Оказва се, че простият акт на докосване ни прави по-емоционално и психически устойчиви и ни предпазва от разболяване. Жалко при това положение, че на най-много докосване се радват телефоните ни - около 800 пъти дневно

През 1928 г. Джон Уотсън, един от основателите на бихейвиористката школа в психологията, настоява пациентите му да слагат ясни физически граници между себе си и децата си:

"Никога не ги гушкайте и не ги целувайте, не им давайте да сядат в скута ви. Ако се налага, целунете ги веднъж по челото за лека нощ. Сутрин ги поздравете с ръкостискане. Потупайте ги по рамото, ако са се справили много добре с дадена задача или трудно препятствие."

Уотсън признава, че децата трябва да бъдат къпани, обличани и обгрижвани, но смята, че разточителното докосване - каквото е ласката например -

създава "мекушави" възрастни

"Недокосваното дете - прокламира той - влиза в пълнолетието си укрепено със стабилна работа и емоционални навици, които никое предизвикателство не могат да огънат."

Само че редица съвременни изследвания опровергават напълно твърденията на д-р Уотсън. (През 90-те двама харвардски учени правят серия изследвания в румънски домове за изоставени деца, където възпитатели не достигат и децата растат без почти никакъв физически контакт с друг човек. Като част от изследването една група деца биват прегръщани, носени и докосвани повече. Те показват бързо подобрение на когнитивните способности, емоционалното и физическото си състояние.)

Времената на д-р Уотсън са отминали и вече знаем, че за да имаме емоционално стабилни и устойчиви на стрес деца, трябва да ги докосваме

възможно най-ласкаво, колкото може по-често

Също както и останалите сетива, докосването се развива в градация. То се управлява от забележително множество рецептори, които регистрират и най-незначителната промяна в обкръжаващата среда. Бавно, бързо или нещо по средата? Силно, леко или нещо друго? Топло, студено, хладно? Някои рецептори реагират само на милувка. Някои изпращат сигнал за болка. Други ни казват, че ни сърби. Всеки тип активира различна част в мозъка и ни кара да се чувстваме успокоени или наранени, изпитващи комфорт или стрес, ярост или спокойствие.

В книгата си "Докосване: Науката на ръцете, сърцето и съзнанието" Дейвид Линдън, учен от университета "Джон Хопкинс", пише: "Електрическият ток на романтичната любов или неспокойното чувство, че някой ни наблюдава, облекчението от болката или ласкавото докосване, от което се нуждаят новородените, за да растат - всяко от тези различни усещания

произлиза от еволюиралата природа на нашата кожа, нерви и мозък"

Еволюционният психолог Робин Дънбар установил, че сред приматите честотата на докосване е показател за устойчивостта и сплотеността на групата. По същия начин сред хората докосването изглежда служи като нещо повече от заместител на социалните връзки: ако често усещаме приятелска или любовна ласка, можем да предположим, че имаме силна социална мрежа, което само по себе си е сред най-добрите предпоставки за щастие, здраве и дълголетие.

Възрастен човек, който често е посещаван от масажист терапевт, е по-щастлив и здрав от този, който не е - дори масажът да не е лечебен. Накратко, може да се каже, че ползите от докосването всъщност са социални ползи.

Дори съвсем краткотрайни докосвания - не повече от 15 секунди на вечер - увеличавали растежа и теглото при новородени и водели до емоционални, физически и когнитивни подобрения при възрастни. Правилното докосване

може да намали кръвното налягане,

сърдечния ритъм и нивата на кортизол, да стимулира хипоталамуса (тази част от мозъка, която отговаря най-вече за спомените), да ускори освобождаването на хормони и невропептиди, свързани с положителните, ободряващи емоции. Физическите ефекти от докосването имат важни последици.

Оказва се също, че докосването рядко е чисто физическо. Скорошно изследване установява, че мозъкът е много добър в различаването на емоционално от сходно, но лишено от емоция докосване. Масажният стол не е масажист. Определени рецептори съществуват само за да предават емоция на мозъка, а не толкова сензорна информация за заобикалящата среда.

Оказва се, че ние можем да определим емоционалното състояние на човек само по начина, по който той ни докосва, без да го виждаме. Емоциите, които ни се предават чрез докосване, оформят поведението ни.

Установено е, че дори когато нямаме съзнателен спомен от определено докосване - поставяне на ръка върху рамото примерно, сме склонни да реагираме по-положително на молба, отправена по този начин.

Един интересен експеримент доказва, че докосването засилва имунната система:

400 възрастни били разделени по стаи на изолиран хотелски етаж, където били изложени на продължително въздействие на вирус на настинка. Вирусът бил достатъчно ефективен - 78% били заразени, но само 32% се разболяли. Не всички били еднакво податливи. Хората, които имали повече емоционална подкрепа, много по-ефикасно се борили с настинката и показвали по-малки признаци на заболяване, останалите 32% били лишени от благотвориня ефект на прегръдките, социалната подкрепа и чистото докосване.

"Стресът е категорично биологичен феномен - твърди Дейвид Линдън. - Тялото говори на мозъка, мозъкът на тялото. Убеждението, че нечии имунен статус може да бъде променен чрез задействане на чувствителните на допир райони от мозъка, не е напълно налудна. Със сигурност на клетъчно ниво може да се намери обяснения как става това.

Колкото повече изучаваме докосването, толкова повече си даваме сметка колко е важно то във всеки аспект на нашия живот - когнитивен, емоционален, поведенчески, свързан с растежа от утробата до най-късна възраст. Не е чудно, че и най-обикновеното докосване може да ни афектира по множество ясно осезаеми начини."

Източник: "Ню Йоркър"