Помниш ли Делян Манчев, приятелят ни пътешественик? Ами оказа се, че съдружникът му от адвокатска кантора “Манчев и Рътков”, Стоян Рътков, е не по-малко интересен. Двамата приятели и съдружници споделят една и съща страст - пътуванията, но я практикуват с различни цели. Докато Делян открива нови острови, Стоян изследва границите на смелостта си. 

Повечето хора, които познаваме предпочитат да се излегнат на плажа по време на лятната си почивка, Стоян обаче се гмурка с акули, скача с парашути, плува с делфини, кара мотори и всякакви спортни автомобили. През студените месеци пък вместо да се спуска кротко със ските си по пистите на Банско или Боровец, практикува така наречения спорт хели-ски. с други думи: пътува до другия край на света, кача се на хеликоптер, издига се до "покрива на света", както сам нарича върховете на Аляска и Камчатка, и се спуска по склонове, стръмни около 67%. Ето защо...

С какво се занимаваш?

Аз съм управляващ съдружник в кантора “Манчев и Рътков”.

Как се роди интересът към екстремното?

Според мен той е вроден, защото откакто се помня винаги съм се увличал по скорост, летене, всичко, което доставя адреналин. Хели-скито обединява няколко от тези мои интереси накуп - ските, летенето, адреналина и т.н. 

Един мой приятел от Русия запали член от нашата компания и така всички вече не пропускаме пета година поред. Не се е налагало да ни убеждава много, след първата организация всичко се случи лавинообразно - всеки се беше потопил в тази идея и имаше представа какво иска от хели-ски.

А преди това просто карахте ски?

Да, преди това просто карахме ски по писти, дори не съм се замислял, че карането извън писта е толкова енергично удоволствие. Няма нищо общо.

Трябва ли предварителна подготовка?

Трябва подготовка, определена екипировка, знания, дисциплина, самообладание и някаква доза авантюризъм.

Практикуваш ли и други екстремни спортове?

За мен не са екстремни, а са просто спортове. Правил съм почти всичко, което може да се определи като екстремно. Скачал съм с парашут, гмуркал съм се с акули, от както се помня, карам мотори. Най-екстремният спорт според мен е да се движиш в София с мотор. Карам и бъгита, и спортни коли.

Разкажи ни за акулите. С клетка или без?

Първият път се влиза с клетка, за да привикнеш, но може и без. Тогава задължително проучваш местата, където се спускаш. Бих го направил само в Америка. Разбира се, се спускаш при диви акули, но не толкова страшно. Най-опасното нещо в морето е голямата бяла акула, но ако такава се появи, задължително се знае. Всички акули имат чипове, които предават сигнал, а когато се появи бяла акула и те стават тревожни. Не съм се гмуркал, когато е имало такава във водите.

Останалите акули не са толкова опасни, те не нападат човек. Биха могли да захапят длан, ходило или друго, което им заприлича на риба. Но винаги има напрежение, все пак под водата не можеш да извикаш.

Трябва да кажа, че не по-малко респектиращо е плуването в естествена среда с делфини. Те са много мощни животни, имат страхотна мускулатура. Опирал съм се до делфин и това се усеща. Те не биха те атакували, но със сигурност несъзнателно са способни да те наранят.

Да се върнем на хели-ски. Колко често практикуваш този спорт?

Минимум веднъж в годината за по пет до седем дни, защото е доста изтощаващо, свързано е с голяма организация, планиране на отпуск, самолетни билети до по-екзотични дестинации, защото в Европа няма къде да се практикува, доколкото знам е забранено от 7-8 години.

Най-екстремното място, на което си бил?

Почти навсякъде, но ако въпросът е къде най-много съм се страхувал, мисля, че е в Аляска. Там съм усещал най-голяма опасност от лавини и съм имал най-трежовните си спускания. Въпреки че винаги си много старателен и много внимаваш, водят само гидове професионалисти, съвсем малко невнимание може да е фатално. Не свързваш времето с това, което можеш да преживееш. И в най-слънчевия ден с най-спокойното време, може да се пребиеш, да пропаднеш в цепнатина, да се свлече лавина. Няма една минута спокойствие.

Къде се крие удоволствието тогава, щом не можеш да се отпуснеш?

Когато караш, снегът те носи по такъв начин, че все едно се движиш в облак или по юрган. Винаги е много стръмно, снегът малко или много те спира и всъщност ти помага по стръмния склон. Това ти доставя огромно удоволствие. Дори да е клише, това трябва да се опита.

А почиваш ли си по стандартния начин - на кърпа на плажа?

Не (смее се). Единствено в парни бани или на масаж, след подобно натоварено каране.

Как се случва скокът?

Реално това не е скачане. Хеликоптерът зависва, има нужда просто да се опре на повърхността на снега, вратата се отваря и всъщност "подскачаш" от един метър, след което чакаш да излети и потегляш. Правиш си маршрута по това, което прави водачът.

Тръгваш ли сам?

Не е разумно да тръгнеш сам. Винаги имаш един водач отпред и обикновено един от отзад. Когато групата е по-голяма има и един гид, който се движи с нея. Някой трябва да следи за лавини. В случай на такава, трябва да има минимален брой хора под нея и всички трябва да се вперили поглед един в друг, за да се знае къде за последно всеки е бил видян. Имаме и специални сонди, които излъчват сигнал, за да се откриваме. Разполагаме и с раници с еърбег, наподобяващ балон, който надува раницата и я прави като крила пеперуда. Идеята им е, ако попаднеш на лавина, да не те зарови прекалено дълбоко.

Случвало се е да се отваря ейрбег, случвало се е да тръгват лавини. Предполагам, че отчасти удоволствието, което изпитваме, е свързано с факта, че повечето сме хора с много натоварено ежедневие. На склона не можеш да мислиш за нищо различно, концентрацията, която прилагаш, някак те разтоварва от работата.

Изпадал ли си в опасност?

Да, бих казал. Случи се близо до курорта Красна поляна в Русия. Един ден нямахме възможност да летим, защото въздушното пространство беше затворено, заради визита на Путин. Тогава карахме в гората, забавих се, докато си оправях екипировката и тръгнах по друга следа в гората, която се оказа не на моята група и ги изгубих. Мислихме, че когато сме в гората, нещата са много по-елементарни и не е опасно. Аз обаче стигнах до поречието на една река, снегът пропадна и паднах между камъните. Не се нараних при падането, но снегът бе много пухкав, а ръцете ми бяха оплетени в ските и нямаше никакъв вариант да се покатеря обратно нагоре. 

Имах късмет, че гората се намираше в близост до курорт и открих сигнал на телефона. Обадих се на приятел от групата и ми помогнаха. Тогава разбрах, че преди да настъпи паниката, изпадаш в една много смешна ситуация. Мен лично ме изби на много смях, въпреки че осъзнавах колко е сериозна ситуация. Прекарах там около два часа и половина. Не усещах болка, просто знаех, че съм загубен. Знаех, че можеше да е много по-лошо, ако бях в друга част на планината и нямаше връзка. Оттогава винаги носим радиостанции и задължително поддържаме контакта с очи.

Само с приятели ли караш? Такива, на които имаш доверие?

Така са се стекли обстоятелствата, че последните пета винаги сме една и съща компания. На някои от експедициите идват и други приятели, а пък там се срещаме с хора от цял свят - руснаци, американци, французи. Всички мислят по един и същи начин. Всички опитват да преборят стреса от ежедневието си така. Всичко това ти дава и мотив да работиш усърдно, след като се върнеш, за да можеш да си го позволиш отново на следващата година.

Какво задължително взимаш със себе си? 

Фотоапарат, радиостанции, очила с вграден GPS, макар че ти носят информация, която доста от приложенията на мобилните телефони вече имат. 

Колко време минава от момента, в който пристигнеш, докато се качиш в хеликоптера? 

Последният път, когато бяхме в Аляска счупихме всякакви рекорди. Пътувахме много, защото освен пътуването със самолета дотам има и една отсечка, която отнема около осем часа с ферибот. Един час след като пристигнахме бяхме оборудвани и в хеликоптера. Когато си на такова място и времето позволява да се лети, винаги се възползваш, защото не знаеш какво ще е след 40 минути. 

Има ли и жени, които карат хели-ски?

Няколко пъти сме засичали жени, доста добри скиорки. В Америка и в Русия това е много популярен спорт. Интересно е, че жените никога не ни забавят, напротив, понякога се случва да ги догонваме. Веднъж един мъж от руската група доведе 18-годишната си дъщеря. Тогава всички се замислихме дали бихме довели и нашите деца, когато пораснат. Аз лично бих, защото бих пожелал на всеки да го изпита.

Най-възрастният човек, който си срещал там?

В Канада карахме при един организатор на хели-лагер с 40-годишен опит. Беше на 72 години и не можеше да бъде настигнат по склона. В Русия сме виждали скиори на по 60 години в перфектна форма. Не мисля, че има възрастова граница.

Помниш ли първото си спускане от хеликоптер?

Помня ги всичките. Помня моментът, когато хеликоптерът ни остави на върха, бяхме пет човека и на всички ни беше за първи път. Спогледахме се с ужасен поглед. Проследихме как водачът скочи, изчезна и след четири минути се появи на съвсем отделен склон. Когато разбрахме накъде е тръгнал, аз се приближих нервно към ръба, направих снимка надолу и я погледнах в екрана на апарата, за да се уверя накъде ще тръгна. Беше доста притеснително, но след като направиш първото подскачане и усетиш как те носи снега, вече не е толкова страшно. Не мога да кажа, че беше лесно - падах, въргалях се в снега, коства голяма борба, за да се изправиш, защото няма на какво да се опреш.

Но както казах, помня всяко едно спускане в най-малките детайли.

В България има ли такива места?

Има доста места за "free ride". Лично аз не съм пробвал тук. Може би сме се разглезили. У нас, за да се спуснеш за три, четири минути максимум, трябва да се катериш два часа и половина. Трябват ти колани, не знаеш какво ще намериш горе, може вятърът да е направил коричка по снега и накрая да се окаже, че цял ден си се катерил напразно.

Какво съветваш прохождащите в този спорт?

Да си оставят самонадеяността вкъщи. Никой не е най-бърз в планината, никой не е най-добър в планината, всеки път трябва да имаш страхотно уважение към планината, никой не е застрахован.

Виждал ли си бяла мечка?

Не, освен препарирана в Аляска. Видях кафяви мечки миналата година в Камчатка. Видяхме от хеликоптера голям мечок и две малки мечета. 

Едно от най-хубави неща, които сме изпитвали в Аляска и Камчатка, е карането на фона на океана. В Камчатка се спуснахме със ските до самия бряг. Със скиорски обувки се целихме със снежни топки на пясъка. По-смелите от нас дори юнашки се потопихме в океана при температура от шест градуса. Видяхме лавина, която е паднала в океан. Беше потресаваща гледка. Никой не свързва лавината и океана. Буците сняг се виждат във водата и стоят с дни без да се стопят.

Лавина във водата

Карали сме в действащ вулкан, което също е носело допълнителен адреналин.

Намирал ли си злато?

Определено не, в толкова дебел сняг дори не ми е минавало през ума. Но съм събрал много златни спомени.

Чудесен финал!

Благодаря!