Откъс от новата книга на Кристин Димитрова "Ефирни песни и тайни служби. Образът на България в британската, американската и англоканадската преса през периода 1980–2000 година"

Кристин Димитрова е авторка на романа "Сабазий", отличен с наградата "Христо Г. Данов", на книгите с разкази "Любов и смърт под кривите круши" и "Тайният път на мастилото", на 10 сборника с поезия, а нейни произведения са публикувани на десетки езици. 

Най-новата й книга, която излиза на 18 май, е документалното изследване "Ефирни песни и тайни служби. Образът на България в британската, американската и англоканадската преса през периода 1980–2000 година".

Авторката приема 1989 г. за ключова, като обхваща периода на последното десетилетие от социализма и първото - на демокрацията.

Какво ли си мислят за нас чужденците? С какво ли сме се прославили пред света? Дали ни знаят като страната на розите, народ с героична история, родината на Орфей, нация техническа или земен рай? Сега-засега - не, констатира тя.

Трудът й разглежда съвпаденията или разминаванията между нашата представа за присъствието ни зад граница и резултатите от това присъствие навън. Установяват се стереотипите в погледа към нас, както и "белите петна" на неотразяването. Издирват се темите, във връзка с които България е най-често коментирана - с какви предварителни очаквания са натоварени те и как тези очаквания еволюират във времето.

От Вазов знаем, че "и ний сме дали нещо на светът", но дали наистина знаем какво, пита се Кристин Димитрова.

Предлагаме ви откъс от книгата й в частта под заглавие "От двата края на магнита: Разделителни линии, които пораждат стереотипи" - предоставен от изд. "Колибри". Премиерата е на 23 май на Пролетния панаир на книгата в НДК.

Ще се спрем на разделителните линии, чието влияние се долавя по-осезателно в разглежданите позовавания на България в пресата. Те не са нито абсолютни, нито водещи, нито всеприсъстващи в англоезичната медийна нагласа към нас, но способността им да генерират опасения – или пък стереотипи – е жива.

1. Студената война

Обхваща периода от подялбата на Европа на сфери на влияние след Ялтенската конференция през февруари 1945 г. до разпада на СССР през 1991 г. Последното събитие се предхожда от поредица демократични революции в държавите от Централна и Източна Европа – явление, което в Русия доста показателно се нарича "перестройка", у нас се наложи като "демократичните промени", а на английски е по-известно като "крахът на комунизма" и "разпадането на Съветския блок".

Студената война е време на надпревара между САЩ и СССР с политически и икономически средства, напрегнат мир и ескалация във въоръжаването, локални войни и космически амбиции, взаимни заплахи и пропагандни лъжи. По криминалните романи агенти се дебнат с шпиони и обратното.

Противоборството обаче не е толкова равновесно, колкото изглежда. От източната страна на Желязната завеса основната грижа на медиите е да не би Западът да поквари морала на социалистическия човек с ненужните си дрънкулки, филми, рокмузика, бързи коли и лек начин на живот.

На Запад се оказва достатъчно от време на време да припомнят на собствените си граждани колко сме несвободни. Или пък бедни, което е част от арсенала на британската консервативна преса и до ден днешен, и на вестникарски език приблизително означава глупави, безлични, безинтересни, некултурни, зле облечени и незапознати с най-новите тенденции във всичко, което си струва да се знае.

Като цяло източният фронт на Студената война се оказва по-шизофреничен от западния. У нас официалният печат (друг нямаше) водеше енергична престрелка с капитализма, докато под повърхността му Западът упражняваше нуминозно въздействие чрез популярната си – но недостъпна за нас – култура.

Дългосвирещите плочи се колекционираха като реликви и се слушаха до изтриване, учениците получаваха дисциплинарни наказания заради носенето на джинси и дори хора, които изказваха принципни възражения срещу "експлоатацията на човек от човека", предпочитаха да обзавеждат домовете си със западна техника.

Позакъснелите концерти на британските и американските рокдинозаври, които започнаха да идват след падането на Желязната завеса, събираха тълпи от невярващи на очите си фенове. И тъй като по време на Студената война война реално няма, културата е основният фронт на сражение. За кръвосмешението между развлекателната индустрия и политиката от периода Владимир Трендафилов пише:

"Рокът си остава, дори до ден днешен, емблема на българската контракултура. До известна степен причините за това може да се търсят в консерватизма на родните вкусове... Но доста по-важна в това отношение е уникалната политическа функция на рока по времето на социализма. Тази функция едва ли може да изненада някого, тъй като в общество, управлявано от доктринерска политика, всеки въпрос се превръща в политически."

Пресата на Запад по това време е, без съмнение, по-свободна от тази на Изток, въпреки натрупващите се напоследък данни, че през 40-те и 50-те години на ХХ в. ЦРУ щедро е субсидирало фондации и чрез тях интелектуалци, творци, европейски списания, конференции, концерти и изложби, които да покажат пред света с какъв неограничен размах се ползва западната култура.

Блясъкът на тези начинания е трябвало да заслепи както задушените от идеология социалистически умове, така и европейската "некомунистическа левица", склонна при по-сериозен разрив с властта да се подхлъзне към сталинизма.

Сред спонсорираните издания по тази линия са авторитетни месечници като "Енкаунтър", Великобритания, "Дер Монат", Германия, "Прьов", Франция, и др., на чиито страници са публикували не кой да е, а Хана Аренд, Джордж Оруел, Томас Ман, Хайнрих Бьол, Макс Фриш, Т. С. Елиът, Сол Белоу, Хорхе Луис Борхес, Йожен Йонеско и др.

Колкото и парадоксално да е подобно промотиране на свободата чрез ограничителните мерки на скритото спонсорство, степента на външна намеса в американските и западноевропейските медии по време на Студената война не може да се сравни със забранителните режими на Изтока най-малкото поради факта, че на Запад гражданите след Втората световна война не губят реално действащата си изборна система. Пропагандата е участвала, но не тя е писала статиите.

Ако трябва да конкретизираме как стои България на този популярен англоезичен фон по време на Студената война, романът на Иън Флеминг "От Русия с любов" дава доста сбита представа. Там Джеймс Бонд влиза в нееднократни схватки с българи, определяни по най-различни, но доста подобни начини:

Tехните дребни човечета, хората, които наричам "безликите". Те всички си приличат, така и не можахме да се научим да ги различаваме. Дребни гангстерчета, повечето смърдящи българи, които им вършат черната работа.

Въпросните "им" са руснаците. Или:

Едва когато влезе в боя, Бонд разпозна трътлестите, типово облечени българи сред ефирните премени на циганите. Изглежда, че безликите бяха повече от циганите, почти 2:1.

За зло или добро, дори това числено превъзходство на българите не успява да им осигури победа. Следва констатацията:

Гадните българи. Бог знае какво си въобразяват, че правят.

Очевидно те не могат да знаят какво правят, защото не вземат решенията. Но от долните редове започваме да се чудим кой въобще би искал да ползва услугите им:

Той казва да продължа да му пращам българи. Десетима бяха убити тази нощ. Той би искал още.

Примерът е, разбира се, малко краен. Става дума за шпионски роман, Студената война е във вихъра си, а Джеймс Бонд е известен фикционален боец на тихия й фронт. И отношението към въпросните българи е преди всичко позиционно, политическо, вестникарско. В романа на Флеминг те са толкова злонамерени и кьопави, колкото ги представя западната преса, и толкова отегчителни, колкото ги представя нашата.

Но крайностите помагат, ако не за светлосенките на смисъла, то поне за грубите очертания на проблема. "Ние" сме The Faceless Ones, „безликите“ слуги на руснаците. Тук към низовия социален статус е добавен и елементът на безкритично подчинение на българските служби спрямо чужди такива, т.е. ние сме злодеи в услуга на злодеите, нещо като злодеи втора категория. Ако нямаш лице, не можеш да се издигнеш дори до истински отрицателен герой.

Интересно е да отбележим, че след края на идеологическото противопоставяне държавите от бившия Източен блок остават в някаква обща медийна сянка, имената им често се появяват групирани, трудно възвръщат индивидуалното си присъствие по вестникарските коментари – проблем, който никога не е стоял пред западните държави, защото те не са били присъединявани вкупом към някаква единна идеологическа сфера, за да излязат половин век по-късно от нея.

Именно наименования като използваното по-горе "бившия Източен блок", "бившия комунистическия блок/лагер" или "бившите комунистически държави от Източна и Централна Европа" не спомагат за бърза еманципация от миналото.

Тези наименования, превърнали се в термини, продължават да определят Полша, Чехия, Словакия, Унгария, Румъния и България като част от нещо бивше, което се е разпаднало. Ползват се както у нас, така и в англоезичните медии, при това и в добронамерени статии. Ето кратък пример от актуална публикация във в. "Гардиън":

В няколко държави от бившия Източен блок възрастното население се оказва по-образовано от това на Обединеното кралство по данни на Евростат. Сред тях са Унгария, Чехия, Полша и България... Бивши комунистически държави като Полша (11 %) и България (21 %) се представиха по-добре от Обединеното кралство.

Тук сме по-скоро изтъкнати като отличници за пример и все пак от сравнението остава един привкус, че видите ли, ако и държавите от бившия соцлагер ни задминават, работата наистина не върви на добре.

От друга страна, едва ли има смисъл тези утвърдени понятия, започващи с "бивш", да се заменят с нови, по-благовидни съчетания от думи, след като отразяват голяма част от истината за изброените страни. Ако има проблем, той не е в наименованието, а в групирането.

Терминът "Студена война" за пръв път е използван от Бърнард Барух, президентски съветник на Труман, в реч през 1946 г. Подсказан му е от първия носител на "Пулицър" за репортаж Хърбърт Байърд Соуп. Година по-късно журналистът Уолтър Липман издава книга със същото заглавие.

Източник: Кристин Димитрова / изд. Колибри