Идентифицирали трупа му по зъбите, българин съдействал за разпознаването

В мемоарите си "Берлин, май 1945 г. Записки на военния преводач" (1967), която самият маршал Жуков нарича "най-добрата книга за войната", руската писателка Елена Ржевска проследява документално обстоятелствата около самоубийството на Хитлер и откриването на обгорените му тленни останки, намерени на 4 май 1945 г. в градината на имперската канцелария, недалеч от неговия бункер.

В деня след капитулацията на Германия на нея, тогава 25-годишна военна преводачка, е поверена кутията със зъбите на трупа, по които стоматолозите на фюрера трябва да установят с точност дали това наистина е човекът, подпалил Втората световна война.

Предлагаме ви откъс от книгата, по българския превод на Гавраила Гавраилова Христова от 1970 г., публикуван от Държавното военно издателство.

Когато умират тираните,

в първия момент настъпва смущение - възможно ли е това, нима и те се състоят от смъртни молекули?

Но ако обстоятелствата на тяхната смърт са малко смътни, те започват да се покриват с легенди. В случая с Хитлер се откривал широк простор за съчинения.

Виж още: "Той пак е тук", или Как в съвременна Германия посрещат Хитлер

Началото поставил гросадмирал Дьониц, на когото Хитлер завещал цялата върховна власт. Дьониц обявил в специално комюнике явната лъжа, че Хитлер паднал в боя начело на защитниците на столицата на германската империя.

Другата версия съчинил райхсфюрерът на младежта Аксман: той бил отнесъл пепелта на Хитлер.

А в легендата на шофьора на Хитлер - Кемпка - изстрелът и яркочервените цветя във вазата се слели в един букет.

Друга версия разказва слугата Линге.

А в своето сериозно изследване английският историк Тревър Ръпер е резюмирал: "Така или иначе, но на Хитлер се удало да постигне своята последна цел. Подобно на Аларих Готски, който разрушил Рим през 410 г. и бил тайно погребан от своите привърженици близо до река Бузенто в Италия, съвременният разрушител на човечеството завинаги е скрит от очите на хората.

(...)
Хората, на които бе възложено да установят истината за края на Хитлер, изпълниха своята задача с чувство на огромна отговорност. И най-малката неизясненост по този въпрос им се струваше опасна, защото тя ще поражда

легенди, които могат да способстват само за възраждането на нацизма

"Хитлер - труп или легенда?" - така е нарича една предадена през май 1945 г. статия от агенция "Ройтерс".

"Разследването на тези човешки оставки - се писа в нея - представлява от само себе си кулминационна точка на продължилите цяла седмица напрегнати търсения сред развалините на Берлин.

Издирванията извършили бойци от Червената армия, поставили си за цел да получат неопровержими доказателства за смъртта на Хитлер."

Ние се надявахме, че от ден на ден тези неопровержими доказателства ще добиват все по-широка гласност. Народът, отдал всичко за победата над фашизма, има право да узнае, че е поставена последната точка на тази война.

Да се отговори точно на въпроса жив ли е Хитлер беше от значение също така и за бъдещето на Германия.

Но на 8 май в нашия печат се появи съобщение, че Хитлер се укрива някъде....

(...)
При тези сложни обстоятелства полк. Горбушин реши да се сдобие с безспорни доказателства.

На 8 май, в същия ден, когато в Карлсхорст е бил подписан актът за капитулация на Германия, за което аз още не знаех в Берлин-Бух, полк. Горбушин ме повика и ми подаде една кутия, като каза, че в нея се намират зъбите на Хитлер и че аз

отговарям с главата си за нейното съхранение

Кутията, измъкната от някъде, беше в тъмночервен цвят и с мека подложка отвътри, обшита с атлазена подплата - такива кутии се употребяват в парфюмерията или за евтини бижутерийни изделия.

Сега в нея се държеше решаващият аргумент - неоспоримото доказателство за смъртта на Хитлер, - нали в целия свят не съществуват двама души, чиито зъби биха били напълно еднакви. При това такова едно доказателство можеше да бъде запазено за дълги години.

Тази кутия беше предадена на мене, тъй като огнеупорната каса остана с втория ешелон и нямаше къде да бъде поставена на сигурно място. Беше дадена на мене още и поради това, че групата на полк. Горбушин, която продължаваше да се занимава с изучаването на всички обстоятелства около края на Хитлер, беше съкратена на трима души.

Останалите наши другари, с които изминахме дългите пътища до Германия, ме срещаха през този ден неизменно с кутията в ръце, и в столовата, и на работата, но ни най-малко не се досещаха за нейното съдържание. Всичко, което беше свързано с установяване смъртта на Хитлер, се държеше в строга тайна.

През целия този празничен ден, изпълнен с радостта от победата, на мене ми беше особено трудно да мъкна непрекъснато в ръцете си кутията и да се сковавам при мисълта, че мога някъде случайно да я оставя.

Тя ме измъчваше и угнетяваше и със своето съдържание

За мене по това време вече беше настъпила девалвация на историческите атрибути на падането на Третата империя. Ние се бяхме преуморили. Смъртта на нейните главатари и всичко около нея ни изглеждаха вече нещо обикновено.

И не само за мене. Телеграфистката Рая, с която се видях, когато ме извикаха в щаба на фронта, изпробва пред мен бялата вечерна рокля на Ева Браун, която й донесе от подземието на имперската канцелария влюбеният в нея старши лейтенант Курашов. Роклята беше дълга почти до пода, с дълбоко деколте и не се хареса особено на Рая. А като исторически сувенир нея не я интересуваше.

(...)
Сутринта на 9 май в Берлин-Бух всичко кипеше. В очакването на нещо необикновено, на някакво невиждано тържество и веселие, с което трябваше да бъде отбелязан този дългоочакван Ден на победата, някои вече танцуваха, някъде вече и пееха.

По улиците на селището вървяха прегърнати бойци. Девойки бързо почистваха рубашките си.

Ние с полк. Горбушин тръгнахме в това утро с нова задача - на нас ни беше необходимо да намерим зъболекарите на Хитлер.

В съдебномедицинското заключение беше казано: "Като главна анатомическа находка, която може да бъде използвана за идентификация на личността, се явява челюстта с много на брой изкуствени мостове, зъби, коронки и пломби."

В акта, на който се позоваваше това заключение, беше дадено тяхното подробно описание.

Лекарите отделили челюстите и ги сложили в кутията, която сега се намираше у мене.

И ето ни сега на път към Берлин. Срещу нас влекач теглеше някакво оръдие, на дулото още блестяха думите:

"Даешь Берлин!"

И червеноармейците, и оръдията, и колите - всичко стоеше по местата си. Всичко си оставаше както преди. Но всичко беше променено.

Оръдията, без повече да стрелят, войниците, без да отиват в атака.

(...)
От запазеното предградие ние отново влязохме в разрушения Берлин. Тук-таме димеше. Въздухът на града още беше наситен с дъха на боевете. В пролуката на една стена се виждаше опушен червен плат - саморъчно направено червено знаме, едно от онези, които бойците сами си правеха на подстъпите към Берлин и ги пазеха в пазвите си, за да ги забият в германската столица.

Можехме ли да се надяваме да намерим когото и да било в  хаоса на разрушения от войната огромен град?

С трофейния форд на Сергей много часове обикаляхме през този ден, 9 май, из берлинските улици.

Този собственоръчно боядисан форд, почернял, преминал през поля и хълмове - бавно пълзеше сега по непроходимите улици, затрупани от рухнали здания, удряше спирачка, свирепо буксуваше и после се впускаше по разчистените за преминаване магистрали.

Често през този ден минувачите ни обясняваха как да намерим ту една, ту друга улица. Берлинските деца охотно сядаха до нас в колата, за да ни покажат пътя, без да знаят целта на това

историческо приключение, в което сега са безименни участници

Най-сетне търсенията ни доведоха до университетските клиники "Шарите". Те бяха причудливо боядисани с шарени петна за маскировка. В една от тези клиники - по уши, нос и гърло - ни казаха, че управителят на клиниката, професорът по ларингология Карл фон Айкен е лекувал Хитлер. Обаче дали той е в Берлин и дали ще го намерим - в това не бяхме сигурни.

Влязохме в клиниката. Сега тя беше превърната в градска болница. Тя се помещаваше в подземието, където под сводестите ниски тавани слабо блещукаха лампички. Медицинските сестри в сиви рокли, с измъчени лица, безмълвно изпълняваха своите задължения. Пренасяха се на носилки ранени.

Поради това, че на намиращите се в това мрачно, тясно подземие ранени бяха цивилни, жестокостта на свършилата вчера война се чувстваше тук особено остро.

Тук намерихме и проф. Айкен, висок, стар, слаб. Като продължавал работата си при ужасни условия, той през опасните и трагични дни не напуснал своя пост, не избягал от Берлин преди капитулацията, както и да го убеждавали, и по негов пример целият персонал останал по местата си. Той ни поведе към неговата клиника, все още пуста. Тук, в неговия кабинет, ние водихме спокоен разговор.

Да, наистина са го викали при Хитлер във връзка със заболяване на гърлото. Но това било отдавна, още преди идването на Хитлер на власт.

Айкен назова лекарите, намиращи се до последните дни при Хитлер, в това число и проф. Блашки, личния зъболекар на Хитлер. Как да го открием? Айкен се разпореди да повикат в кабинета един студент стажант, учил при Блашке.

Студентът, в черно демисезонно палто, без шапка, с вълниста тъмна коса над кръгло кротко лице, беше приветлив и общителен. Той седна с нас в колата, за да ни покаже пътя. Оказа се, че е

българин, учил се в Берлин

Войната го заварила тук и не му разрешили да се завърне в родината си.

(...)
Пристигнахме на Курфюрстендам - една от модерните берлински улици. Тя беше в същото бедствено състояние, като всички останали. Но дом №213 или, по-точно, онова негово крило, където се помещаваше частният кабинет на проф. Блашке, беше оцеляло.

Пред входа се сблъскахме с някакъв човек. Той беше без палто, в петлицата на неговото тъмно сако беше втъкната червена лентичка - знак на дружелюбие към русите, приветствие и солидарност. Това беше необичайно - в онези дни в Берлин господстваше белият цвят на капитулацията. Човекът се представи: д-р Брук.

Като разбра, че търсим проф. Блашке, той ни каза, че Блашке го няма. Блашке отлетял от Берлин за Бертехсгаден заедно с адютанта на Хитлер.

Изкачихме се след него на първия етаж и д-р Брук ни въведе в просторен, с много прозорци зъболекарски кабинет.

След като се изясни, че Брук тук е странично лице, полк. Горбушин го попита дали не познава някого от сътрудниците на Блашке.

- Разбира се! - извика д-р Брук. - Вие имате предвид Кетхен? Фройлайн Хойзерман? Тя си е в тях, на две крачки оттук.

Студентът изяви желание да отиде да я извика.

- "Паризерщрасе" 39-40, апартамент 1 - му каза Брук.

Той ни покани да седнем в меките кресла, където съвсем наскоро са седели нацистките водачи - пациенти на проф. Блашке. От 1932 г. той непрекъснато е бил личен зъболекар на Хитлер.

Брук също се настани в едно от креслата. Научихме от него, че той също е зъболекар, по-рано живял и работил в провинцията, а асистентката на проф. Блашке, Кете Хойзерман, за която отишъл сега студентът, била негова ученичка и впоследствие негова помощница. Това било преди завземането на властта от нацистите. След това тя и сестра й му помагали да се укрива, понеже

той е евреин и му се е налагало да живее под чуждо име

Влезе стройна, висока и привлекателна жена в синьо палто, разкроено в долния край, забрадена с кърпа, изпод която се подаваха светли коси.

- Кетхен - каза й Брук, - това са руснаци. Те имат известна нужда от тебе.

Но тя, без да го доизслуша, се разплака.

- Кетхен! - сконфузено плесна с ръце д-р Брук. - Нали те са наши приятели.

Брук беше значително по-нисък от нея на ръст, но я хвана за ръката като дете и почна да милва ръкава на синьото й палто.

Тези двама души представляваха различните полюси на фашисткия режим. Тя, принадлежейки към обслужващия Хитлер персонал, била в привилегировано положение. А той - човек извън закона, преследван, намерил в семейството й поддръжка.

Аз ги гледах и си мислех: животът, многообразен, богат и пъстър, не се побира в предначертаните от нацизма канони.

Кете Хойзерман се държеше непринудено, откровено. Беше на 35 години. Годеникът й, учител, а сега унтерофицер, се намирал някъде из Норвегия и от него отдавна нямало известие.

Проф. Блашке й предлагал да отлетят за Берхтесгаден, но тя се отказала, защото била

заровила роклите си под земята край Берлин,

за да оцелеят, ако домът им на "Паризерщрасе" рухне или изгори, и й било жал да ги изостави там.

При Блашке работела от 1937 г.

Полк. Горбушин ме помоли да я попитам има ли тук анамнеза на Хитлер.

Хойзерман отговори утвърдително и веднага донесе кутията с картоните. С вълнение следяхме пръстите й, прехвърлящи картоните. Мяркаха се анамнезите на Химлер, Лей, на шефа на печата Дитрих, на Гьобелс, на жена му, на децата им...

В кабинета на проф. Блашке се възцари такава тишина, че се чуваше само как д-р Брук, без да знае какво ни е довело тук, въздъхва, желаейки само всичко да се уреди от добре по-добре.

А студентът, вече започващ малко да се досеща, се увлече от напрегнатото ни очакване и стоеше неподвижно, навел къдравата си глава.

Най-сетне картонът с анамнезата на Хитлер се намери. Това вече беше нещо. Но рентгеновите снимки липсваха.

Хойзерман изказа предположение, че може би се намират в другия кабинет на Блашке - в самата имперска канцелария. През последните дни били изработени коронки, които не успели да поставят на Хитлер.

Сбогувахме се с д-р Брук и българския студент и полетяхме заедно с Кете Хойзерман отново към имперската канцелария.

След тази минута не видях повече българския студент. Но почти 20 години по-късно, когато отново широко се възбуди интерес относно това, дали Хитлер е жив или мъртъв, видях в сп. "Щерн" портрета на този човек, все още с вълнисти коси и меки черти на лицето, макар че за това време той, разбира се, се бе поизменил.

Научих, че той е д-р Михаил Арнаудов

Прочетох нашумялото му из целия свят интервю, в което той правдиво разказва за съвместното ни пътешествие, но по-нататък се впуска в съчинителство относно участието си в идентифицирането на Хитлер.

Тогава той ни оказа съществена услуга, като ни придружи до кабинета на Блашке. Но в идентифицирането той с нищо не можеше да бъде полезен. И след като му благодарихме, се сбогувахме с него завинаги.

По пътя за имперската канцелария Кете Хойзерман разказваше, че ходела с Блашке в Берхтесгаден и там Ева Браун била нейна пациентка. В Берлин обаче пребиваването й грижливо се укривало чак до последните й дни и се правели постоянни изявления, че фюрерът не пуши, не пие и не познава никакви земни удоволствия, а единствено служи на народа. Това бил крайъгълен камък на пропагандата.

Отново в имперската канцелария

Всичко е пометено от снарядите и куршумите, почерняло от дим, със зеещи дупки в стените. Дълго, ширнало се по протежение на цялото каре здание, с един-единствен балкон - архитектурен израз на "единната германска воля", която в лицето на фюрера се появявала на балкона в дните на шумните нацистки тържества.

Над входа - барелеф: фашистката емблема - разперен орел, държащ в ноктите си пречупен кръст. След няколко дни този барелеф беше откъртен и пренесен в Москва, в музея на Съветската армия...

Часовоят опря винтовката до крака си, но ни прегради пътя - беше му заповядано никого да не пуска вътре без специален пропуск от коменданта на Берлин.

Горбушин с голяма мъка успя да уреди да ни пуснат. Отворихме тежката дъбова врата. Вдясно - актовата зала: вратата избита, по пода нападали полилеи. Вляво - полегат вход към скривалището. Хитлер се намирал тук до 21 април,докато нашата артилерия не ударила по центъра на Берлин. Тогава той се преместил в новото скривалище - "фюрербункера" - в градината, боейки се да не се окаже затрупан от срутващите се под ударите на съветските снаряди райхсканцелария.

Минахме през сводестия вестибюл и се спуснахме надолу. Тримата имахме само едно фенерче, и то едва мъждукаше.

Беше тъмно, пусто и зловещо...

В радиостудиото, откъдето вещаел Гьобелс, спеше червеноармеец с нахлузена до очите каска.

Тук единствено Хойзерман се ориентираше. Тя излязла от тази "фараонова гробница" само три дни преди падането на Берлин.

Кете Хойзерман ни доведе до малка стаичка, където доскоро се е помещавал нейният шеф, проф. Блашке, преди да излети от Берлин.

Джобното фенерче слабо открояваше в тъмнината зъболекарският стол, дивана с отдръпващата се назад цилиндрична възглавница, мъничката масичка. Нещо тъмнееше на пода - беше фотография: мъртвото куче на фюрера на разходка с неговия адютант. Беше влажно, лъхаше на мухъл.

Търсехме в чекмеджето с картотеката, в масата, в някакво нощно шкафче, кой знае как оказало се тук.

С помощта на Хойзерман открихме рентгеновите снимки на зъбите на Хитлер и златните коронки, които не успели да му поставят. Имахме късмет, просто страшно ни провървя, тъй като ураганът, преминал само преди няколко дни тук, не бе засегнал тази стаичка.

(...)
Тръгнахме си, отнасяйки особено важните находки...

Едва седнахме в колата и моторът захърка. Шофьорът Сергей вдигна капака, слязохме от колата и се оказахме пред Бранденбургската врата. Представих си как между шестте колони на тази врата са минавали с факли в ръка колоните на нацистите, как на балкона "Кайзерхоф" се е мъчила да се подаде иззад дебелите гърбове на Хитлеровите съратници хилавата фигурка на Гьобелс.

Как Хитлер протягал ръка над тълпата

Горели факлите на пожарищата, разрушенията, кладите с книги, подпалени от нацистите и погълнали и тях самите.

Отново потеглихме, но едва отминахме, когато внезапен оръдеен гръм разкъса настъпилата през последните дни тишина.

В първия миг ме прониза ужас. Какво е това? Нима пак война?

Не се досетих изведнъж: та това е салют!

Над страшните развалини, над още неразпръсналия се дим и прах от боевете, над мръсния Райхстаг, над пролетната тревица се нижеха нагоре трасиращи куршуми и почернялото от дим небе лумваше в цветни светлини. Салютираха тежки оръдия и леки картечници; стреляха с автомати. Тътенът нарастваше и всичко наоколо трепереше, както в часовете на сражение.

Това беше благословен ден на нашата победа над фашизма - над низостта, насилието, нравственото падение на човека. Стояхме мълком, развълнувани до сълзи, вцепенени от залялото ни чувство на щастие и на болка за онези, които не дочакаха победата. 

(...)

Любителите на криминални романи може би ще останат разочаровани: няма нито засади, нито изстрели зад ъгъла, нито разбити каси. Ще прибавя за огорчение на онези, които предпочитат измислицата пред истината:

не съществуваха и двойници

Ето как възникваха "двойници": ген.-полк. Берзарин, комендант на Берлин, обеща, че ще представи за удостояване със званието "Герой на Съветския съюз" онзи, който открие трупа на Хитлер. И веднага се намериха шест "хитлеровци". И впоследствие се разнесе мълвата за "двойниците".

Виж още: Девет кинокомедии, осмиващи нацизма

Може би читателят ще се заинтригува с разкази за това например, че при съдебномедицинската експертиза у Магда Гьобелс били открити остатъци от перука на главата. Или за това, че златната значка, намерена у нея, както се оказало, принадлежала на Хитлер и й била подарена три дена преди падането на Берлин. И че тази златна значка при химическия анализ се оказала медна.

Но "основна анатомическа находка", както направиха тогава заключение медицинските експерти, бяха зъбите. На този най-важен етап от нашата задача имахме своите успехи, имаше и немалко случайности. Съществените обстоятелства се редуваха с незначителни. Но и съвсем незначителните понякога ставаха решаващи.

Кете Хойзерман би могла да излети за Берхтесгаден, където Хитлер прехвърляше своя персонал. Проф. Блашке я канел да излети заедно с него. Обаче Кете Хойзерман отказала. Край Берлин, в една курортна местност тя заровила, спасявайки от бомбите и пожарите, роклите си и това я задържало тук.

Ето как несъществени от историческа гледна точка обстоятелства оказаха значителна услуга на историята. С помощта на Кете Хойзерман успяхме да получим най-важните, неопровержими доказателства за смъртта на Хитлер и да ги оставим за потомците.

(...)
Разследването беше завършено. Зъбите на Хитлер, заедно с материалите по разследването, бяха изпратени в Москва.

* * *

В заключение Елена Ржевска, която е жива и до днес, на преклонните 95, пише:

"Един народ, една империя, един фюрер!" - този фашистки девиз, поставен в черна рамка, видях миналата есен в караулката на една барака в Освиенцим, най-крайната в безчисления ред от бараки, където се намирали килиите за изтезания и откъдето водел само един път - пътят към стената за разстрелване.

С каква неизбежна логика са свързани този девиз и тази барака! Трагичният опит на Германия не трябва да бъде забравен. Нека народите, нито в часовете на историческо величие, нито в часовете на национално бедствие и слухове да не се поддават на измамните съблазни, на идеята за "силната власт". Тя е способна да ги въвлече в катастрофа, още по-съкрушителна в дните на съвременната цивилизация.

Виж още: Ужасът на нацистките концлагери в цифри и факти

Източник: Елена Ржевска, "Берлин, май 1945 г.", Държавно военно издателство (с малки съкращения)