"Шепа врани" от Джоан Харис излиза на български в превод на Богдан Русев, с оригиналните си черно-бели илюстрации, дело на художничката Бони Хелън Хокинс

Догодина се навършват 30 години от излизането на "Шоколад", който се превръща в най-известния роман на Джоан Харис благодарение на едноименния филм с Жулиет Бинош, Джони Деп, Джуди Денч, Лена Олин и Алфред Молина.

Авторката е родена през 1964 г. в Барнзли, Южен Йоркшър, Англия. Дете на англичанин и французойка от Бретан, правнучка на популярна знахарка и внучка на собственик на сладкарница, бъдещата писателка от малка има влечение към вкусната храна, фолклора и уютната обстановка, които впоследствие изиграват ключова роля за литературния й успех.

Едва 10-годишна започва да пише приказки с елементи от британския и норвежкия фолклор. През 80-те завършва висшето си образование в Кеймбридж и специализира "Разчитане на съвременните и средновековни езици" в университета в Шефилд. Докато работи като преподавателка, продължава да пише и дебютният й роман "Семе на злото" излиза през 1992-ра...

Виж още: Рецепта за профитероли от авторката на "Шоколад"

Новата й книга на български "Шепа врани" е вдъхновена от балада в британския фолклор (номер 295 в сборника на Чайлд) и разказва за безименно диво девойче, Кафявото момиче, което живее сред вълците, дърветата и билките, облечено в пола от пера, с наметка от вълча кожа и огърлици от шлифовани камъни.

В първата нощ на май и втората пълна месечина, когато "една вещица трябва да излезе на странстване", Кафявото момиче може да бъде "сова, зайка, чучулига, вълчица или видра", но избира да е лисица - кафява, бързонога и дива лисица, която ловува със совата, танцува със зайката и плува с пъстървата и видрата.

Самата авторка я описва като мрачна и магическа история за любов, ревност и отмъщение... Единственото, което е в състояние да примами Кафявото момиче към различния и измамен свят на Хората, е любовта. А когато капанът на този свят щраква зад нея и я откъсва от нейната дива природа, изглежда, само желанието за мъст ще е достатъчно силно, за да й позволи да избяга…

Предлагаме ви откъс от "Шепа врани", предоставен от изд. "Сиела", в превод на Богдан Русев:

Аз не съм селска девойка. Аз съм кафява, бързонога и дива. Аз ловувам със совата, тан­цувам със зайката и плувам с пъстървата и видрата. Никога не влизам в селото – освен като лисица или плъх. Селото е опасно за на­шия род. Ако им се отдаде възможност да го направят, Хората ще ни убият. Но тази нощ е друга. Кръвта ми пее от лова. Затова не бър­зам да си тръгна изпод глога, изпълвам се с уханието на младата трева и се вслушвам в далечните гласове от поляната.

От пътеката до високия глог се разнася шум от стъпки. До дървото на феите спира селска девойка с коси, светложълти като иг­лика. Дървото на феите – така го наричат Хората, макар и да не знаят нищо за Феерия, тяхната страна. Но все пак има талисма­ни – заешка кост; име, избродирано на парче червен бархет – които може да използва дори една селска девойка. А в първата майска нощ, на светлината на пълната месечина, дори една селска девойка може да се възползва от животворящата сила на лятото, ако окачи любовен талисман на дървото на феите.

Дървото на феите е глог. Разкривено и усукано, старо като Старото Време, наполо­вина погълнато от имел, то се издига сред ка­менния кръг, който някои Хора наричат пръс­тена на феите. Всяка година си казвам: може би тази година ще умре. Но всяка година от пропуканите възлести клони избликват бле­ди пъпки. Дървото на феите не губи надежда. Цветовете му не издържат и една седмица. Но година след година, то оживява и ражда една шепа алени плодове.

Девойката носи талисман. Девойките ви­наги носят талисмани. Любовен талисман или може би заклинание, за да стане по-красива. Наблюдавам я от живия плет, докато го връзва на мястото му. Сенките, които хвърлят камъните на феите, потрепват на лунната светлина.

Тази нощ тя ще сънува своя младеж, не­спокойна на девственото си ложе. Може би ще се събуди и ще види ярката майска месечина, която прекосява небето покрай прозореца на стаята й. А утре, или на следващия ден, той ще я види застанала там – девойка, която вече е виждал много пъти, но за пръв път я за­белязва сега – и ще се зачуди как е възможно да е бил толкова сляп, че да не я познае по-рано.

Когато девойката си тръгва, аз прибирам талисмана. Тя ще реши, че феите са го взели. Парче червен плат, с цвят на кръв, може би откъснато от фуста, вдянато в шлифован кръгъл камък с дупка по средата. Едно време и аз имах такъв вълшебен камък, но отдавна го изгубих. Къде ли го е намерила селската девой­ка? Колко ли време й е било нужно да изброди­ра заклинанието на светлината на свещта? На кого ли е било името, което е промълвила, докато е стягала възела в края на конеца?

Разглеждам мъничките шевове. Пет мал­ки букви, избродирани с копринена нишка. Са­мата аз не умея да чета думи. Нямаше кой да ме научи. Но познавам буквите; тези вълшебни знаци, които говорят от страницата или дори от гроба. В тях има сила – сила, която дори Хората не разбират напълно. Буквите ­имат значение. От тях могат да се направят думи. А с думите може да се направи почти всичко – закон, хроника, лъжа.

Името в буквите е У-И-Л-А-М. Това е името, което му е дала неговата майка. Това е името, което ще прошепне неговата любима в ухото му, в тъмното. Това е името, което ще изсекат на надгробния му камък, когато го заровят в земята.

Аз нямам име. Странниците нямат нито име, нито господар. Когато умра, никой няма да издигне надгробен камък. Никой няма да по­ръси мястото с цветя. Когато умра, аз ще се превърна в хиляди създания: буболечки и чер­веи. И така ще продължа да странствам, зави­наги, до Края на Световете. Такава е съдбата на странниците. И ние не бихме избрали нищо друго...

Източник: ИК "Сиела"