Като става въпрос за добре прекарано време, едва ли има много хора, които да са толкова интересни, колкото е Емил Спахийски - кореспондент от войната в бивша Югославия, експерт "Връзки с обществеността" в Министерството на отбраната, бивш главен редактор на списанията "Егоист", "За мен", "Голф&Spa" и FHM, сценарист на риалити формата "Сървайвър", сценарист и консултант на сериала "Столичани в повече", съавтор на игралния филм "Съдилището" на режисьора Стефан Командарев... и това е само съкратената биография.

Пътешественик, човек на словото, но и на действието, авантюрист, Емил Спахийски е едно от лицата на кампанията на "Амстел" за добре прекараното време и ние се обръщаме към него, за да ни даде своята версия за важните неща от живота, журналистиката и човешкото лице на Балканите:

- Какво Ви подтикна да се включите в инициативата на "Амстел" за добре прекараното време?

- Лично аз харесвам провокациите от сорта "А можеш ли..." В случая обаче става въпрос и за предизвикателство, което не просто те вади от рутината на ежедневието, но те подтиква да направиш нещо хубаво за себе си, а в моя случай като тандем с моя приятел Дилян Марков.

- Кое е добре прекараното време за Вас? Как изглежда всъщност един перфектен ден във Вашите представи?

- Също като в един перфектен филм. Имате някакво равновесие, някакви сили ви разклащат, предизвикват, минавате през препятствия, преодолявате ги и накрая сте в равновесие, но на друго ниво. Ако съм по-конкретен - няма да мога съвсем, защото си представям толкова много хубави дни. Перфектният ден си личи по начина, по който заспивате. Ако не можете да изтриете усмивката от лицето си - това се нарича щастие, освен ако по някаква причина не ви е ударил фациалис. Перфектният ден винаги е свързан с пътешествие, независимо дали става въпрос за физическо или духовно измерение, съпреживяване и споделяне.

- Една любима случка с близки приятели, която ви идва на прима виста?

- Правех първото си списание като главен редактор - "За мен". Искахме да снимаме Гъмзата от "Ку-Ку бенд" за корица. Тогава на художника Росен Йорданов му хрумна, че можем да го снимаме с жив ягуар, защото прочел в някакъв вестник, че в квартал Банишора някакви го гледали като домашен любимец. И тръгнахме да го търсим. От човек на човек, от кафене на кафене. Добър ден, казвам, тук да сте виждали хора с един ягуар? Добър ден - казват те, - какъв модел, какъв цвят. Не - настоявам аз, - става дума за котенцето ягуар.

Най-накрая попаднахме на един момък с питбул, който потвърди, че имало такива хора, но котето, като станало на пет месеца и тежало 50 килограма, разгонвал питбулите в квартала и понеже никое куче не искало да му стане приятел, собствениците се преместили някъде другаде.

В крайна сметка го намерихме в Горна баня. Котето беше вече на девет месеца и тежеше 80 килограма. За него се грижеха един чеченец и един българин - и двамата прекалено здрави. Чеченецът се интересуваше в какво списание ще снимаме малкия котаран. Показахме му. Точно в този брой по ирония на съдбата имахме статия за любимите оръжия на терористите. Чеченецът с вещина коментираше кое оръжие струва, кое не. Според него АК-74 с 5,45 мм цев не става, защото не може да пробие и картонена врата.

Разпозна и някои от лицата на снимките. Оказа, че участвал в сватбарски бой в Дагестан с лидера на чеченските терористи Шамил Басаев. Каза, че е бил доста издръжлив на бой.

Та, те си играеха с ягуара, като му хвърляха автомобилна гума за играчка. И ние си поиграхме малко с него. Лично аз отслабнах с един килограм за пет минути от притеснение.

Ден по-късно снимахме. Гъмзата дори позволи на ягуара да го ближе по главата. Но като разбра, че ягуарът е единственият хищник в света, който убива, като захапва главата на жертвата и я троши, изпуши три цигари една след друга. Така е, ягуарът единствен може да смаже черепа на алигатор.

- Вие пътувате много. Кои са местата, които са оставили най-силно впечатление у Вас и какво точно Ви грабна в тях?

- Сирия, Грузия - първо за тях се сещам. Сирия, уви, вече забранена държава, но е уникална страна. Все пак любимото ми място е Архипелагът на перлите в Тихия океан, край Панама. Базата ни беше на остров Контадора - също като в рая е. Представете си китна къща, пред която има тропически храсти с много красиви цветенца, приличащи на камбанки. Те ухаят невероятно, подобно на жасмин, но не това е най-впечатляващото. Десетки колибри танцуват около тях и от време навреме завират дългите си човчици в камбанката, за да пият от нектара. Малко по-нагоре по клоните на тропическо дърво припълзява малка двуметрова боа, която чака някоя птица да сгреши.

Сутрин, когато тръгвахме по островите, се качвахме на една жълта моторница. Капитан Артуро знаеше вкуса ни и пускаше Боб Марли. Тръгваше плавно, а щом се отдалечихме достатъчно от плажа, започваше да танцува с лодката по вълните. 

Утрините океанът е наистина тих. Като изкривено огледало, което отразява небето. В далечината се виждат крановете на Панамския канал - това чудо на човешката цивилизация. От едната страна на канала е Северна Америка, от другата - Южна. Взорът достига до хребетите на провинция Дориен. Зад тях е Колумбия. С мощна лодка партизаните от ФАРК (Las Fuerzas Armadas Revolucionarias de Colombia - Ejército del Pueblo) пристигат по островите и прехвърлят огромни количества кокаин на някоя баровска яхта. Така се прави революция - с оръжие и кокаин.

Това обаче не може да те интересува в такива дни. Имаме час път в едната посока. Любимото ми беше да лежа на носа на лодката и да гледам водата. Подплашени летящи риби изхвърчат от водата и те ескортират за няколко метра, преди да се вклинят отново в дълбините. Там долу се виждат пасажи от скатове - огромни, черни, грациозни. Но най-величественото нещо не са дори акулите, макар и малки, а китовете. 

Тук е мястото, където пасажи от север и юг идват за да започнат игрите на любовта. Любовният сезон на брадатите китове е спектакъл, за който никаква цена не може да бъде достойна. Издигат се в любовната си игра и падат по гръб, премятат опашки, издават звуци, които те пращат в космоса.

И не само това е Архипелагът на перлите, но тези щрихи са достатъчни.

- Вие сте носител на наградите "Черноризец Храбър" на Съюза на българските издатели за публицистика, "Паница" на фондация "Свободна и демократична България" и "Офицър" на Министерството на отбраната за работата Ви като военен кореспондент в Македония и Косово. Липсва ли Ви работата от горещата точка на събитията?

- Много си мислят, че да отидеш на такова място е подвиг. Обикновено професионално любопитство, граничещо с глупост. Глупост дори заради факта, че рискуваш живота си за репортаж, който в повечето случаи хората пропускат, защото не искат да четат за нещастието на съседни народи. Не искат, защото иначе трябва да заемат позиция, което е форма на отговорност.

След като си бил на война, се променяш. Много колеги се връщат, връщат и отново се връщат на такива места, просто заради този адреналин, който ти носи танцът по ръба на живота и смъртта. Много отиват с надеждата, че това ще бъде техният звезден момент, ще получат "Пулицър", ще се върнат и ще станат говорители на един от угнетените народи.

Истината е, че това е война и нищо красиво няма там. Има адски много грях и много вина, много нещастие и много тъга. Съвсем скоро една млада колежка се учуди, че е имало война в Босна, и беше шокирана, когато ѝ разказвах какво се е случвало там. Войната не може да ти липсва, но един журналист, когато е бил там, е длъжен да бъде с позиция в обществото, която да бъде категорично срещу всеки свиреп национализъм, срещу всичко антихуманно.

- Къде се чувствате в стихията си (в професионален план) - като журналист на мястото на събитието, като главен редактор на списания като FHM и "Егоист", като сценарист на "Сървайвър", като "техник-винар" или някъде другаде?

- Мисля, че в списание "За мен", "Голф&Spa" и FHM бяха най-хубавите моменти. Прекрасен екип, с който на практика живеехме заедно и се чувствахме в рая - и творчески и човешки. Иначе там, където ме ядат дяволчетата отвътре, е киното.

Вече имам някакви успехи, които единствено ми помогнаха да осъзная колко съм далеч от истината. Там е моето предизвикателство, търсене и стремеж. Обаче и целият останал опит ми помага в това ми начинание - хубавото вино, спомените и натрупаната мъдрост, както често наричаме глупавите грешки, след които си оцелял.

- Пътували сте много из Балканския полуостров. Какви са разликите между различните народи, та толкова имаме какво да делим?

- Делим всичко, което делят и народите в други точки по света - история, храна, жени. На битово ниво всеки с всеки може да се скара и всеки с всеки може да бъде брат, независимо от религия, етнос и образование. У нас всеки обича сръбска скара, в Косово вкусната скара е босненската, в Албания - италианската. Турското кафе в Гърция е гръцко.

В Прищина се опитвах да се разбера с албанци за някаква посока, те не знаеха никакъв друг език, освен немски, аз предлагах английски, френски, но не казвах, че можем да се разберем и на сръбски, защото тогава това беше езикът на враговете. Като разбраха, че съм от България, казаха "ами ти югославски не знаеш ли?". Навсякъде на Балканите хората могат да бъдат много добри и гостоприемни и много жестоки.

- Ваш текст, който винаги ще помните?

- Ако помня само един текст, това означава, че вече съм се изчерпал. Харесват ми жанрове и похвати. Някои от статиите изглежда бяха успешни и бях изненадан от реакцията на хората. "Защо искам да съм като Левски" е тази, за която изненадващо за мен ми връчиха "Черноризец храбър", но повече ме изненада реакцията на читателите. Преди 10 години определено хората не четяха толкова много в интернет и ако има около 1000 прочитания, една статия минаваше за много успешна. След като я публикуваха, не бях отварял интернет близо три дни. Когато погледнах каква реакция е предизвикала бях шокиран, че имаше близо 1200 коментара под статията.

Има и много други, като репортажа ми за едно бебе - "Съдбата на бебе №180/14.04.15", който трогна много колеги - те са най-важният критерий понякога, защото ние рядко се поощряваме един друг.

Обичам сатирата, иронията. Навремето се опитах да направя експеримент, като съчетах модерния начин на писане на заглавие и направих коментар чрез информационна дописка. Това беше през есента на 1996-а, когато на всички ни беше ясно, че идва свирепа политическа зима и икономически срив. С екипа се връщахме от някакво събитие в Боровец и видяхме много щъркели. Фотографът нащрака малко снимки, а аз написах статията "Щъркелите: Отлитаме!".