ще продължаваш ли да играеш?

Със сигурност да, ако съм здрав. А аз ще съм здрав, което означава, че ще играя. Ще се занимавам и с много други неща след 20 години. Сигурен съм в това, не знам какви, но знам, че ще са различни и ще имат много пряка връзка с театъра. От тук нататък ни очакват интересни години.

Пътуваш ли?

Нямам възможност да пътувам, но обичам да си карам колата.

На къде тръгваш най-често?

Карлово, Варна, София. Доставя ми удоволствие да се кача в колата, да запаля двигателя и да тръгна.

Как изглежда идеалната кола?

Форд Мустанг. Но аз обичам да карам колите, а не да ги гледам. Колата ми трябва да бъде мощна толкова, колкото съм и аз. За да има баланс. Когато се кача в нея, се сливам с двигателя й и нищо друго не ме интересува, освен този двигател и удоволствието, което ми доставя този звук.

Да разбирам ли, че не слушаш музика в колата?

Слушам музика много силно.

Какво слушаш?

В зависимост от настроението. В последно време слушам последния албум на Guns’n’Roses, Ози Озбърн, Whitesnake. Има мигове, в които се успокоявам и си пускам Том Уейтс, пускам си Еминем, защото в него има един бунт, който много ми импонира. А сега слушам Нина Николина и Калин Вельов.

Какво мислиш за чалгата?

Не ме вълнува. Всеки има право на място под слънцето. Едни са намерили мястото си достойно, а други не толкова. Въпрос на избор.

Би ли се снимал в попфолк клип?

Аз съм се снимал. Бях режисьор и участвах в най-хубавия попфолк клип на Ивана “Като на 17”. За първи и последен път се занимавам с такова нещо и мисля, че се получи много добре.

Какво мислиш за АCТА?

Не се интересувам. Само знам, че правата на авторите трябва да бъдат защитени. Това е най-важното, защото авторският труд е един от най-трудните.

Накрая ни пусна песента на Еминем и Риана “Love The Way You Lie”, за да усетим бунта в нея, който се намира някъде около 25 секунда, усили я докрай и ни изпрати.




2 Коментара

  1. Lobo

    Пич!!! :)

  2. Cvetelina Hristova

    :) много добър!!

За Христо Мутафчиев:

актьор, председател на Съюза на артистите в България от 2005 г.