Автор на биографичната книга за музиканта от "Пинк Флойд", който неотдавна гостува отново у нас, е музикалният журналист Дейв Томпсън

За някои той е лицето на "Пинк Флойд" в класическия им състав, за други - създател на един от най-великите албуми в рокмузиката. Смятан за един от най-оригиналните текстописци от едно поколение, което буквално прелива от таланти, Роджър Уотърс обаче остава загадка за мнозина - рок звезда, която бяга от звездния статут и се бунтува срещу него...

"Роджър Уотърс. Човекът зад Стената" от музикалния критик и журналист Дейв Томпсън е първата пълна биография на легендарния музикант, твърдят българските й издатели от "Сиела". Тя излиза на книжния пазар у нас след новия му гастрол тук, който се състоя в началото на май в столичната зала "Арена Армеец" - и в навечерието на 75-ия му рожден ден.

Авторът проследява живота на Уотърс от следвоенните години в родната му Великобритания до множеството войни, които самият музикант води - както със себе си, така и с останалите членове на "Пинк Флойд", музикалната индустрия и британската министър-председателка Маргарет Тачър (1925-2013); от детството му през първия сингъл на "Пинк Флойд" до соловата кариера, която започва в средата на 80-те.

Биографията има амбиция да разруши тухла по тухла стената, изградена около Роджър Уотърс, за да разкрие истинския характер на човека, който я е построил.

Предлагаме ви откъс, посветен на албума The Wall (1979), тема на първия концерт, който музикантът изнесе у нас през 2013 г.:

The Wall е първият солов албум на Роджър Уотърс. Той така и не казва това на бандата, защото все по-често има усещането, че такава не е останала. Последното турне на "Пинк Флойд", в което групата представя албума си Animals в Европа и САЩ, завършва, меко казано, доста напрегнато, след като на финалното участие в Монреал, Канада, китаристът Дейвид Гилмор не е на сцената за биса, клавиристът Ричард Райт признава, че този албум не е сред любимите му, а барабанистът Ник Мейсън се е оттеглил от всякакви решения и дела.

Самият Уотърс се чувства раздвоен – от една страна, се наслаждава на разточителния живот, който успехът на "Пинк Флойд" му позволява да води, но от друга, ненавижда компромисите, които този успех изисква от него – раболепниченето в индустрията, задоволяването на очакванията на публиката и справянето със самата публика.

Може би Уотърс съжалява за онова свое избухване, което се е превърнало в нещо като легенда, когато на този последен концерт от турнето се изплюва в лицето на един особено ентусиазиран фен. Но едва ли съжалява повече, отколкото за натрупалите се фактори, които го провокират да направи подобно нещо.

Явно на колегите му "Пинк Флойд" не им липсва особено. Гилмор и Райт работят над соловите си албуми, в които вероятно могат да освободят онези музикални демони, които Уотърс е хвърлил в клетка чрез все по-здравата си хватка над флойдското кормило, а Мейсън се занимава с продуцирането на последния албум на Стив Хиладж Green, както и с втория албум на The Damned – една от по-амбициозните банди на британското пънкрок движение.

Слуховете твърдят, че пънкарите са поискали от лейбъла да им осигури услугите на отдавна напусналия основател на "Пинк Флойд" Сид Барет, но тъй като не бил на разположение, им предложили Мейсън. Съществува ли още групата "Пинк Флойд"? Като име, да. Като постоянно присъствие на рафтовете в музикалните магазини, да. Но има ли нужда да съществува "Пинк Флойд"? Това е един коренно различен въпрос. Уотърс продължава сякаш тази група не съществува.

Това се оказва доста по-лесно, отколкото повечето хора очакват. Още от времето на албума Wish You Were Here от 1975-а Уотърс се оплаква, че традиционното звучене на "Пинк Флойд" го дразни, че е ограничен от нуждата да поставя в рамка все по-страстния си мироглед и че се е оставил да пропадне в "типичната" за "Пинк Флойд" епика.

Уотърс е изморен от безкрайните китарни сола и продължаващите цяла вечност ексцентрични клавирни изпълнения. Писнало му е да определят музиката му като "спейс рок" и ненавижда факта, че слушателите му се опияняват и дрогират от атмосферата на музиката му, вместо да се надигнат под съпровода на текстовете му и да сринат обществото със земята.

Точно за това се разказва в песента Sheep от албума Animals: за феновете, които четат в списанията и слушат приятелите си как трябва да се държат на музиката на "Пинк Флойд, без дори да осъзнават, че е възможно тя да носи много по-възвишен смисъл в себе си. За тези хора творбите на бандата не са нищо повече от поредица от сладки звуци и прескачащи се стереоефекти, които да разведрят и оживят поредната нощ около бонга.

Феновете се появяват на концертите, облечени като ходещи сергии, сякаш ще им бъде наложена глоба, ако не са в крак с флойдската мода – спомен, който по ирония на съдбата е съживен след повече от 30 години, след като сред изненадите в бокссета Immersion2 е сложен копринен шал от 70-те.

Това е проблем, срещу който Уотърс винаги се е борил. Десет години по-рано, в самото начало на кариерата на "Пинк Флойд", той казва: "Нямам нищо против хората, които идват [на концертите ни] и които ни слушат в домовете си, но те имат лошия навик да сравняват всички. Постоянно спорят коя група е по-добра от еди-коя си. Това е като да слагаш определения на учебниците."

Все пак Уотърс се опитва да говори с останалите в групата. Гилмор се наслаждава на протяжните си сола, а Райт никога не е бил по-щастлив, че може да разтегли един клавирен мотив до края на света. От друга страна, на Ник Мейсън, който някога е бил най-близкият приятел на Уотърс в групата (и кръстник на сина му, Хари), хич не му пука.

Дошло е време, осъзнава басистът, да се върне към корените и като се има предвид двучасовият демоматериал, който включва в бокс сета Immersion на албума The Wall през 2011-а, макар и не особено качествен като звучене, той показва колко далеч са били от нормите на "Пинк Флойд тези корени. Когато говори за първия си едноименен солов албум от 1978-а, Дейвид Гилмор отбелязва, че се е опитвал да избяга от култа към музикално съвършенство, издигнат около "Пинк Флойд". Вероятно го е казал, преди да чуе демозаписите на Уотърс.

Тук няма нищо, което да очарова феновете на групата, нищо, наподобяващо пасторалните картини или продължителните импровизации. Половината от "песните" дори не могат да се нарекат такива, те са просто избълвани със скоростта на раздразнението думи, сипещи се върху звуци, кои то може би оформят (а може би не) мелодия, изсвирена, изблъскана или изтрещяна под тях. Сякаш Уотърс създава изцяло нова форма на музика, в която самите думи се превръщат в такава – сричките са синтезаторите, а съгласните са конга барабаните, – това е музиката, в която Боб Дилън открива своята картечна поетика и от която далеч в бъдещето ще се появи суровата вокална настойчивост на рапа.

Уотърс винаги е писал от сърце, но сега като че ли изригва направо от душата си. Текстовете му винаги са били лични и отново са такива. В своята демо форма The Wall не е нов албум на "Пинк Флойд. The Wall е първият порочен том от една разголваща автобиография, който тотално сменя посоката и минава през разрушението на един начин на живот, станал възможен благодарение на успеха и популярността на Pink Floyd.

Първоначално главният герой в историята е кръстен Роджър – по-късно Уотърс го променя на Пинк и така събужда все още горчивите спомени на шефовете на музикалната компания, които някак си очакват някой от членовете на групата да се кръсти Пинк Флойд – и се проследява ранният му живот чрез разгръщащото се повествование.

В годините след издаването на The Wall и напускането на Уотърс от групата става модерно да го описват като диктатор, като жесток владетел, който яростно твърди, че единствено пътят, който е избрал, е правилният. Приятелите му обаче ще потвърдят, както и самата история, че не е точно така.

Уотърс никога не е принуждавал хората да правят нещо, което е смятал, че е най-добро за него. Той е искал от тях да правят това, което е смятал, че е най-добро за музиката. Уотърс е човек, който ненавижда мързела и не понася нагласата "а бе, става", която много хора, веднъж яхнали вълната на успеха, споделят. Личните му стандарти са толкова високи, че дори само намекът да се поеме по по-лесен и пряк път за него е целенасочена обида. Нима е много да иска от другите да дават всичко от себе си?

"Всички имахме възможност да творим колкото си искаме – разказва Уотърс. – Никога на никого не съм казвал: "Недей да твориш, не ти искам идеите". Отчаяно желаех всички в групата да допринасят за нея колкото се може повече. Проблемът беше, че на Ник въобще не му се занимаваше, а Дейв и Рик не бяха особено плодовити творци. Така че... аз, като по-идеен, трябваше да запълвам празнините и да създавам продукция – което и правех и продължавам да правя, очевидно е."

Източник: ИК "Сиела"