Откъс от романа на братя Стругацки "Понеделник започва в събота"

"Да, те знаеха разни заклинания, умееха да превръщат водата във вино и никой от тях не би се затруднил да нахрани с пет хляба 1000 души. Но те бяха магове не за това. То беше черупката, външното. Те бяха магове, защото твърде много знаеха, толкова много, че количеството у тях най-после беше преминало в качество."

След пълното и нецензурирано издание на "Пикник край пътя” и "Трудно е да бъдеш бог” от братята Аркадий и Борис Стругацки, двама от най-обичаните и популярни писатели фантасти, на български за пореден път излиза и романът им от 1965 г. "Понеделник започва в събота”.

В един институт, скрит дълбоко в руските гори, учени с магически способности търсят пътя към абсолютното човешко щастие, вечната младост и смисъла на живота. В НИИЧАВО (Научноизследователски институт по чародейство и вълшебство) магията се е превърнала в наука. Там човек може да види духове, демони, джинове, харпии, къщата на кокоши крака на Баба Яга, да се срещне с Кашчей Безсмъртния, с Мерлин и дори със самия Змей Горянин.

Но не това е най-чудното. Там, като никъде другаде, са се събрали хора, които въпреки всички пречки, създавани им от съветската действителност, наистина обичат своята работа и предпочитат дори навръх Нова година да са в своя институт.

Това са хора, за които щастието е в непрекъснатото опознаване на непознатото и докато се занимават именно с това, на тях не са им нужни празници - трудът е удоволствие, а понеделникът започва още в събота, обясняват българските издатели.

В този роман по време на едно пътуване с кола може да се случи какво ли не – дори да се окажете в Космоса. Питайте програмиста Привалов, ако не вярвате. А и: "Където има асфалт, няма нищо интересно, а където е интересно, няма асфалт."

Предлагаме ви откъс от "Понеделник започва в събота", предоставен от "Сиела":

Първа глава

Учителят: Деца, запишете си изречението: "Рибата седеше на дървото".
Ученикът: А нима рибите седят на дърветата?
Учителят: Ами... Това е било побъркана риба.
Ученически виц

 

Наближавах мястото на срещата. Притискайки се до самия път, около мене се зеленееше гора, която тук-таме отстъпваше място на поляни, обрасли с жълта острица. Слънцето от много часове вече залязваше, а все не можеше да залезе и висеше ниско над хоризонта. Колата се носеше по тесния път, настлан с чакъл. Карах направо през едрите камъни и всеки път в багаж­ника дрънчаха и тракаха празните бидони.

Вдясно от гората излязоха двама души и застанаха на бан­кета, загледани към мене. Единият вдигна ръка. Намалих газ­та и ги заразглеждах. Стори ми се, че бяха ловци, млади хора, може би малко по-стари от мене. Лицата им ми харесаха и аз спрях. Онзи, който вдигаше ръка, пъхна в колата мургавото си гърбоносо лице и попита усмихнат:

– Ще ни откарате ли до Соловец?

Вторият, с червеникава брада и без мустаци, надничаше през рамото му и също се усмихваше. Положително бяха сим­патични хора.

– Хайде, качвайте се – казах аз. – Единият отпред, другият отзад, че там, на задната седалка, е багажът ми.

– Благодетел! – радостно каза гърбоносият, свали си пуш­ката и седна до мене.

Брадатият, който нерешително надничаше през задната врата, каза:

– Ами може ли това тук малко да го...?

Наведох се през облегалката и му помогнах да разчисти мястото, заето от спалния чувал и сгънатата палатка. Той дели­катно се намести, като сложи пушката между коленете си.

– Притворете по-добре вратата – казах аз.

Всичко вървеше нормално. Колата потегли. Гърбоносият се извърна назад и взе оживено да приказва, че е много по-приятно да се пътува с лека кола, отколкото да се върви пеша. Брадатият неясно се съгласяваше и непрекъснато хлопаше вра­тата. Погледнах го в огледалцето и го посъветвах:

– Приберете мушамата. Мушамата Ви е прищипната от вратата.

След пет-шест минути най-после всичко се оправи. Попи­тах ги:

– Нали до Соловец има десетина километра?

– Да – отвърна гърбоносият. – Или малко повече. Пътят е лош наистина, но е за камиони.

– Пътят си е много хубав – възразих аз. – Заплашваха ме, че изобщо няма да мога да мина.

– По този път дори през есента може да се мине.

– Оттук – да, но откъм Коробец е черен.

– Тази година лятото е сухо, всичко е изсъхнало.

– Казват, край Затон валяло – подхвърли от задната седал­ка брадатият.

– Кой казва – попита гърбоносият.

– Мерлин казва.

Те, кой знае защо, се засмяха. Извадих цигарите, запалих и им предложих да се почерпят.

– Фабрика „Клара Цеткин“ – каза гърбоносият, разглеж­дайки кутията. – Вие от Ленинград ли сте?

– Да.

– Пътешествате?

– Пътешествам – казах аз. – Ами вие тукашни ли сте?

– Кореняци – каза гърбоносият.

– Аз съм от Мурманск – съобщи брадатият.

– За Ленинград сигурно Соловец или Мурманск е все едно – Север – каза гърбоносият.

– Не, защо така мислите? – казах аз учтиво.

– Ще спирате ли в Соловец? – попита гърбоносият.

– Разбира се – казах аз. – Точно в Соловец отивам.

– Роднини ли имате там, или познати?

– Не – казах аз. – Просто ще изчакам момчетата. Те вървят по брега, а в Соловец имаме среща.

Пред себе си видях широка ивица разпилени камъни, на­малих и казах:

– Дръжте се по-здраво.

Колата се разтресе и заподскача. Гърбоносият удари носа си в цевта на пушката. Моторът изрева, камъните удряха отдо­лу.

– Горката кола – каза гърбоносият.

– Какво да се прави... – казах аз.

– Не всеки би минал по такъв път със собствена кола.

– Аз бих минал – казах аз.

Камъните свършиха.

– Значи колата не е Ваша! – досети се гърбоносият.

– Че откъде ще имам кола! Под наем е.

– Ясно – каза гърбоносият, както ми се стори, разочарова­но.

– А какъв смисъл има човек да си купува кола, за да се раз­карва по асфалт? Където има асфалт, няма нищо интересно, а където е интересно, няма асфалт.

– Да, разбира се – учтиво каза гърбоносият.

– Според мен глупаво е от колата да правиш идол. – заявих аз.

– Глупаво е – каза брадатият. – Но не всички мислят така.

Поговорихме за коли и стигнахме до заключение, че ако човек си купува кола, трябва да си купи ГАЗ-69, но за съжале­ние, не ги продават. След това гърбоносият ме попита:

– А къде работите?

Отговорих му.

– Колосално! – възкликна гърбоносият. – Програмист! На нас ни трябва тъкмо програмист. Слушайте, зарежете Вашия институт и елате при нас!

– А каква машина имате?

– Каква имаме? – обръщайки се назад, попита гърбоносият.

– „Алдан-3“ – каза брадатият.

– Приказна машина – казах аз. – Ами добре ли работи?

– Как да Ви кажа...

– Ясно – казах аз. –

– Всъщност още не са я доизкусурили – каза брадатият. – Останете при нас, ще я оправите...

– А преместването Ви ще уредим на бърза ръка – добави гърбоносият.

– А с какво се занимавате? – попитах аз.

– Както всяка друга наука – каза гърбоносият. – С човеш­кото щастие.

– Ясно – казах аз. – Нещо с Космоса ли?

– С Космоса също – каза гърбоносият.

– Кой бяга от доброто – казах аз.

– Столичен град и добра заплата – каза тихичко брадатият, но аз чух.

– Не бива – казах аз. – Не бива всичко да се мери с пари.

– Не, пошегувах се – каза брадатият.

– Шегува се – каза гърбоносият. – По-интересна работа от нашата няма никъде да намерите.

– Защо смятате така?

– Убеден съм.

– Аз не съм убеден.

Гърбоносият се усмихна.

– Пак ще си поговорим на тази тема – каза той. – Дълго ли ще стоите в Соловец?

– Два дни максимум.

– Тогава на втория ден ще си поговорим.

Брадатият заяви:

– Лично аз виждам в това пръста на съдбата – вървим си из гората и срещаме програмист. Струва ми се, Вие сте обречен.

– Наистина ли толкова ви трябва програмист? – попитах аз.

– Страшно ни трябва програмист.

– Ще поговоря с момчетата – обещах им аз. – Има недо­волни.

– Трябва ни не какъв да е програмист – каза гърбоносият. – Програмистите са дефицитни и са се разглезили, а на нас ни трябва неразглезен.

– Да, това е по-сложно – казах аз.

Гърбоносият започна да подвива пръсти:

– Трябва ни програмист: а – неразглезен, бе – доброволец, це – да се съгласи да живее в общежитие...

– Де – поде брадатият, – със 120 рубли.

– Ами крилца трябва ли да има? – попитах аз. – Или, да ре­чем, ореол на главата си? Такива се срещат по един на хиляда!

– Ами на нас точно тоя един ни трябва – каза гърбоносият.

– Ами ако са само деветстотин?

– Съгласни сме на девет десети.

Гората се разшири, ние минахме през един мост и се поне­сохме между картофени ниви.

– Девет часът е – каза гърбоносият. – Къде смятате да но­щувате?

– Ще пренощувам в колата. Магазините ви до колко часа работят?

– Магазините са вече затворени – каза гърбоносият.

– Може в общежитието – каза брадатият. – В моята стая има свободно легло.

– До общежитието не може да се отиде с кола – каза гърбо­носият замислено.

– Да, наистина – каза брадатият и кой знае защо, се засмя.

– Колата може да се остави до милицията – каза гърбоно­сият.

– Глупости – каза брадатият. – Аз дрънкам глупости, а ти повтаряш като папагал. Как ще влезе той в общежитието?

– Да, да, дявол да го вземе – каза гърбоносият. – Един ден не работиш и забравяш тези неща.

– Защо да не го преобразим? 

– Стига, стига – каза гърбоносият. – Това да не ти е ди­ванът. Нито ти си Кристобал Хунта, нито пък аз...

– Не се тревожете – казах аз. – Ще пренощувам в колата, не ми е за пръв път.

Изведнъж страшно ми се прииска да си поспя на чаршафи. Вече четири нощи бях спал в спалния чувал.

– Слушай – каза гърбоносият, – хо-хо! Конакокошкрак!

– Правилно! – възкликна брадатият. – Ще го настаним на Лукоморие!

– Но моля ви се, ще преспя в колата – казах аз.

– Ще пренощувате в къща – каза гърбоносият, – на сравни­телно чисти чаршафи. Трябва някак си да Ви се отблагодарим...

– Няма бакшиш да Ви даваме – каза брадатият.

Влязохме в града. Заредиха се солидни старинни огради, дебели срезове от гигантски почернели греди, тесни прозор­ци, украсени с резба и дървени петлета на покривите. Мярна­ха се няколко мръсни тухлени сгради с железни врати, видът на които събуди в паметта ми полупознатата дума „хамбари“. Улицата беше права и широка и се наричаше булевард „Мир“. Пред нас, близо до центъра, се виждаха двуетажни сгуробетон­ни къщи с незаградени градинки.

– Следващата пресечка надясно – каза гърбоносият. Вклю­чих мигача, намалих и завих надясно. Уличката беше обрасла с трева, но пред една вратичка се беше сгушил нов запорожец. Номерата на къщите бяха заковани над вратите и цифрите едва личаха върху ръждясалата ламарина на табелките. Уличката се наричаше изящно: ул. „Лукоморие“. Тя беше тясна и сгушена между тежките старовремски сгради, правени сигурно още по времето, когато тук са скитали шведски и норвежки пирати.

– Стоп – каза гърбоносият. Ударих спирачките и той от­ново чукна носа си о цевта на пушката. – Сега ще направим следното – каза той, като потърка носа си. – Ще ме почакате, а аз ей сега ще отида и ще уредя всичко.

– Наистина не си струва – казах аз за последен път.

– Без приказки. Володя, дръж го на мушката.

Гърбоносият се измъкна от колата, наведе се и се шмугна в ниската вратичка. Зад високата сива ограда не се виждаше къща. Портите бяха наистина феноменални като в локомотив­но депо, окачени на ръждиви железни баглами по десетина ки­лограма едната. Четях учуден табелките. Те бяха три. На ляво­то крило на портата строго блестеше солидна синя табелка от дебело стъкло със сребърни букви:

НИИЧАВО

Колиба на кокоши крака

Паметник на соловецката старина

Източник: ИК "Сиела"