Есеистичната книга е на книжния пазар от 13 май по повод визитата на испано-перуанския писател нобелист у нас

Марио Варгас Льоса ще получи на 17 май от 17,30 ч. званието Доктор хонорис кауза на Софийския университет "Св. Климент Охридски". 

Той пристига в деня преди церемонията, 16 май, когато български и чуждестранни експерти се събират в София на международния симпозиум "Марио Варгас Льоса. Картографии на любовта и властта", организиран от Катедрата по испанистика и португалистика на Софийския университет. 

Среща разговор с българските му читатели е насрочена за 18 май, събота, от 11 ч., в аудитория 65 на СУ. Ще присъства и испанският писател Х.Х. Армас Марсело, директор на наскоро създадената катедра "Марио Варгас Льоса" към фондация "Виртуална библиотека "Мигел де Сервантес".

Визитата му у нас се осъществява под патронажа на посолството на Испания и със съдействието на институт "Сервантес" и издателствата "Колибри" и "Хермес". 

Определян като писателя с най-всеобхватно творчество на испански език на своето поколение, нобелистът за 2010 г. е

една от най-значимите фигури в испанската и испаноамериканската литература на XX и ХХІ век

Най-новата му книга на български - "Цивилизация на зрелището" (превод: Людмила Петракиева, цена 16 лв., 200 стр.), отстоява тезата, че е нелепо естествената човешка склонност към забавления да се третира като върховна ценност.

Авторът не вярва, че цивилизацията на зрелището е донесла мир, прояснение и съгласие, които да премахнат или поне намалят световното насилие. Според него в "модерното" общество триумфират лекомислието и пошлостта, защото интелектуалците, които съставляват гръбнака на XX век, днес отсъстват от обществения дебат.

Предлагаме ви откъс от книгата, на български от "Колибри", които по-рано тази година издадоха и неговите романи "Панталеон и посетителките", "Литума в Андите" - своеобразно продължение на "Кой уби Паломино Молеро?", и "Мечтата на келта".

Клаудио Перес, специален пратеник в Ню Йорк на вестник „Ел Паис“, пише в информацията си от 19 септември 2008 г., петък, посветена на финансовата криза: „Нюйоркските таблоиди трескаво търсят брокер, готов да се хвърли от някой от гигантските небостъргачи на крупните инвестиционни банки –

срутени кумири, превърнати сега в шепа прах заради финансовия ураган“.

Нека задържим за момент в паметта си тази сцена: тълпата фотографи папараци, втренчени във висините с прицелени камери, с надеждата да запечатат на лента първия самоубиец – драматично и зрелищно въплъщение на финансовата хекатомба, изпепелила милиарди долари и обрекла на мизерия огромни предприятия и безброй отделни граждани. Едва ли друг образ олицетворява по-ярко на каква цивилизация принадлежим.

Това е, струва ми се, най-точното определение на днешната цивилизация на Запада, към която се числят също така, макар географски да не се вписват в това определение, и високоразвитите страни в Азия, и редица държави от тъй наречения Трети свят.

Но какво означава цивилизация на зрелището?Това е цивилизация на един свят, в чиято ценностна система първото място се пада на развлечението, а веселието и бягството от скуката са всеобща страст. Разбира се, такъв житейски идеал има пълното право на съществуване. Само фанатичен пуритан би осъдил представителите на дадено общество, ако се стремят да внесат радост, забава, смях и веселба във всекидневието си,

оковано в смазващо, а нерядко и оскотяващо еднообразие

Но провъзгласявайки за върховна ценност естествената склонност към приятно прекарване на времето, ние сме предизвикали нечакани последици: културата се обезличава, всички са обзети от фриволно настроение, а в областта на масовото осведомяване процъфтява безотговорната клюкарска скандална журналистика.

Какво е накарало Запада да се хлъзне към този род цивилизация? – Благоденствието, последвало годините на оскъдица през Втората световна война, и недоимъкът от първите следвоенни години. След суровия военновременен етап настъпил период на забележително икономическо развитие. Във всички демократични и либерални общества в Европа и Северна Америка средните класи набъбнали като пяна, засилил се обменът между класите, като в същото време се наблюдавало невиждано разчупване на моралните норми, на първо място в сексуалното поведение, традиционно възпирано от Църквата и от лицемерни нерелигиозни политически организации – и десни, и леви.

Благоденствието, разпуснатите нрави и все по-големият дял на свободно време

дали в развития свят силен тласък на развлекателните индустрии, благословени от рекламата – майка и учителка вълшебница на нашето време. Така за все по-широки обществени слоеве, от върха до основата на социалната пирамида, стремежът да не скучаем, да избягваме всичко, което ни безпокои, тревожи и обременява, неусетно, но неотстъпно се превърнал в поколенческа повеля, наречена от Ортега-и-Гасет „дух на нашето време“ – веселият, щедър и фриволен бог, комуто всички ние, съзнателно или не, служим поне от половин век насам, от ден на ден все повече.

Друг не по-маловажен фактор за утвърждаването на тази действителност била демократизацията на културата. Явлението е породено от човеколюбива воля – културата не можела повече да е изключително достояние на елита и всяко либерално и демократично общество поемало моралното задължение да я направи общодостъпна чрез образованието, но и чрез развитието и финансирането на изкуствата, литературата и останалите културни изяви.

Тази инак похвална философия довела обаче до нежелана последица: принизяването и изпростяването на културния живот, като при това лесносмилаемите форми и плиткото съдържание на културните продукти са оправдавани с благовидния предлог, че така щели да достигнат до по-широк кръг хора.

Количество за сметка на качеството

Отворен към най-мерзките демагогии в областта на политиката, този подход има непредвидими отражения в областта на културата: загуба на високата култура, неминуемо малцинствена поради сложността й, а често и поради затворения характер на нейните кодове и знаци, и масовизация на самата представа за култура.

Днес културата е сведена изключително до смисъла на това понятие в антропологическия дискурс. С други думи, култура са всички изяви в живота на дадена общност: нейният език, вярванията, нравите и обичаите, облеклото, техниката – накратко, всичко употребявано или избягвано, ценено или ненавиждано сред тази общност.

Сведем ли представата си за култура до подобна сплав, неизбежно ще започнем да я схващаме единствено като приятен начин за запълване на времето. Разбира се, културата може да бъде и това, но ако в края на краищата се ограничи единствено до това, тя

губи облика си и се обезценява,

като се уравняват и уеднаквяват всички нейни съставки – оперите на Верди, философията на Кант, концертите на „Ролинг Стоунс“ и представленията на цирк „Дьо Солей“ стават напълно равностойни.

Затова не е чудно, че най-представителната литература на нашето време е литературата light, леката, незатрудняващата, лесната литература, която, без дори да се изчерви, има за цел преди всичко и над всичко (и едва ли не освен всичко) да забавлява.

Моля за внимание – аз ни най-малко не осъждам авторите на тази занимателна литература, защото сред тях, независимо от лековатите им творби, ще открием и истински таланти. А ако в наши дни рядко някой се впуска в дръзки литературни предизвикателства като тези на Джойс, Вирджиния Улф, Рилке или Борхес, това не се дължи само на писателите; причината е, че

културата около нас не предразполага, а по-скоро обезсърчава

подобни самоотвержени усилия, родили някога върхови творби, изискващи от читателя едва ли не толкова мисловно напрежение, колкото е вложил авторът им при тяхното създаване. Но днешните читатели настояват за лесни книги, за да се развличат, а това оказва натиск върху писателите и непреодолимо ги тласка единствено в тази посока.

Не е случайно също така, че критиката почти се е изгубила от нашите медии, за да потърси убежище в затворения свят на манастири от рода на хуманитарните факултети, по-специално филологическите катедри, чиито изследвания са достъпни само за специалисти.

Вярно е, че най-сериозните вестници и списания все още печатат рецензии за книги, изложби и концерти, но нима някой чете творенията на тези безстрашни рицари, поели на плещите си задачата да въведат някакъв йерархичен порядък в безпорядъка на джунглата, в каквато се е превърнал предлаганият в наши дни културен живот?

Истината е, че критиката, изпълнявала по времето на нашите дядовци и прадядовци централната роля в полето на културата, тъй като напътствала отделния човек в трудната задача да отсъди чутото, видяното и прочетеното, днес е изчезващ вид и никой не й обръща внимание, освен когато самата тя не се превърне в забавление и зрелище.

Литературата light, както киното light и изобразителното изкуство light пораждат у читателя и зрителя прекрасното усещане, че той е културен, революционно настроен и модерен, че без да хаби мисловни сили, си е запазил място в авангарда. По този начин културата ни, колкото и да тръби, че е напредничава и че е превъзмогнала миналото, всъщност насажда приспособенчество в неговите най-лоши прояви –

угодничеството и самодоволството

За нашата цивилизация е нормално и едва ли не задължително кулинарията и модата да заемат значителна част от разделите за култура, като майсторите гастрономи и модните дизайнери се радват на всеобщото внимание, полагало се по-рано на учените, композиторите и философите. В културните координати на нашето време фурните, печките и модните подиуми удобно са се настанили между книгите, концертите, лабораториите и оперните сцени.

По същия начин телевизионните звезди и известните футболисти упражняват такова влияние върху обичаите, вкусовете и модата, каквото по-рано са имали преподавателите, мислителите и (още по-рано) теолозите. Преди половин век в Съединените щати критик като Едмънд Уилсън е определял в статиите си за „Ню Йоркър“ и „Ню Рипъблик“ успеха или провала на стихосбирки, романи и есета. Днес тази задача се пада на телевизионните програми на Опра Уинфри. Не казвам, че това е лошо, просто казвам как стоят нещата.

Мястото, останало празно след оттеглянето на критиката, незабелязано се запълва от рекламата, а тя в наши дни вече е не просто градивен елемент на културния живот, а негово главно направление. Рекламата строго ни поучава и диктува вкусовете, чувствителността, въображението и привичките ни. Задачите, изпълнявани някога в тази област от философските системи, религиозните вярвания, идеологиите и ученията или от наставници, известни във Франция като мандарините на епохата, днес са

прехвърлени на безименните „творчески работници“ от рекламните агенции

В известен смисъл е било неизбежно да стигнем дотук, щом творбите на литературата и изкуството се възприемат като търговски продукт, обречен да пожъне успех или да загине в зависимост от колебанията на пазара в трагичния период, когато бе заличена разликата между цена и ценност на произведението на изкуството.

Когато културата запрати мисленето при вехториите в килера и замести идеите с образи, литературните и художествените произведения биват приемани или отхвърляни според рекламните техники и условните рефлекси на публиката, лишена от разсъдъчни и възприятийни защитни механизми срещу тези форми на пазарен шантаж и изнудване, на които става жертва. Според тази логика

невъобразимите гротески, показвани от Джон Галиано

на модните дефилета в Париж (преди да се разчуе антисемитизмът му), и експериментите на nouvelle cuisine са получили статут на почетни граждани на света на високата култура.

Това състояние на нещата е осигурило изключителния напредък на музиката като белег на самоличността на новото поколение по цял свят. Модните състави и солисти привличат многочислена публика и тези стълпотворения, по подобие на Дионисовите езически празненства в Древна Гърция, са тържество на извънразумното, те са общностни обреди на разюзданост и катарзис, на обожествяване на инстинктите, страстите и безумството.

Същото може да се каже, разбира се, за тълпите почитатели на електронната музика, събрани на своите прословути рейв фестивали, чиито участници танцуват в мрака в ритъма на музика „транс“, докато се понесат в пространството под въздействието на екстази. Никак не е пресилено

сравнението между тези сборища и големите всенародни религиозни празненства

от древността, доколкото и днешните, макар обликът им да е по-скоро светски, са наситени с религиозен дух, но съответни на тона на нашето време, заменят богослужението и катехизиса на традиционните изповедания с изстъпленията на музикалния мистицизъм. На такива места сред музиката на възбудените гласове и инструменти, препредадени от усилвателите с нечувана досега мощност, индивидът губи индивидуалността си, превръща се в маса и на несъзнавано ниво се връща към първичните времена на магията и племето.

Това е съвременният начин – впрочем доста по-приятен – да постигнем екстаза, търсен от света Тереса Иисусова и свети Йоан от Кръста чрез аскетизма, молитвите и вярата. На масовите празненства и концерти младите днес се причестяват, изповядват се, получават опрощение, осъществяват се и изживяват наслада под мощното и просто въздействие на самозабравата.

Масовизацията, редом с фриволността, е друга черта на културата на нашето време. Днес спортът е добил значимост, каквато в миналото е имал единствено в Древна Гърция. За Платон, Сократ, Аристотел и останалите посетители на Академията грижите за тялото съпътствали и допълвали грижите за духа, тъй като тогава хората вярвали, че тяло и дух се обогатяват взаимно. Разликата с нашата епоха е, че сега

обикновено се спортува вместо и за сметка на умствената дейност

А измежду отделните спортове най-силно се откроява футболът, масово явление, което също като концертите за модерна музика привлича на едно място огромни човешки множества и ги възпламенява повече от всякакви други събития – политически митинги, религиозни шествия или граждански форуми.

Разбира се, за почитателите, какъвто съм и аз, футболната среща може да е чудесно, възторжено зрелище, повод да блеснат уменията и сплотеността на отбора и на отделните играчи. Само че в наши дни

големите футболни мачове, както цирковите игри в Древния Рим,

са преди всичко повод да потърсим отдушник на ирационалното, те позволяват на отделния човек да се върне към състоянието на член на племето, на част от стадото; в тази си роля, защитен от уютната анонимност на трибуните, зрителят освобождава агресивните си инстинкти по адрес на Другия и символично (нерядко и действително) може да подчини и унищожи противника си.

Известните в някои клубове „ударни агитки“ и предизвиканите от тях мелета, довели и до смъртни случаи, оставили след себе си опожарени седалки и десетки жертви, показват, че често пъти многочислените запалянковци – повечето от тях мъже, макар че се увеличава и присъствието на жените – са привлечени като с магнит на игрищата не от спорта, а от някакъв обред, който отключва у отделния човек спотаени стихии и пориви, позволяващи му да се отрече от цивилизационната си принадлежност и

да се държи по време на футболната среща като част от първобитна орда

А масовизацията парадоксално се проявява успоредно с разпространението на наркотици, при това на всички нива на социалната пирамида. Несъмнено на Запад упойващите вещества имат дълга традиция, но до сравнително неотдавна употребата им е била ограничена почти изключително в кръга на елитите и на затворени, отхвърлени от обществото прослойки като литературната и артистичната бохема – през ХІХ век „изкуствени цветя“ отглеждат в тези среди личности със значимостта на Шарл Бодлер и Томас де Куинси.

В наши дни широката употреба на наркотици е от съвсем различно естество и вече не е резултат от стремежа към нови усещания и видения в името на художествени или научни цели. Не е и проява на бунт срещу установените норми заради потребността на инакомислещите от алтернативни начини на живот.

Днес приемането на марихуана, кокаин, екстази, крек, хероин и прочее съответства на определена културна среда – тя изисква от мъже и жени да търсят лесни и бързи удоволствия, да бягат от тревогите и от чувството за отговорност, вместо да се вгледат в себе си и да се вглъбят в размисъл - дейности, твърде разсъдъчни и отегчителни за повърхностната игрова култура.

Желанието да избягаш от празнотата и от терзанията,

породени от чувството за свобода и от необходимостта да вземаш решения, например как да изградиш себе си и околния свят, особено ако той те изправя пред предизвикателства и драми – ето кое подклажда потребността ни да се забавляваме, която движи нашата цивилизация.

Както доскоро религиите и високата култура, за милиони хора днес дрогата е средство да удавят съмненията и стъписването пред дълбините на човешката душа, живота, смъртта, отвъдното, смисъла или безсмислието на съществуването.

Предизвиквайки в нас неестествена възбуда и въодушевление или пък вдъхвайки ни измамно спокойствие, наркотиците ни изпълват с моментно усещане за сигурност, спасение и щастие. Но това е лъжа, в този случай ненужна и зловредна, тъй като откъсва индивида от обществото и само привидно го освобождава от проблеми, отговорности и терзания. Тъй или иначе, накрая всичко отново ще се стовари върху му, ще го принуди да търси все по-силни дози за оглупяване и превъзбуда, а те ще задълбочават още повече празнотата в душата му.

При цивилизацията на зрелището лаицизмът само привидно надделява спрямо религиите

Всъщност е нараснал броят на изповядващите религията си според случая, на думи, повърхностно и за пред хората, докато в голяма част от битието на такива вярващи вярата напълно липсва. Благодарение на положителното въздействие на секуларизацията, днес свободата е по-пълна в сравнение с преди, когато бе орязвана и задушавана от църковни догми и забрани.

Ала по-малкият процент католици и протестанти в Западния свят не е непременно признак, че изкушените от светското начало са изоставили религията си. Така е само в статистиките.

В действителност успоредно с отказа на вярващите от традиционните вероизповедания се множат сектите, култовете и всякакви алтернативни форми на религиозен живот, от източния спиритуализъм с всичките му школи и подразделения – будизъм, дзенбудизъм, тантризъм, йога – до евангелските църкви, които са се разшетали навсякъде, делят се и се роят до безкрай из бедняшките квартали, както и измислени сурогати като Четвъртия път, розенкройцерите, Обединителната църква на Мун, широко разпространената в Холивуд сциентология, че и още по-екзотични и повърхностни вероизповедания.

Множенето на църквите и сектите се дължи на факта, че само крайно ограничен слой на обществото е в състояние изцяло да обърне гръб на религията, докато огромното мнозинство от хората се нуждае от вярата, понеже единствено вдъхваната от религията увереност, че душата ни ще пребъде, ни спасява от лутането, страха и безпътицата, породени от съзнанието, че сме смъртни и сме обречени на неизбежното тление.