Романът от Лора Дейв излиза на български, докато Apple TV+ подготвят екранизация със звездата от "Наречена още" в главната роля

"Последното, което ми каза" е най-добър трилър на наградите Goodreads Choice Awards, бестселър на "Ню Йорк таймс" в продължение на 48 седмици, книга на месеца в "Амазон.ком" за май 2021-ва - а година и половина по-късно се появава и на български.

Сюжетът: Хана Хол никога не си е представяла, че ще бъде толкова щастлива. Влюбена е до уши в мъжа си Оуен, живее в прекрасен дом в Калифорния, има много приятели, работата на мечтите си - и доведена 16-годишна дъщеря Бейли, чието одобрение е решена да спечели.

Един ден обаче мистериозна бележка с две набързо надраскани думи неусетно преобръща живота на Хана с главата надолу. "Пази я". Две кратки думи, които сякаш издърпват килимчето на сигурността изпод краката ѝ. Две думи – или последното нещо, което Оуен ѝ казва преди да изчезне.

Попаднала сякаш в сбъднал се кошмар, Хана прави всичко по силите си, за да запази разсъдъка си. Все пак такива неща се случват само по филмите, нали? Но когато многобройните ѝ обаждания остават без отговор, а ФБР и щатските шерифи се появяват в дома им и я заливат с неочаквани въпроси, младата жена бързо разбира, че съпругът ѝ не е този, за кого се е представял.

Престъпник ли е Оуен? Това ли е истинското му име? И дали някога отново ще види мъжа, който е смятала за любовта на живота си? Хана няма отговор на тези въпроси, а единственото нещо, в което е сигурна, е, че трябва да предпази Бейли на всяка цена.

Убедени, че не могат да имат доверие на никого, Хана и Бейли се впускат в стремглаво преследване на истината за изчезването на Оуен. И докато сглобяват обърканите и хаотични парченца от пъзела на миналото, двете неочаквано осъзнават, че заедно градят и своето бъдеще – такова, каквото нито една от тях не е очаквала... 

Темите в романа са семейните отношения, предаността, личните жертви и рисковете, които родителите поемат, за да предпазят децата си... А историята на жена, която иска да открие истината за изчезването на съпруга си, заинтригува "Епъл тв", които подготвят екранизация като минисериал с участието на звездата от "Наречена още" Дженифър Гарнър.

Предлагаме ви откъс от "Последното, което ми каза", предоставен от изд. "Сиела":

Като отваряш на непознати...

В сериалите постоянно става така. На вратата се почуква. Отваряш и виждаш човека, който чака да ти съобщи новината. Новината, която ще промени всичко. В сериалите човекът обикновено е полицейски капелан или пожарникар, или може би офицер от въоръжените сили в униформа.

Но когато аз отварям вратата – когато научавам, че всичко за мен ще се промени, – вестоносецът не е полицай или федерален агент с колосани панталони. Вместо това е 12-годишно момиче с футболен екип. С протектори под чорапите и всичко останало. 

– Г-жа Майкълс? – казва то. Поколебавам се, преди да отговоря – както често правя, когато някой ме попита дали съм това. И съм, и не съм. Не съм си сменила името. Бях Хана Хол в продължение на 38 години, преди да се запозная с Оуен, и не виждах причина след това да стана друга. Но с Оуен сме женени от малко повече от една година. И през това време се научих да не поправям хората, и в двата случая. Защото всъщност искат да знаят дали съм съпругата на Оуен. 

12-годишното момиче със сигурност иска да знае това, което води към въпроса откъде съм толкова сигурна, че е на 12 години, след като през по-голямата част от живота си съм разделяла хората на две по-широки категории: деца и възрастни.

Промяната се дължи на последната година и половина и на факта, че дъщерята на моя съпруг, Бейли, е на зашеметяващо недружелюбната възраст от 16 години. Както и на грешката, която допуснах, когато се запознах с резервираната Бейли: да ѝ кажа, че изглежда по-малка. Това беше най-лошото, което можех да направя. 

Може би не. Може би най-лошото беше моят опит да поправя нещата, като се пошегувам колко ми се иска някой да каже същото на мен. От тогава насам Бейли едва ме понася – въпреки че вече знам, че не бива да се опитвам да се шегувам по никакъв начин с едно 16-годишно момиче. И най-добре да се опитам изобщо да не говоря. 

Но да се върнем на моята 12-годишна приятелка, която стои на прага и пристъпва от крак на крак, и двата обути в мръсни бутонки. 

– Г-н Майкълс каза да ви дам това – казва тя. 

После протяга ръка, в която държи сгънат лист от тетрадка. Отпред с почерка на Оуен пише ХАНА. Взимам бележката и улавям погледа на момичето. 

– Извинявам се – казвам аз. – Но явно пропускам нещо. Ти приятелка ли си на Бейли? 

– Коя е Бейли? 

Не очаквах положителен отговор. Между 12 и 16 години има цяла пропаст. Но не мога да схвана цялостната картина. Защо Оуен просто не ми се обади по телефона? Защо замесва това момиче? Първата ми мисъл щеше да бъде, че с Бейли е станало нещо и Оуен трябва да е с нея.

Но Бейли си е вкъщи и ме отбягва както обикновено, а от горния етаж гърми музика (днес: „Красива“, албумът с песните от мюзикъла за Каръл Кинг), за да ми напомня, че не съм добре дошла в стаята ѝ. 

– Съжалявам. Нещо не разбирам... ти къде го видя? 

– В коридора – отговаря тя. 

За момент решавам, че има предвид нашия коридор, точно зад гърба ми. Но в това няма никаква логика. Живеем в плаващ дом на брега на залива – къща лодка, както ги наричат обикновено освен тук, в Саусалито, където има цял квартал с такива. 400 броя. Тук ги наричат „плаващи домове“ – с остъклени стени и гледки. Тротоарът пред къщата ни е пристан, а от вратата се влиза направо в дневната. 

– Значи си видяла г-н Майкълс в училището? 

– Нали това казах? 

Тя ме поглежда, все едно иска да добави: „Къде другаде?“. 

– Двете с моята приятелка Клер отивахме на тренировка. И той ни помоли да предадем това. Аз казах, че не мога да дойда преди тренировката и той каза – добре. И ни даде вашия адрес. 

Момичето вдига в ръка втори лист, за доказателство.

– Даде ни и 20 кинта – добавя след това. 

Не вдига в ръка парите. Може би си мисли, че ще ѝ ги взема. 

– Телефонът му беше счупен или нещо подобно, така че не можел да се свърже с вас. Не знам. Почти не забави крачка. 

– Значи... каза, че телефонът му е счупен? 

– Как иначе щях да го знам? – отговаря тя. 

В този момент звънва нейният телефон – или поне си мисля, че е телефон, докато тя не го откача от колана си и не виждам, че прилича повече на високотехнологичен пейджър. Може би пейджърите пак са на мода? 
Песни от мюзикъла за Каръл Кинг. Високотехнологични пейджъри. Това сигурно е поредната причина Бейли да не може да ме понася. Има цял един свят от тийнейджърски неща, за които не знам абсолютно нищо. 

Момичето се заема да набира нещо на устройството си, оставило зад гърба си и Оуен, и мисията за 20 долара. Не искам да я пусна, защото все още не съм сигурна какво става. Може би това е някаква идиотска шега. Може би Оуен си мисли, че е смешно. Според мен не е смешно. Поне засега. 

– Чао – казва тя. 

После се отдалечава по пристана. Проследявам я с поглед, докато става все по-малка и по-малка. Слънцето залязва над залива, а в небето вече има шепа звезди, които осветяват пътя ѝ. 

В този момент се поглеждам отстрани. Донякъде очаквам Оуен (моят прекрасен, глупав Оуен) да изскочи отнякъде, а зад гърба му да се кикотят всички останали момичета от футболния отбор и най-сетне да ми кажат каква е шегата, която явно не схващам. Но го няма. Няма никого. 

Затова затварям входната ни врата. И поглеждам сгънатия лист от тетрадка, който държа в ръката си. Все още не съм го отворила. 

В тишината си мисля за това колко много не ми се иска да го отварям. Не искам да знам какво пише в бележката. Една част от мен копнее да остане в този последен миг – времето, когато все още можеш да си мислиш, че всичко това е номер, грешка, едно голямо нищо; времето, преди със сигурност да се убедиш, че е започнало нещо, което вече не можеш да спреш. 

Отварям листа. 

Бележката от Оуен е кратка. Един ред, главоблъсканица сам по себе си. 

"Пази я."

Източник: ИК "Сиела"