Като стар приятел, който не си виждал от години...

С нея се срещнахме, за да си поговорим за изкуството, което прави, но тъй като за нея изкуството е самият й живот, Михаела ни разведи с думи из работа и домът си, а накрая дори посетихме Хималаите, видяхме връх Анапурна и се спуснахме по Дивата река. 

- Здравей, представи се! 

- Привет, казвам се Михаела. В полза на етикета ще допълня Кръстева с псевдоним Сакаян. Старо фамилно име, което може би ще си върна някой ден... 

- Занимаваш се с изкуство, какво е изкуството за теб? 

- За мен изкуството не е точният обем за едно пространство, не е и гениалният изказ, нито е цвят или форма. Изкуството е начин на мислене, което изключва логиката. Нещо като мета пространство в континиума, което сам създаваш и в което сам живееш. Там можеш да се спасиш, преживявайки комфорта на собствените си необходими фантазии и нужди, и в същото време да агонизираш след откровен сблъсък със самия себе си.

Изкуството е живот, който изисква здраво, силно и същевременно леко сърце. Как може сърцето хем да е здраво и силно, хем леко? Изкуството е ангажиращo! То е необходимост. Там си сам!

- Докато работиш?

- Зависи от работата. От една година съм асистент в Нов български университет към департамент "Изящни изкуства", специалност "Керамика и стъкло". Старая се хармонично да бъда академичен елемент в системата, което изисква дисциплина и в същото време комуникация, диктувана от сърцето, иначе нищо не става. Работя и общувам с млади хора и разликата помежду ни трудно се долавя, нямам право на грешка. Това е като да пишеш закон за комуникация, отношение и култура, сложно е. Не, че пиша аз закона, хоноруван асистент съм все пак... 

Достатъчно е веднъж да съзреш искрата в очите на студентите, за да станеш зависим от тази работа дълго време. Отговорно е. В момента пиша и докторантурата си на тема "Култова символика в рисуваната керамика", което в началото отбелязах като точка Табу на картата на собственото си "знание", но към днешна дата се чувствам комфортно с тази тема. Днес условно е ден за писане, но се срещам с теб. Писането си е форма на ексхибиционизъм в един известен смисъл на думата и изисква да си там - в превода на собствените си понятия, да плуваш гол и да не спираш, докато тялото ти не откаже. 

В ателието си обичам да съм сама! Докато работя там медитирам посвоему. Малко ми става смешно сега, защото винаги съм пренебрегвала познатите техники за навлизане в медитация, защото, от една страна,се предполага унифициране с общата методология, от друга, резултат посредством напъна и всичко свързано с този иначе интимен процес става претенция!

Аз съм керамик по душа в смисъл на създаване подтикнато от образи. Образи, които не познавам и които изненадват мен самата, след като станат готови! Докато работя съм свободна в клетката на "собственото си" пространство. Там се спасявам от самата себе си!

- Много типични за теб са хората с животински глави, които правиш и обратното, животни с човешки глави. Как стана така?

Това с времето се получи абсолютно несъзнателно, не съм търсила специфика и определен стил в характера на работите си. Докато работя, го правя инстинктивно и глината ми се подчинява. Когато обемът придобие форма, аз започвам да му се подчинявам, защото всяка работа е готова, преди да си стигнал до средата, и отнема време да разбереш това. Нямаш право на претенция да я променяш.

Аз съм като изпълнител на проект, който сама продуцирам и който започва да ме води в даден момент. Понякога се чувствам глупаво пред някоя работа, в опит да я променям, защото не става и не става. Във вечен диалог съм с пластиките си и мога да кажа, че си стават сами! Глината сама ме води от един момент нататък. Работите заживяват собствен живот, докато ги създавам. Последната работа, която не съм показвала още никъде, дотолкова промени първоначалната ми идея, че седи в ателието недовършена. Понякога не смогвам на самата себе си!

- Върху какво работиш в момента?

- На 1 септември открих изложба само с показвани пластики по време на Аполония в Созопол. Скоро имам и участие в "Изкуство без граници", конкурс за живопис и скулптура с участници от цяла Европа, който ще се състои в края на септември отново на морето. 

А в момента не работя - сомнамбулствам! Предимно нощем успявам да изведа някои важни моменти на повърхността. Новият ми проект засяга мета образите в условното пространство на индивида или невидимото съществуващо, колкото и абстрактно да звучи това. Осъзнах една ритуална система от действия в ежедневието си, която преди съм приемала за даденост. Все още работя върху визията, затова ще спра дотук. 

- Имаш ли любима творба, с която не би се разделила?

- Не, нямам. След като завърша дадена работа, тя спира да ми е необходима, като завършването не бележи абсолютния край на работа върху нещо определено, по-скоро естествения завършек на един процес - като живота или раждането и смъртта. За мен една работа е важна, докато я работя, след това тя вече не е моя, а на пространството.

- Разкажи ни за бъдещите си проекти?

- Възнамерявам да покажа един цял нов цикъл скоро, с други думи, изложба с нова творческа концепция.

- Живееш в прекрасен дом, изпълнен с цветове, интересни предмети от цял свят, цветя. Тук човек забравя откъде е дошъл и накъде отива. Каква част от ежедневието си изкарваш у дома?

Обичам дома си и комфортно изкарвам времето си тук. Домът е място на необходимостите. Възможността да направиш дадено пространство уютно посвоему и да го наречеш "дом" е като да се съобразиш с баланса между вътрешното и всичко извън него. Колкото до предметите, човекът до мен ги нарича ненужни вещи, а дома - пасив и бездънна яма. 

Обичам да подреждам, това успокоява главата ми. И цветята си обичам, разговарям с тях и те ми отвръщат с цялата си сила. Обикновено не изхвърлям, а подарявам. Домът за мен е сакрална зона, която капсулира и позитива, и негатива, и не бива да се заключва буквално и преносно. Затова тук няма врати и затворени пространства, единствено достъпът до ателието ми е ограничен с врата. И всичко зависи от обстоятелствата. В момента имам възможност да съм пълноценно тук, когато пътувам, ме няма седмици, месец или два...

- Общуваш с много хора, преподаваш. Споделяш ли идеите си със студентите и успяваш ли да съхраниш нещо за себе си?

- Напоследък обичам да мълча и го правя винаги когато мога! Мълчанието ме разпределя и ми спестява излишното. С мълчанието някак попадаш на правилните места. Не с всеки мога да си позволя подобна практика. Това си е хигиена на мисълта. Комуникацията е едно от средствата, с които човек оцелява в социалната среда... Вербалната комуникация е неизбежна и определено опростява нещата. Да изговориш по правилен начин иначе ясните неща е истински необходимо за повечето хора. Хората искат да чуват, слушайки. В един разговор се раждат много идеи, полезни както за мен, така и за събеседниците ми, единствено интерпретацията е различна. 

Докато преподавам, не си позволявам да налагам категорично мнение или общи закони в строгата им форма, а да спомагам за оформяне на гледната точка у човек. Разбира се, че споделям идеите си със студентите, това е част от работата ми. За някои хора категорично имам логорея, докато за други съм абсолютният слушател. За мен истинската комуникация не е изведена във вербална форма, защото тялото си има собствен език, а очите са същинският източник на информация (ако търсиш такава). 

- Доста пътуваш, обиколила си много места по света. Какво е пътят за теб и как избра да живееш и работиш тук?

- Да, пътуването е движение и промяна, от което всеки се нуждае. Без значение дали отиваш надалеч, или до съседния град, дали го правиш наум, или тръгваш физически, пътуването си е пътуване! За мен най-важното не е да пристигна там, където отивам, важен е пътят...

Сещам се за едно от пътуванията ми в Непал. Заминахме от България общо четирима. Бродихме в полетата на собствените си желания в подножието на Хималаите. Няма да забравя това пътуване. Няма да забравя и дъждовния ден, в който решихме да тръгнем към връх Анапурна, когато часове обхождахме земя, погълната от облаци. С ходенето дишахме все по-бавно и намаляхме темпото. Спряхме, уж за малко, на една беседка по пътя и се заприказвахме за разни неща, "видяни" в мъглата по пътя, малко след това настъпи тишина. Седяхме мълчаливо в облаците без надежда, че ще докоснем визуално Анапурна дори за миг, нищо че крачехме в полите му. 

"Очите са по-лакоми от стомаха", ми каза веднъж професор Георги Лозанов и няма как да не го цитирам тук. Аз започнах да си представям формите на върха и си запалих цигара, за да не е толкова илюзорна картината. Беше спокойно. И тихо. Нямаше никой наоколо, освен нас и влажната пелена, от която трудно се виждахме. Мъглата там е тежка и може да се каже, че пропива в костите. 

 Изведнъж настъпи оживление и смях, не си спомням повода, но си спомням причината, която все още не беше видима за нас в този момент. Все едно предусещахме какво ще ни се случи, като танц на настоящето с предстоящото, като момента преди да стъпиш, след като си направил крачка. Силният смях или някое въздушно течение разсея завесата и пред девствените ни очи се роди самият той - връх Анапурна с гигантското си тяло и тихо присъствие... Това си беше раждане! 

В опит да опиша този връх единствено бих опростила нещата. Спомням си как всички замръзнахме без дъх и без признак на жизненост. Аз се обърках емоционално, започнах шизофренично да обхождам с поглед видимото, но не исках да го съхранявам в абсолютната му визия. Все едно да мумифицираш енергия - не става. Тогава съзрях глобалното затворено в материя, както и вродената хищническа природа на хората по отношение на задоволството. Нещата принадлежат там, където са създадени. Само там, мястото на раждане или създаване, те запазват своята аура или силата, с която светят. Може би затова съм тук сега, а дали светя - не знам. 

Колкото до върха - не продължихме да катерим, за да променим позицията, и останахме няколко часа мокри и омагьосани на междинната точка, някъде между началото и предполагаемия край.

Не дълго след това тръгнахме към индийските Хималаи, където прекарахме две седмици на средно 4500 метра надморска височина и достигнахме Тагланг Ла, който е над 5000 м. Бяхме тръгнали към град Лех (област в Ладак, щата Джаму и Кашмир), по пътя ми се инфектира единият крак. В движение някой се опита да ми обясни, че инфекцията ще тръгне към тялото и ще се наложи да го отрежат. След като разбрах, че най-близката болница е на два дена път, се концентрирах върху идеята за съществуване на един крак и започнах да уча себе си на хладнокръвие. 

Пътувах и с наслада съзерцавах подутия си ляв крак с цвят на патладжан, който някой, някъде щеше да има задача да отреже. Не ми се пристигаше никъде. Искаше ми се тази маршрутка, в която всички пищяха от ужас, да пропадне в някоя от километричните пропасти на планините, докато шофьорът дъвче хашиш на 5000 метра, да попадне в друго измерение, без начало и без край и да пътувам, да пътувам, аз и върховете, който пропускаха изгрева.

Моменти като този ми потвърждават, че не е важно да фиксираш в главата си място, на което ще пристигнеш, а да съумееш да поемеш пътя!

По време на пътуване ти се случват безброй неща, от които можеш да отсееш важните, и когато физически пристигнеш, осъзнаваш, че мислено си някъде по пътя. Там, където си отключил поредната врата на собствените си възприятия.

Пътувайки, случайно срещнах един възрастен човечец, който ме поогледа и заклати глава със свити устни. И той направи ножица с пръстите си. Не говореше английски, нито пък аз хинди, но се разбрахме. Подаде ми някакъв мехлем от местни билки и не сваляше поглед от лицето ми! Аз също го погледах известно време, искаше ми се да го целуна по главата и да си тръгна, но само си тръгнах. 

Пристигнахме в Лех, изкуствено озеленен град, престоя там си беше като при баба на село. Не че имам село, където ме чака баба, но винаги съм си го представяла така. Хранехме се с истинско биволско сирене, типичния за тези райони печен кръгъл хляб и невероятно вкусно мляко от як.

Започнах да ходя нормално и, ако височината ми позволяваше, сигурно щях и да тичам. Благодарение на този знахар от лунния пейзаж на Хималаите кракът ми в момента си е на място, за радост! До ден-днешен мисловно съм в тази маршрутка и до момента целувам дядото по главата и по не по-малко истински начин преживявам всичко. Да останеш някъде по пътя.

- Как продължи пътуването?

След няколко дена, изкарани почти в съзерцание на терасата, от която се виждаха планините на Хималаите, решихме единодушно да отидем на рафтинг. Тогава си беше и сезонът, когато ледовете се топят и голяма част от обходимото вече е под вода. В Непал и сакат да си, не би ти попречило да тръгнеш по вода. Природата е необятна и един от начините да пътуваш е по вода. 

Свързахме се с човек от едно село, подходящо за отплаване, в близост до Seti River/Wild River, или Дивата река. Пътувахме нетърпеливо и в очакване по-бързо да стигнем до мястото, откъдето трябваше да продължим с лодка. Посрещна ни едно ухилено, хилаво момче с гребла и видим ентусиазъм – нашият гид. Беше взел и приятел със себе си (за лодката бяха нужни шестима). Момчето се беше погрижило за всичко необходимо: екипировка, плодове за обяд, вода, къща в джунглата, спални чували, след като пристигнем, и още неща, които съм забравила.

Вече бяхме на мястото, което си представяхме от часове, пътувайки в разбития, пълен с вода автобус. Нямаше закъде да се бърза, дори наум. Усвоихме бързо всичко важно по време на сухите тренировки, които не отнеха повече от 30 минути, и после яхнахме лодката. Никой от нас не очакваше нищо друго, освен доза адреналин - и определено си я получихме!

Няма да бъда много подробна в приказки за давенето, след като лодката се обърна и разхвърля всички ни в различни посоки. Загубих съзнание, заклещена в една от пещерите на дъното на реката, но преди да се отпусна напълно в тази необятна синева, преживях нещо, което ме спасява от липса на вяра и към днешна дата. Събудих се на един камък в някакво село, където царевицата беше около два метра висока, а по земята тичаха малки диви прасета. Дрехите ми бяха разкъсани, нямах сила да издам звук, но за сметка на това щедро повръщах вода с пясък, който вадех и от очите си. Реката делеше два бряга и не можеше да се премине от другата страна, нито с лодка, нито пеша, единственият начин да отидеш до отсрещния бряг бяха въжени мостове, през няколко километра всеки, които видях по време на плаване, преди всичко да започне... Незабравимо пътуване, наистина. Като всяко друго. 

Всяко пътуване подарява идея и живот, дори да съзерцаваш неподвижно как монаси редят мандала седмици наред, не спираш да се движиш и да пътуваш към и отвъд себе си. За мен земното кълбо е клаустрофобично малко, за да си спестя физическото пътуване. След този случай развих "лека" фобия от вода, а водата беше навсякъде. По пътя срещнах много интересна жена, с която направих т. нар. рейки, за което мога да разкажа някой друг път...

- Страхотно! Благодаря ти за това интервю! Ще се радвам на нова среща с теб скоро, изненадата е много приятна, с теб може да се говори за всичко! 

- С удоволствие! Аз благодаря и успехи!