Едно ревю на Темз Арабаджиева върху "Дневник на крадеца" на френския писател Жан Жьоне

"Дневник на крадеца" на френския писател Жан Жьоне (ИК "Колибри", 2015, превод - Росица Ташева) е жанрова автофикция, която меко казано се доближава до шедьовър, що се отнася до философията на езика.

Това е театър на абсурда, психодрама, която рисува мястото на интелектуалеца с груби щрихи, оголва го до най-първични нива и жонглира с меланхолното и сензационното в сексуалността на градския антигерой, носител на  жестоките маниери на нещастието, бедността и унижението, но и на различни висини на съзнанието.

"Ако по волята на сърцето си съм избрал света, който ми харесва, значи мога и да открия в него каквито си искам значения."

Роден през 1910 без установен произход, изоставен от майка си, обвинен в кражба още на 10-годишна възраст и изпратен в изправителна колония, станал част за кратко към Френския чуждестранен легион, автор на пет романа и няколко пиеси, три от които преведени на български и изключително активен политически, Жьоне представлява един от най-противоречивите образи на литературата, а "Дневник на крадеца" е четиво, което смело бих нарекла предшественик на бийт-обществото. Спечелил одобрението на писатели като Сартр и Кокто, Жьоне предлага на читателя един нов вид екзистенциализъм, приплъзващ значението на думите до краските на подземния свят на низостта.

Една дефиниция на поезията може само да определи какво трябва да е това, не какво е било или е в действителност, пише Шлегел. По същия начин не бих си позволила да дам дефиниция на дневника на този стремеж към невъзможната нищожност. Още в началото на творбата, Жьоне индиректно се окачествява с цвете на злото, което върви по стъпките на предателите и въпреки това няма недостойно дело:

"Най-недостойното дело е незавършеното".

Виж още: На среща с един по-добър Дан Браун в "Бар Флобер"

"Дневник на крадеца" е поезия на злото в проза, чиято плътност е помитаща. Любовният дискурс в книгата разкрива онези спомени доброта, които антигероите крият в себе си. Изключително чувствителен, Аз-ът на Жьоне в творбата съзнателно търси грубостта като средство за окончателно разкриване на себе си.

Борбата на интелектуалеца с установените йерархични нива  намира израз в  (не)обичайното  ежедневие перверзия. Хомосексуалността като огледало на чувствения разрив със себе си и другите не бива демонстрирана, тя представлява естествено явление на природата. 

За времето, в което творбата е написана, позицията, която Жьоне заема, е революционна (опасявам се, последното се отнася главно към днешна дата). Любовниците на героя, неговите сбъдната и несбъднати любови, са носители на точно определена естетика, не винаги излагаща ги на ниски интерпретации.

Жьоне, пътуващ между спомените и щастливо избавление, се оказва разкъсан между привързаността към нещастието и мизерията и непознатите дебри на спокойствието. Формите на еротизъм в романа се преплитат, лицата на любовниците се смесват, а езикът е непрекъснат процес на ставане, осъществяване на себепречистване. За силата на звучене на романа допринася и отличният превод на Росица Ташева. За пръв път от много време ми се иска да спра процеса на четене и да вадя цитати. Красотата и изяществото, пречупени през призмата на грубостта и жестокостта, са запазени.

"Дневник на крадеца" е книга, която не само отглежда рани, но и която лекува. Тази поезия на болката заслужава вниманието на всеки любител на литературата. Върху нея могат да се пишат трактати, но това сякаш се оказва излишно. Съпреживяването е това, което кара читателят да гледа през ръцете си, да гледа и да не вижда красотата по начина, по който е свикнал.

Източник: Bulevard.bg