Разтърсващи истини за следосвобожденската ни действителност в откъс от втория том на историческото изследване от края на XIX в. "Княжество България"

Георги Г. Димитров (1838-1906) e български учител, книжар, общественик. Срещнал поредица трудности в следосвобожденска България, той е принуден сам да финансира издаването на "Княжество България", а като резултат се разорява и умира в бедност.

Показателен за делото на българския будител (вж. най-долу) е текстът на некролога му: "Така загиват скромните ратници, които са жертвали живота си, за да издигнат пред света величието на своя народ."

През 2014 г., по повод 129-годишнината от Съединението, издателска къща "Изток-Запад" пусна и втория том на "Княжество България", който проследява периода от навлизането на османците на Балканите, бунтовете и въстанията на българите в хронологичен ред, отношенията със съседните европейски държави, а впоследствие с Русия и Великите сили.

Виж още: Осем филма за Освобождението

Авторът поставя акцент върху хайдутите и последвалото четническо движение, както и върху дейността на ключови фигури от българската история като Георги Раковски, Любен Каравелов, Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Караджа, Райна Княгиня.

По повод националния празник Трети март ви припомняме тази книга и нейните герои със снимки и откъс, предоставен от издателството:

Поборниците със своята неуморима деятелност, отчаяна решителност и крайна самоотверженост са подкопавали почвата на съществуващия ред, чупили са вековните окови на предразсъдъка и на робството, а наедно с това градили и вселявали са в сърцата на народа нови мисли, възкресявали пред очите му някогашното славно минало на българския род като идеал, към който да бъдат устремени усилията на всички.

В този свой подвиг не са намирали изобщо пълното съчувствие, а пък има и случаи да са въставали против тях и онези, за свободата [на които] са излезли да проливат своята кръв.

В безграничната любов и преданост към народа си те са търпели хули, поругания, гонения, глад, жажда, студ, безпокойства, разни мъки, изгнивали по влажните тъмници, заточавани далеч от своите и самата смърт с готовност са посрещали.

Нашият народ никой път не трябва да забравя името на дейците по освобождението си, защото няма нищо по-високо, по-благородно от това, гдето един народ да отдава приличните почести на паметта на своите поборници за свободата на отечеството. 

Ильо войвода (1805-1898) често е определян като "последния хайдутин"

Моментите за заслужено честване имат и друга страница - те повдигат нравствено младото поколение, което всякога има нужда от напомняне на миналото. Но ако един народ не познава заслугите на своите отлични мъже, значи той не е достоен и да има такива синове.

На тези народни поборници, от които по-многото са измрели, а малцина има живи, посвещаваме тази част от книгата си, защото повечето от нейния материал съдържа техните действия. На някои от дейците, на които сполучихме да се снабдим с портретите, ний ги поместихме.

Поборниците, както знаем, бяха всецяло обладани от любовта за тяхното отечество и тяхното стремление беше всеобщият идеал - освобождението на България. Те с радост и песни се доближаваха към бесилката, както сме казали в забележката на с. 305 за Стефан Орешков, така и други, а в някои случаи за благото на народа те са се и самоубивали.

Райчо Николов е убит на 45-годишна възраст в Пловдив по време на извършване на Съединението на 6 септември 1885 г.

Справедливо можем каза, че честити са били всички онези, които по един или по друг начин така доблестно са измрели, за да спазят славата на своята идеална борба, и не доживяха да видят свободата на отечеството си, за която се бориха; - да им цепят цигани главите във време на свободните избори, нито да препитават семейство с 30 лева месечна пенсия, нито пък да гледат тогавашния шпионин - днес народен представител, или на някого баща му тогава народен предател, а днес син му в никое учреждение - председател.

Но при всичко това ние ще кажем на преживелите техни братя да не им се вижда тежко, нито да скърбят, че събират сега горчиви плодове, защото времената изопачават и делата. Тяхното единствено утешение трябва да бъде, че се удостоиха да видят поне отечеството си освободено, за което поднесоха в жертва на народния олтар имота си, или някоя част от тялото си, или пък са останали съвършено неспособни за работа.

Старите и просветените народи са отдавали божески почести на много заслужившите си герои, с което са възбуждали и истинско патриотическо съревнование у всички граждани на класическия мир. Младите обаче като нас народи, упоени от славолюбие и жадни за богатство, забравяли са своите благодетели, огорчавали патриотите и презирали заслужившите. 

Капитан Петко войвода умира във Варна през 1900 г., на 55

Има и такива случаи, когато от изпадналите поборници се приближавали при някого, който е имал възможност да му помогне, той го наричал безумен, глупец, негодяй и пр. и изпъждал го огорчен, без да му помогне. Мнозина от тях са прекарали и свършват живота си в крайна бедност.

Пловдивските жители, които помнят погребението на покойния поборник Д. Матевски, починал през 1882 г. - 28.Х, за което се събра дискус даже и от другите народности; горнооряховци, които са видели как Ст. Фильов е изтърсил за въстанието кесията си, в която имало 12 600 гроша, а после освобождението в какво положение прекарваше живота си, ще утвърдят казаното от нас за окаяното състояние на мнозина от поборниците.

Да! Вий, народни поборници, прекарали сте и ще прекарате своя живот в такива тъги и неволи, но придобитата слава чрез вашата самоотверженост за благото на отечеството остава вечен и неизгладим спомен за имената ви в народната история, която ще служи за назидание и ръководство на нашето потомство; а всички онези, които се стремят върху вашите жертви да въздигнат своето материално състояние, с прекратяване на живота им ще угаснат от света.

За автора

Очевидец на много от събитията непосредствено преди Освобождението, Георги Димитров е допълнил спомените си с разкази на други съвременници и техните лични архиви.

Той е роден около 1836 г. в Кюстендил, а идеята за съставянето и написването на този труд му идва по време на неговия престой в Пловдив, където работи като чиновник.

На 27 април 1889 г. Димитров започва тримесечна обиколка из Югозападна България, за да събира сведения. Той е воден изцяло от желанието да представи нашата история като българин, вместо да четем за нея от писанията на знайни и незнайни пристрастни чужденци.

Когато пристига в София, го съветват да потърси помощ от министъра на народното просвещение по онова време Георги Живков. Вместо исканото препоръчително писмо, което да улесни Димитров в обиколките из Княжеството, през 1890 г. в Търново го застига разпореждане до общинските управления и духовните началства да не му дават сведения.

Междувременно всички жандарми непрестанно го следят и тормозят, тъй като тогавашният министър-председател Стефан Стамболов смятал Димитров за руски шпионин. Въпреки всичко това, през 1893 г. материалът за първия том е готов за печат.

Страхувайки се, че ако го предаде за оценка в Министерството на народното просвещение за отпускане на средства за издаване, трудът му ще бъде присвоен, той взима заем от Пловдивската народна банка и сключва договор със софийския печатар Шимачек.

За съжаление изобличени от Димитров влиятелни духовници се споразумяват с Шимачек и спират тиража. Авторът я препечатва в Пловдив, но въпреки това е на загуба, излъган от "приятели", които се възползват от ценния му труд и печелят на негов гръб.

Съдбата на третата част остава неизвестна след неговата смърт на 24 май 1906 г. Текстовете му са крадени, преписвани и цитирани от редица историци през годините, но въпреки това запазват автентичността си.

Източник: ИК "Изток-Запад"