Откъс от "Краят на властта" на Мойзес Наим - първата книга, която Марк Цукърбърг препоръча да прочетем тази година, вече и на български

Книгата "Краят на властта" е храна за ума и е препоръчителна за всеки, който се има за умен, обясняват българските й издатели. Именно с нея основателят на "Фейсбук" Марк Цукърбърг сложи начало на читателския клуб "Година в книги" (A Year of Books). 

През януари той обяви инициативата си онлайн чрез своя личен профил и оттогава на всеки две седмици пуска препоръки за онези заглавия, които преценява, че трябва да бъдат прочетени от милионите му последователи. Идеята му дошла, докато умувал над ежегодните си новогодишни обещания - и веднага се заел да популяризира само онези смислени книги, които "наблягат на опознаването и усвояването на новите култури, вярвания, истории и технологии".

"Краят на властта" осветлява детайлно битката между могъщите доскоро глобални властници и микросилите, които се зараждат в неподозирани мащаби. Провокативните изследвания на автора й Мойзес Наим показват, че вече са се появили нови фактори, при това в световен мащаб, които свалят тирани и разбиват монополи, но и отварят неподозирани довчера възможности.

Кой е Мойзес Наим?

Журналист, експерт, анализатор, той нееднократно бива класиран сред водещите съвременни мислители днес. Експерт към фондация "Карнеги" за международен мир, той е бил министър на търговията и промишлеността на Венецуела и изпълнителен директор на Световната банка. В продължение на 14 години е заемал и длъжността главен редактор на сп. "Форин полиси".

Негови статии са публикувани в различни медии по света; автор е и на повече от 10 книги. През 2011 г. създава седмичното тв предаване за международни отношения Efecto, което и днес се излъчва в цяла Северна и Южна Америка. В "Краят на властта" той твърди, че когато имаме комбинация между

неефективно правителство и взискателна публика

крайният резултат винаги е фатален. Според него дори когато властта е достатъчно прозрачна, това прави избирателите по-информирани, но и по-критични, дори по-мнителни, което също подкопава общественото доверие към управляващите. 

Ако по-рано инакомислещите са били изолирани, сега няма нищо по-лесно от това да намериш сподвижници, защото обществата излизат отвъд географските си рамки. Това произвежда опасен вид отчуждение и неудовлетвореност, краен пример за което са голяма част от терористичните организации. Импулсът за противоинституционално поведение носи рискове, които водят до

потъпкване на основни норми на човешко поведение

Същевременно налице са и нови, революционни подходи, от които управниците могат да черпят опит - филантропски и благотворителни инициативи на знаменитости и други неформални авторитети. Иновациите са вече факт. Това, което остава, е да бъдат възприети и от политиците, категоричен е Наим.

Предлагаме ви встъпителен откъс, предоставен от изд. "Изток-Запад" и озаглавен "Упадъкът на властта":

Това е книга за властта.

По-точно, книга за днешните исторически и революционни трансформации на властта - с други думи, способността ни да накараме другите да правят или да не правят нещо.

Властта се разпространява и големите, утвърдени играчи се сблъскват все по-често с нови и по-незначителни съперници. А онези, които имат власт, срещат все по-големи пречки, когато я използват.

Ние често разбираме погрешно или напълно пренебрегваме мащабите, същността и последиците от тази промяна. Обикновено съсредоточаваме вниманието си изцяло върху ролята на интернет и другите нови технологии, върху преминаването на властта от един играч към друг или въпроса дали "меката сила" на културата е на път да измести "твърдата" сила на армиите. Но тези разсъждения са непълни. Понякога те дори ни пречат да разберем фундаменталните сили, които променят

начините да се печели, използва, запазва или губи властта

Знаем, че властта вече не е в мускулите, а в мозъците; знаем, че се измества от Север на Юг и от Запад на Изток, от старите корпоративни гиганти към гъвкави новоизлюпени компании, от бетониралите позициите си диктатори към хората, изпълнили площадите и киберпространството. Но да се каже, че властта преминава от един континент към друг или от една държава към друга, или че се разпръсва между много нови участници, не е достатъчно.

Властта е в процес на далеч по-фундаментално преобразувание, което е недооценено и недобре разбрано. Съпернически държави, компании, политически партии, обществени движения и институции или отделни лидери се борят за власт така, както са правили векове наред, а междувременно властта, която те отчаяно се борят да спечелят или да задържат, неусетно се изплъзва.

Властта е в упадък.

По-простичко казано, властта вече не осигурява някогашните предимства. В XXI в. властта по-лесно се печели, но по-трудно се използва и по-лесно се губи. От управителните съвети и бойните полета до киберпространството битките за власт са все така яростни, но носят все по-малко. Ожесточеността им

прикрива все по-голямата преходност на властта

За да разберем една от най-важните тенденции, които преобразяват света през XXI в., трябва да разберем как властта губи стойността си - и да се опитаме да преодолеем големите предизвикателства от този факт.

Всичко това не означава, че властта е изчезнала и вече няма хора, които я притежават в изобилие. Президентите на САЩ и Китай, главните изпълнителни директори на "Джей Пи Морган" или "Шел Ойл", главният редактор на "Ню Йорк Таймс", президентът на Международния валутен фонд и папата и днес имат огромна власт. Но не такава, каквото имаха предшествениците им.

Хората, които в миналото заемаха тези постове, не само имаха по-малко съперници и конкуренти. Когато упражняваха властта си, те се сблъскваха с по-малко ограничения под формата на граждански активизъм, световни пазари и медиен контрол. Ето защо хората, които днес държат властта в ръцете си, често плащат по-висока и непосредствена цена за грешките си. Тяхната реакция на тази нова ситуация на свой ред променя поведението на онези, над които те имат власт, и предизвиква верижна реакция, която се отразява върху всички аспекти на човешките взаимоотношения.

Упадъкът на властта променя света.

Целта на настоящата книга е да докаже правдивостта на тези смели твърдения.

Чували ли сте за Джеймс Блек-младши?

Силите, които предизвикват упадъка на властта, са най-различни, взаимносвързани и безпрецедентни. За да разберем защо е така, нека за момент забравим за Клаузевиц, за класацията на най-големите американски компании "Форчън 500" и за единия процент американци, на които се пада несъразмерно голям дял от националния доход на САЩ. Вместо това да си припомним историята на Джеймс Блек-младши, шахматист от работническо семейство от нюйоркския район Бруклин.

На 12 години Блек вече е майстор по шахмат - успех, който по-малко от 2% от 77-те хиляди членове на Американската шахматна федерация са успели да постигнат, при това само 13 от тях, преди да навършат 14 години. Годината е 2011-а и Блек вече има добри шансове да завоюва титлата "гросмайстор", която Световната шахматна федерация присъжда на шахматисти, отличили се в съперничество със световноутвърдени играчи. Гросмайстор е най-престижната титла, която един шахматист може да спечели. При това тя е пожизнена.

Когато става майстор по шахмат, Блек върви по стъпките на най-младия американски гросмайстор - Рей Робсън от Флорида, спечелил титлата през 2009 г., две седмици преди 15-ия си рожден ден.

Блек се научил да играе сам, на евтина пластмасова шахматна дъска, купена от супермаркет, а после бързо преминал към учебниците и компютърните програми. Неговият кумир е руснакът Михаил Тал, световен шампион по шахмат през 50-те години на миналия век. Блек е мотивиран не само от удоволствието от играта, но и от властта, която тя му дава. Както споделя пред един журналист: "Обичам да налагам на другия играч какво трябва да направи." Трудно бихме намерили

по-красноречив израз на вродения стремеж към власт

Постиженията на Джеймс Блек и Рей Робсън вече не са изключение Те са част от световна тенденция, едно ново явление, което помете бариерите пред затворения свят на професионалния шахмат. Днес шахматистите овладяват до съвършенство играта на много по-ранна възраст. Сега има повече гросмайстори от когато и да било: днес те са над 1200, докато през 1972 г. са едва 88.

Новодошлите все по-често побеждават утвърдените шампиони, а най-добрите играчи на света все по-кратко се задържат на върха. В същото време днешните гросмайстори имат много по-необичаен социален произход от предшествениците си. Както отбелязва писателят Д.Т.Макс: "През 1991-ва - годината, когато Съветският съюз се разпадна - деветимата най-добри шахматисти на света бяха от СССР. През 40 от пред­ходните 43 години световните шампиони бяха все съветски шахматисти."

Нещата се промениха. Днес все повече шахматисти от различни държави и с различен произход се изкачват на върха на класациите. Но веднъж достигнали върха, те трудно се задържат там. Както отбелязва Миг Грийнгард, автор на блог за шахмат: "По света има 200 шахматисти, които с малко повече късмет могат да победят световния шампион." С други думи, за днешните гросмайстори властта вече не е онова, което беше.

Как да си обясним промените в световната шахматна йерархия? Отчасти (но само отчасти) те се дължат на дигиталната революция.

Източник: ИК "Изток-Запад"