Романът на Мартин Колев "Софийски магьосници" ни среща с един забавен и вълшебен свят, скрит точно под носа ни

Горе долу за около 3 часа и малко прочетох "Софийски магьосници" на Мартин Колев (издавана от "Сиела"). Едно на ръка, че е не е кой знае колко голяма, друго, че се чете изключително леко и приятно. 

Действително това е една много приятна книжка в стила на градското фентъзи. Още преди да ида на представянето ѝ в Dada Cultural Bar, с приятели си говорих на какво ни напомня идеята (според прочетеното по анотацията). Някои казаха Пратчет и неговия Свят на Диска, други споменаваха Хари Потър, Патрулите на Лукяненко...

След като прочетох книгата, мога да кажа спокойно, че има от всичко по малко. Наистина доста напомня на Патрулите на моменти (особено в отношенията между светли и тъмни), но повече като усещане, отколкото като нещо друго. И те връща в първите книги, още преди Лукяненко да захаби идеята. 

Накратко историята ни въвежда в магическия свят на София, където магове - зорници (светлите) и здрачници (тъмните) съжителстват, а обруления от живота Свилен, изоставен наскоро от бившата си приятелка, намира самоук млад магьосник с необикновено голяма дарба (Бриян, главният герой). В същото време пък наоколо по странен начин започват да изчезват магьосници. 

Общо взето историята сама по себе си не е най-завладяващото нещо, но пък същото можем да кажем и за някои от романите на Брандън Сандърсън. Също както и при Сандърсън обаче тук ключово удоволствие носи средата, макар и по по-различен начин.

Там се сблъскваме с изключително интересни нови светове, където магията функционира по някакъв изключително странен начин. При Мартин Колев е точно обратното - магията си е обичайна, като изключим частта с амулетите, но светът е безкрайно познат. Познат по онзи топъл начин на нещо, което сам ти си изживявал. 

Реално хора от всички места и възрасти биха могли да се насладят на този роман, но най-голям ефект би имал сред милениълите, които живеят в София (но най-вероятно са родом от някъде другаде), още помнят славната ера на книгите игри и най-вече могат да оценят един обикновен залез, гледан от трамвая. 

Това е роман, който можеш да обходиш буквално. Да разгледаш местата, които би трябвало да скриват магическия свят от теб. И това е ценното.

Разбира се, има си и своите грапавини в предаването на историята (на моменти епизодите сякаш са съшити един с друг, а връзката между тях е малко претупана), но те пък не са нещо дразнещо или фрапиращо. Просто нещо, което вярвам, че с писането ще изчезне. 

Като позитивен елемент може да се изведе това, че самият главен герой не е намесен в някоя романтична история (засега). Свеж полъх е тийн протагонистът да не се окаже още в самото начало овъртолен до уши в някоя. Ей така, за разнообразие. Разбира се, по-нататък все ще има нещо от сорта, просто логиката на самия герой ще го изисква. 

Иначе на "Софийски магьосници" му личи от километри, че е просто първа книга от поредица (да не надяваме трилогия, че с по-дългите вече ме дразнят). Има истории за разкриване, родословия за разбулване, емоционални драми за поправяне и т.н. Каквото и да е, чакам с интерес следващата книга на Мартин Колев.

Мартин Колев е всеизвестен фантастичен магьосник, публикувал в "Култура", "Капитал", "Литературен вестник", "НО поезия", "Море", "Гранта". Автор е на сборника с разкази "Кучето на терасата" (2009 г.) и на колекцията кратки разкази „Микро”. През април месец 2017 г. печели първа награда на дарителски фонд "13 века България" в конкурса "Рашко Сугарев" за къс публикуван разказ на автори до 35 г. Носител е на наградата "Славка Славова" на Театър 199 (2017 г.).

Ако искате да се докоснете повече до "Софийски магьосници", можете да прочетете и откъс от романа:

Из "Софийски магьосници" от Мартин Колев
Градът като джаз

- Магията е музика. Свикнали сме да следваме потока на думите, които я контролират. Но ако пренебрегнем навика, можем да се отдадем на ритъма, да го оставим да ни води по течението. Знаеш ли какво чувам щом се заслушам в София?

- Какво?

- Джаз.

Бриян потръпна. Помисли, че му е студено въпреки одеялото и чая. След това дочу музиката. Наистина беше джаз – жив, самобитен, леко налудничав. Като града наоколо.

- Да - каза тихо, за да не заглуши ритъма.

- Сега ми кажи какво усещаш. 

Бриян понечи да заговори, но ритъмът го изпревари. От устата му заизлизаха думи, свободни като танц и свързани като мелодия, нечии думи, които не можеше да контролира:

- Гледам града и го виждам. Затварям очи и го чувам. Светлините на сградите се размиват, завъртат се една около друга и стават на звуци. Бялото отеква дълго, а жълтото е постоянен, упорит ритъм. Червеното и за миг не може да остане на едно място. Музиката започва и вдигам ръце, очакванията са излишни! Вървя нанякъде, дишам.

Бриян потрепери под одеялото.

- Трамваят се клатушка по релсите и ту забавя, ту забързва темпо. Някой побягва към него - равни, къси крачки - наблизо притичват токчета и задават нов ритъм. В какофонията се включва клаксон на автомобил, аларма на друг, някой подвиква, дете заплаква, жена се смее. Щракане с фотоапарат, щракане с пръсти, звънче на велосипед и шумолящ пакет зрънчо, автоматичен глас от таблото на спирката, тряскане на врата на магазин, сирена на линейка и изпусната на плочките монета, наблизо каканиже просяк, а мъж говори по телефона...

Той вдиша дълбоко хладния въздух преди да продължи:

- Така разбираш, че слушаш истинска музика – заглушава мисълта ти, увлича те в съзвучие, същински празник! И наистина, работният ден свършва. Полицейски сирени, щракане на запалка, отваряне на вино, някой въздиша, друг киха, жена крещи, момче тананика, бастун по тротоара, трясък на врата от течението, последния слънчев лъч, отнякъде звучи "Аз съм Сънчо", пронизителни разгонени котки, куче диша тежко, спускат решетките на бижутерия, местят пейка в парка, фонтанът пее, улични лампи пригласят, по стълби барабанят крачета, ръце ръкопляскат...

И изведнъж всичко утихва. Хората пред светофара чакат, чакат сякаш безкрайно. Най-сетне той надава вой, светва в зелено, зеленото на дръвче, на свобода, на бирено стъкло. Вървя нанякъде, дишам. Аз съм малка, недоловима, незаменима част от музиката...

Бриян млъкна и отново си пое дълбоко дъх. Щом отвори очи, с изненада видя отново познатия покрив, комина, лицето на Буря. 

- Никога не бях усещал София по този начин! - промълви той изумен. - Имах чувството, че съм част от някакъв жив организъм.