В последната си книга видната интелектуалка защитава тезата, че има реалности, които нито една снимка не може да възпроизведе - и че ако не си преживял нещата, представени на фотографиите, не можеш да почувстваш истинското им значение

"Да гледаш болката на другите" излиза през 2003 г. и е последната книга на Сюзан Зонтаг - година по-късно известната есеистка в областта на философията, литературната критика, културологията и фотографията умира, победена от рака.

Размислите и вижданията й, свързани с военната фотография, която визуализира насилието и страданието, са представени в есеистичен вид. Една от основните цели на авторката е да намери отговор на въпроса, поставен още от Вирджиния Улф в книгата й "Три гвинеи": Как може да бъде избегната войната?

Известната интелектуалка проследява представянето на жестокостта, започвайки от творчеството на Гоя, преминавайки през Американската гражданска война, линчовете на чернокожи, нацистките лагери на смъртта, достигайки до съвсем близкото минало: Босна, Руанда, Израел, Палестина, атентатите в Ню Йорк...

В "Да гледаш болката на другите", преведена на български от Юлиян Антонов, Зонтаг поставя въпроса как ни влияе страданието на другите и привикваме ли с жестокостта. Предлагаме ви откъс от книгата, предоставен от изд. "Изток-Запад":

През юни 1938 г. Вирджиния Улф публикува "Три гвинеи", своите смели и нелицеприятни размисли за корените на войната. Писала е книгата през предните две години, когато с повечето си близки и колеги литератори е наблюдавала стъписана разрастващия се фашистки метеж в Испания и сама я определя като доста закъснял отговор на едно писмо от виден лондонски адвокат, задал й следния въпрос:

"Как по ваше мнение може да бъде предотвратена войната?"*

Улф започва с язвителната забележка, че искрен диалог между тях двамата едва ли е възможен. И двамата произлизат от същото съсловие - "образованото", но ги дели огромна бездна: адвокатът е мъж, а тя - жена.

Мъжете правят войните. Мъжете (в по-голямата си част) ги харесват, защото "във войната вие виждате някаква слава, чувствате някаква необходимост от нея, тя ви дава някакво удовлетворение", което жените (в по-голямата си част) не изпитват или просто не им носи наслада. Че какво знае една образована (разбирай "привилегирована и обезпечена") жена като нея за войната? И нима отвращението, което й вдъхват нейните "съблазни", може да бъде същото като неговото?

Да проверим тази "трудност в общуването", предлага Улф, като разгледаме заедно някои изображения на войната. Има предвид снимките ["картини, изобразяващи действителни факти"], които озовалото се под обсада испанско правителство е разпращало два пъти седмично до медии и симпатизанти, като в бележка под линия пояснява: "Писано през зимата на 1936-37 г." Така ще се разбере "дали едни и същи снимки ще събудят у нас едни и същи чувства". И продължава:

Подборът тази сутрин съдържа снимка на нещо като мъжко тяло, би могло и да е женско. Толкова е обезобразено, че като нищо може да се окаже и на прасе. Но тези тук със сигурност са убити деца и това несъмнено е част от къща, улучена от бомба. Вижда се и птича клетка, която може би се е намирала в гостната...

Най-бързият и сдържан начин да изразиш потреса си от някакви фотографии е като отбележиш, че невинаги разбираш какво точно е заснето, толкова цялостно е разрушението на плътта и камъка, което те изобразяват. И Улф не закъснява с извода си. Ние наистина реагираме еднакво, "независимо колко сме различни по образование и изповядвани ценности", казва тя на адвоката. А доказателството: "ние" с вас (тук "ние" са жените) можем да реагираме и с едни и същи думи.

Вие, сър, ги наричате "ужасни и отвратителни". Ние също ги наричаме ужасни и отвратителни. (...) Войната, казвате вие, е нещо чудовищно, варварско. И ние повтаряме като ехо вашите думи. Войната е нещо чудовищно, варварско; войната трябва да се спре на всяка цена.

Кой вярва днес, че можем да приключим веднъж завинаги с войните?

Никой, дори и пацифистите. Само се надяваме (засега напразно) да спрем геноцида и да предадем на правосъдието онези, които са извършили въпиещи нарушения на военните закони (защото има и такива закони, които воюващите страни са длъжни да спазват), а също и да осуетим някои конкретни войни, предлагайки мирни алтернативи на въоръжения конфликт.

Трудно ще повярваме и на онова измъчено решение на проблема, продиктувано от "вторичния трус" (или посттравматичния шок) от Първата световна война, когато Европа най-сетне осъзнава разрухата, която сама си е причинила. Явно тогава заклеймяването на войната изобщо не е изглеждало безсмислено или неуместно, особено ако се зачетем във фантастично звучащите клаузи на пакта Келог-Бриан от 1928 г.**

Подписалите го 15 водещи нации, сред които Съединените щати, Франция, Великобритания, Германия, Италия и Япония, официално се отказват от войната като средство на държавната политика; даже Фройд и Айнщайн се включват в дебата и си разменят открити писма, публикувани [през 1933 г.] в памфлета "Защо война?".

В "Три гвинеи", появили се след близо две десетилетия на яростно заклеймяване на войната, откриваме и един оригинален подход (заради който това е и най-зле приетата от всичките Ј творби).

Улф се фокусира в нещо, смятано от обществото за толкова очевидно, че не се нуждае от коментар, камо ли да бъде тема за по-задълбочен размисъл, а именно че войната е типично мъжко занимание, а машината за убиване си има пол и той е мъжки.

Но в чисто реторичен план дързостта на Улф - да публикува своя версия на "Защо война?" - не прави отвращението й от войната по-малко конвенциално, дори и с тези хипнотични повторения. А и фотографиите на жертви на войната сами по себе си са вид реторика. Те подчертават. Те опростяват. Те подбуждат. И сътворяват илюзията за консенсус.

* Всички цитати от въпросната книга са по превода на Иглика Василева - срв. Вирджиния Улф. "Три гвинеи" ("Златорогъ", 2001). 

** Изготвен по идея на френския външен министър Аристид Бриан и американския държавен секретар Франк Келог (на следващата година към него се присъединява и България). - Б.пр.