Някога било ли ви е интересно да изучавате военна история? А история по принцип? За мнозина младежи тези часове в гимназията са загуба на време, скука, която може да бъде избегната. Донякъде вина има и учебния процес, който предоставя по сух начин фактология, често ненужна за един ученик. Но има място, на което тези теми са повече от интересно представени.

Фейсбук страницата Клуб "Военна история" е позната на мнозина. Не само на тези, които се интересуват от военна история, но и от любители. И има защо - малко са възможностите в България, чрез които да обсъждаш исторически епохи като Новото време, Ренесанса, да опознаваш и научаваш нещо ново за историята на други народи. Клуб "Военна история" не е само страница във Фейсбук.

Историята започва преди три години, когато група студенти се събират, за да поговорят за любимите си теми. Днес не само, че страницата на този клуб е с над 6 хил. почитатели, но и читателите на онлайн изданието "Военна история" се увеличават с всеки следващ брой.

Разговаряме с Александър Стоянов, един от основателите на този интригуващ и различен за България проект.

- Клуб "Военна История", страницата, на която си администратор, е много популярна сред потребителите на Фейсбук - и не само за хора, които се интересуват изключително от военна история. Можем ли да кажем, че все повече хора търсят подобен род информация, че любопитството се засилва към исторически теми?

- В интерес на истината, да - историческите теми набират широка популярност, особено в контекста на различните игри, които се появяват в Интернет - било от онлайн или във фиксирани сървъри или пък такива, които всеки може да играе сам вкъщи. Хората четат информацията към тези електронни продукти, заинтригуват се и решават да проверят дали всичко, което е написано в тези игри е вярно, защото знаят, по старата соц концепция, че "американците не разбират от история и пишат глупости". И научават, че авторите на игрите са направили необходимите исторически компромиси, за да бъдат продуктите им продаваеми, което е нормално. Но това предизвиква и желанието на хората да разберат как е било всъщност и те започват да търсят достъпни източници на информация - най-вече в Интернет.

Важна роля играе и новото поколение учители по история, родени след 1980 г., което вкарва и едно по-различно отношение към предмета в училище. Има много млади и харизматични учители, които умеят да поднасят на децата нещата така, че да им е интересно и те сами да тръгнат да търсят повече информация. Не на последно място самото поколение, родено след 1990 г., което доминира Интернет в момента е поколение, което, противно на остарелите обществени схващания, иска да знае, но обича да научава нещата само. 

И така, това са хора, които вече постепенно прехвърлят двадесетте си години, навлизат в живота и искат да имат богата обща култура, за да могат да пробият. Това е едно особено поколение, съчетало в себе си стремежа към лесното и амбицията към успеха. Интерактивното поднасяне на информация ги устройва идеално и именно в тази посока трябва да се развива образованието, особено хуманитарното за напред.

В този смисъл страницата ни набира непрекъсната популярност, защото все повече хора намират при нас лесен, достъпен и бърз начин да получат информацията, която няма как да присъства в учебните планове в гимназиите и дори в лекционните курсове в университетите. Не казвам това за да омаловажа ролята на учебните заведения. Напротив - тяхната задача е да градят базата, като поднесат един широк, основен пакет знания и оставят на самите ученици и студенти да трупат знанията си според своите интереси. В този смисъл е погрешно схващането, че "Образованието" трябва да те научи на всичко на готово.

Точно обратното – личния стремеж трябва да е водещ и това важи особено за хуманитарните науки като историята, която трябва да бъде не назубрена, а разбрана и дори преживяна по някакъв начин, за да може поуките да останат в съзнанието на хората. Не е важно да знаеш точната дата и час на битката или кога точно е умрял някой. Това се проверява лесно. Важното е да разбереш защо тази битка или делото на този човек са важни, с какво са важни и сам за себе си да прецениш каква е твоята позиция към даденото събитие или личност. Защото всеки човек си има позиция, но трябва да знае как да я формира. Това е от огромна важност за обществото ни като цяло и е урок, който учениците трябва добре да научат преди да идат да гласуват за това или онова.

- Фейсбук страницата е част от по-голям проект, който носи същото име и стартира преди няколко години. Този проект събираше хора, интересуващи се от история – а някои от събиранията сме организирали заедно. Можеш ли да разкажеш повече за проекта, как започна всичко?

- Клуб "Военна История" се появи преди точно три години, като естествено продължение на Кръжока по военна история към Историческия факултет на Софийския университет (ИФ на СУ бел. ред.). Всъщност идеята е доста по-стара от кръжока. През 2009г., аз, Юлиян Недев и Георги Марков внесохме в Деканата на ИФ на СУ проект за цялостно преобразуване на учебната програма за бакалавърската степен, с включени идеи за множество свободно избираеми дисциплини, разпределен и сметнат от нас хорариум, кредити и т.н. Както е ясно, трима третокурсници нямаше как да променят из основи институция на 125 години, но поне опитахме.

След като завършихме, Георги се прибра у дома в Лясковец, аз заминах за Холандия да следвам, а Юлиян остана в СУ като магистър. Именно той успя, с помощта на доцент (сега вече професор) Искра Баева, да започне споменатия Кръжок по Военна История, който организира поредица от сбирки на студенти, на които се дискутираха различни теми от Средновековието до съвременната епоха. През 2011г., аз се върнах в България, след като завърших своята магистратура и с Юлиян решихме,да отидем една стъпка напред – ежеседмични сбирки, с фиксирана програма и опции за развиване на по-широк фронт от дейности – най-вече чрез блог в Интернет. Така се появи Клуб „Военна История“ и започна втория етап от нашата дейност.

Сбирките, за които получихме сериозна подкрепа от хората, които идваха като редовни слушатели, а част от тях се изявиха и като "лектори", продължиха и през 2012г. В началото на същата тази 2012г., аз реших да реализирам една своя стара идея за електронно списание, в което да се публикуват научни и научно-популярни статии в областта на военната история. Първия брой излезе през февруари същата година, а следващия - през юли, като той вече беше професионално направен, тъй като привлякох своя приятел Петьо Георгиев като професионален дизайнер и отговорник за оформлението.

Тук е момента да му благодаря за страхотната работа и да отбележа, че касите бира, които му дължа за безвъзмездния му труд вече могат да напълнят тир. През 2013г., поради редица лични ангажименти, както и поради факта, че в СУ все по-скептично приемаха нещата, които правехме, с Юлиян решихме да прекъснем организацията на сбирките и да се фокусираме върху страницата във "Фейсбук", която започна да трупа неочаквана за нас "членска маса". Към момента събираме по около 90 "харесвания" седмично и можем да се похвалим с над 6200 души, което, по нашето скромно мнение, е добре за страница, насочена специфично към една основна тематика, без да залага на финансирана реклама или каквото и да е пазарно изражение и станалото модерно продуктово позициониране. Списанието също върви с пълна пара - дванадесетте броя, излезли до сега, са с близо 20 хил. тегления в Интернет, макар да нямаме реална представа колко точно хора са чели броевете.

- Как Историческия факултет в СУ, който ти самият си завършил, приема идеята ти за Клуб "Военна История"?

- Със смесени чувства. Част от преподавателите гледаха положително на нещата, радваха се, че една ниша, която седи относително празна в учебната програма се запълва от хора с ентусиазъм, които допълват лекционните курсове с по-свободни диалози и дебати, които да помагат на студентите. С тази идея ни подкрепи проф. Баева, както и декана на ИФ проф. Пламен Митев. Други смятат, че си приписваме знания и способности, с които не разполагаме, че се намесваме в образователния процес неправилно и дейността на нашите сбирки е по-скоро вредна за студентите. Чувал съм да ни обвиняват във вземане на хляба, промъкване на чужд гръб в сградата. Предполагам, че е имало и призиви да не се идва на сбирките, но за това нямам доказателства, за това оставам по-скоро със съмнение в тази посока.

Във всеки случай самите студентски институции, от които поискахме съдействие реагираха скептично. Написахме проект за осигуряване на аудитории за срещите и за закупуване на техника от порядъка на проектор и лаптоп за презентациите, както и на абонамент за някои електронни списания, който да се ползват от студентите, но той пропадна. В крайна сметка, от Студентски съвет на СУ ни се предложи една смешна сума за отпечатване на плакатите, с които обявявахме събитията си една седмица по рано. Тук е момента да вметна, по разкази на свидетели, че часове след като сме разлепвали плакати на събитията си из сградата, определен асистент е минавал за да ги откъсне. Така че, смесена реакция е най-добрата дефиниция, която мога да дам.

Това беше и причината да се откажем от връзката си със СУ – не виждахме смисъл да се борим за кауза, чийто противници бяха немалко, а чийто поддръжници бяха или с вързани ръце, или по-скоро ни се радваха само на приказки.

- Предполагам, че трудностите наистина не са малко… До какви изводи де доведе издаването на онлайн списанието "Военна история"?

- Доведе ме до няколко важни заключения за профила на любителите на история у нас. Най-важния извод е, че хората ги мързи да разписват идеите си и да се опитват да ги популяризират. Това се дължи както на личната несигурност на част от хората в собствените им способности, така и на факта, че начинанието не е доходоносно. Българите, като цяло, са народ от читатели, в който пишещите са много малък процент. Свикнали сме да сме консуматори на готов продукт и това прави нещата доста сложни, тъй като развитието на всичко в науката има нужда от иноватори, от хора, които имат желанието да творят и не могат да се задоволят с наливането на евтин, готов продукт от страна на медиите, културните институции, образованието и т.н.

Слава Богу винаги се намират хора, които да искат да публикуват свои текстове, но, признавам, имало е моменти, в които съм се чудел дали списанието ще оцелее, тъй като читателите са отказвали да коментират, да дават градивни забележки или дори да се заядат за някоя статия. Прочитат я и ако им хареса, теглят следващия брой, ако не – не го теглят. Само че така се губи връзката и ние няма как да разберем какво точно не се харесва на хората, които вече не следят списанието. Със страницата във Фейсбук е по-лесно. За разлика от статиите, хората винаги имат време за коментари в социалните мрежи. Макар това да предизвиква доста главоболия на моменти, поне дава реална представа за нагласите на хората и нещата, които им се иска да прочетат.

От последния брой "Военна История" вече е официално регистрирано в международната система за периодични издания ISSN и се надявам повече хора да отчетат значението на този факт и да се престрашат да публикуват, Целта ми е да предизвикам дебат - една статия с провокативно съдържание, която да предизвика ответ, който също да се публикува, а после страна А да има възможност да отвърне и така нататък. Именно това е схемата, по която се популяризира и развива историята в Западна Европа и САЩ, а вече, до известна степен, и в Русия.

- Живеем в интересни времена. Виждаме какво се случва в Украйна, в Ирак… Как изглеждат тези събития през очите на историка?

- Интересни времена е най-точната формула на нашето съвремие. Принципно термина е китайски, но аз харесвам трактовката на Тери Пратчет повече. Ирак, Украйна, Сирия, Афганистан, Мали, Либия...това са все закономерни исторически процеси. Мога да пробвам със суха дефиниция, но не е това начина. Важно е хората да разберат няколко неща. Първо, става въпрос за сериозно преплитане на външнополитически интереси в един многополюсен свят, в който САЩ не е непременно водещия играч. Второ, става дума за уникални вътрешнополитически ситуации, всяка със своите етнически, културни, религиозни и какви ли още не специфики. Може да се изведе някаква схема, но това е по-скоро за създаване на базов модел за разбиране. Истинското тълкуване на всяка една криза трябва да е индивидуално.

За съжаление, в България много се робува на стереотипите, наследени от Студената война. Много хора вярват, че Русия е доброто а САЩ е злото. Истината е, че Русия и САЩ си имат своите интереси във всяка една точка на света. Те не просто играят шах, защото политиката вече не е шах от близо тридесет години, а може би и никога не е била. Политиката днес е като смесица от настолните игри "Риск", "Монополи" и "Не се сърди човече", в която всяка страна се опитва да извлече максимума, за сметка на останалите.

В този смисъл е по-вероятно две оръжейни фирми от САЩ и Русия да действат заедно в един регион, отколкото да вярваме, че само държавите имат пръст в тази или онази криза. Икономиката вече измести политиката. Сега политиката и войната са продължение на икономиката, но с други средства, ако мога да перифразирам Клаузевиц. Всичко това прави анализа и предвижданията за изхода от тези кризи твърде сложен, тъй като си имаме работа с исторически процеси, чийто принципи са подобни на предходните, но чийто параметри и моментни изражения са коренно различни.

- Често в страната ни се обсъжда образованието и разликите с други държави. Голяма ли е разликата в изучаването на история, методите, темите в България и други места? Ти си специализирал в Холандия - ако може опиши ситуацията там.

- Проблемът на българското образование, е че постоянно се говори за някакви стратегии. Ще рече човек, че генералите от съкратената ни армия са отишли в МОН. Образованието не е въпрос на стратегия. Това не е война. Образованието е въпрос на принципи, принципи, които трябва да се спазват независимо от политическата среда. Леви, десни, прави, криви, всички трябва да следват една база от принципи, които да не се сменят със всяка нова администрация. Трябва приемственост, такт, търпение.

Четох, че новия министър искал да въведе реформа в рамките на една година. Това няма как да се случи. Реформите в образованието се правят постепенно, бавно, отнема години, дори десетилетие. Нужно е първо да се подобри висшето образование и да се фиксира и прецизира ситото за "произвеждане" на кадри за университетите и училищата. След това трябва да се преформулира учебната система, да се наблегне на мисленето и анализа за сметка на зубренето и наизустяването. След това трябва да се даде свобода на учителите в гимназиите да действат по-индивидуално според нуждите на учениците. След това този подход трябва да се въведе и в началните класове.

Така след десет години от училищата ще излизат едни млади хора с много по-развито лично съзнание, със свое мнение, своя трактовка и свой подход. Мислещи, можещи и амбициозни хора, които няма да приемат никакво статукво и ще търсят динамиката. Както се сещаш, това не отърва на никого от елита в момента, на който му харесват вълните незаинтересовани младежи, амбициозната част от които предпочитат да се пробват в чужбина, където системата, за която говорим е на лице и е такава, в която онези на върха на образованието не се страхуват да обучават и допускат до себе си ученици и студенти, с качества, които превъзхождат техните собствени.

Колкото до Холандия, това е една добре уредена страна, с чудесно образование, подкрепено с прекрасна материална база, добре структурирани музеи, които грабват въображението на децата и въобще положени са всички усилия децата да искат да четат, а когато го поискат, да има и какво да прочетат. За нас българите нещата са малко по-различни там. Холандците са прекарали векове за избистряне на социалната си структура и това ги прави ксенофоби, скрити зад усмивките на северната учтивост. За да пробиеш, трябва да докажеш че можеш повече от всички други, трябва да докажеш, че можеш да дадеш нещо, което никой местен не може да предложи. Това, разбира се, е трудно постижимо и за това и българската диаспора в Холандия е относително скромна в сравнение с по-космополитни от към общество държави като Великобритания, Франция и Германия.

- Родните учебници по история често стават причина за дебати в обществото. Смяташ ли, че трябва да се промени, подобри нещо в тях?

- Промени е необходимо да има определено. Но не само в учебниците, а в цялата схема за преподаване, както вече казах. За самите учебници трябва да се наблегне на интерактивността и в момента големите издателства разработват електронни учебници, което принципно е много хубаво, но предстои да се запознаем с крайния продукт. Другия голям проблем при писането на учебна литература е прибързаната обществена реакция към всеки опит за прокарване на по-различна идея, като например турска песен в раздела "Балканска музика" в учебника по музика или пък многото примери в учебниците по български език и история. Не че няма наистина фрапантни неща, но трябва да се подхожда внимателно, а критиката да е градивна. Трябва да има и "подмладяване" на част от авторските колективи, за да не се възпроизвежда и системата на преподаване, която е съществувала преди четири десетилетия. Като цяло, системата по която се преподава не бива да остава същата като до сега, но всякаква реформа в нея трябва да е ясна, прозрачна и с добро предвиждане на крайния резултат.

- Не мога да не те попитам нещо, което ще се питат мнозина - защо реши да изучаваш история?

- Най-трудния въпрос за накрая… С риск да прозвучи помпозно, аз реших не да изучавам, а да преживявам историята. Преживявам я всеки ден, защото взимам присърце всяка тема, с която се нагърбя да се занимавам. Това е и причината да се боря за списанието и страницата във "Фейсбук" и да отговарям на всеки коментар и всяко писмо - защото наистина ми пука. Разбира се, всичко това не би било възможно без безкрайното търпение на моето семейство към историоманията ми и най-вече на съпругата ми, която проявява не само търпение но и е креативният коректор зад много от проектите с които се захващам.

Ако имате желание да научите още за проекта Клуб "Военна история" или за темите, които се разискват там, можете да последвате страницата им във "Фейсбук" или да посетите самия сайт на онлайн списанието "Военна история".