Знай, че във всеки момент можеш да започнеш наново, съветва австрийският писател Бернхард Мьощъл. Новата му книга ни учи как да следваме пътят на тигъра, за да придобием сила и решителност

В древността в Далечния изток определяли дракона и тигъра като владетели на вселената - пъргавият дракон властвал във въздуха, а силният смел тигър управлявал земята.

Легендарните монаси бойци от Шаолин също почитали двете създания, като дамгосвали символите на манастира (дракон и тигър) върху подлакътниците на монасите, които полагали успешно изпита си в манастира.

И днес знаем, че тигърът не е стадно животно и прекарва по-голямата част от живота си, бродейки и ловувайки сам. Той е

символ на будност, грация и целенасочена сила,

а характерни за него са тихата стъпка, светкавичната бързина, невероятната мощ и ловкост, които го правят непобедим. Подобно на всички котки, и той живее за мига, като постоянно съзнава криещата се в него сила.

Ако наистина искате, вие също можете всичко това, категоричен е Бернхард Мьощъл. В книгата си "Пътят на тигъра" (ИК "Изток-Запад") той разкрива

как да развием качествата на тигъра в себе си чрез 10 прости правила

За да постигнем спокойствие и затвърдим своята решителност, трябва да освободим ума си от всякаква излишна информация, да приемем, че позитивното мислене по-скоро пречи на развитието ни, отколкото ни помага и да преодолем страха от загубата, съветва авторът.

Освен че се позовава изцяло на принципите на Шаолин, Мьощъл цитира редица световноизвестни имена, сред които Хорхе Букай, Марсел Пруст, Буда, Миямото Мусаши, Шилер, Бертолд Брехт. Предлагаме ви откъс от книгата, озаглавен "Опразни ума си".

Опитът е като фенер на гърба: той осветява винаги само онази част от пътя, която вече сме изминали. (китайска поговорка)

Знай, че във всеки момент можеш да започнеш наново

В една от своите книги аржентинският писател Хорхе Букай разказва за своето детство. Особено очарование, спомня си той, имал за него циркът, преди всичко заради огромния слон.

Невероятното тегло, впечатляващата големина и силата на животното го поразявали. Ала при все това едно нещо оставало непонятно за Букай: преди представлението и през времето след него слонът бил вързан с верига за един кол - просто едно тънко парче дърво, едва-едва забито в земята.

Естествено, веригата била здрава и тежка, но въпреки това за Букай нямало съмнение, че едно животно, което има силата да изтръгне цяло дърво заедно с корените, лесно може да се освободи от такъв кол и да избяга.

Защо обаче, питал се малкият Букай, той не го прави?

Отговорите, които получавало момчето от възрастните, били неудовлетворителни. Така например един човек му казал, че слонът не бяга, защото е дресиран. Впрочем той не можел да обясни защо тогава изобщо животното трябвало да бъде вързано с верига.

Едва като пораснал, Хорхе Букай намерил решението. "Цирковият слон - решил той - не бяга, защото от най-ранно детство е бил окован за такъв кол."

Букай затворил очи и си представил беззащитното новородено слонче, вързано за кола.

"Бях сигурен - пише той, - че в този момент то се съпротивлява, дърпа се и се поти, и се мъчи да се освободи. И въпреки всички усилия това не му се удава, защото колът е забит много здраво в земята. Представих си, че то

заспива изтощено и на следващия ден се опитва отново,

на по-следващия отново, и пак, и пак... Докато един съдбоносен за неговото бъдеще ден, животното приема безсилието си и се подчинява на своята съдба. Огромният, силен слон, който познаваме от цирка, не бяга, защото нещастникът вярва, че не може да избяга."

Твърде дълбоко, смята Букай, се е запечатал в паметта му споменът за това колко безсилен се е чувствал малко след своето раждане. И действително лошото в цялата работа според Букай е, че слонът никога не е поставял сериозно под въпрос този спомен.

Това е и причина, разбира се, животното да си остава там, където е, и

никога да не се опитва дори да изпробва своята сила

Тъжна история. Тъжна и затова, защото слонът с неговия проблем не е сам. Нека си представим, че той беше човек. Тогава той не само щеше да остане вързан за веригата си, но и щеше да защитава невъзможността да е свободен!

"Та как си го представяте това, моля? - това би чул всеки, който му посочи възможността просто да изтръгне кола и да избяга. - Нима смятате, че не съм мислил за това? Повярвайте ми, опитвал съм се неведнъж! Но не става и този факт трябва да се приеме."

Ние, хората, също сме вързани за такива колове. Някои ни отнемат свободата да действаме така, както всъщност бихме искали. Други ни пречат да направим това, което всъщност бих­ме искали.

Подобно на слона, и ние сами се връзваме за тези - често невидими за хората от нашето обкръжение - колове, забити в земята. Естествено, нашата социална среда охотно ни подкрепя в това и иска

да останем в границите, които сами сме си поставили

Коловете обаче се намират в нашия ум и не друг, а ние самите сме се вързали за тях. Прибавя се допълнителното усложение, че ние оставаме оковани невинаги поради липса на знание.

Често просто ни се струва по-удобно изобщо да не забелязваме определени опции. Онова, което не мога, гласи разпространеното мнение, не бива да и правя. Ето един пример от моята лична история.

Като дете ми беше втълпено, че съм страшно несръчен. За беда това съвпадаше с обстоятелството, че действително не обичах особено да се занимавам с ръчен труд.

Следователно твърде дълго бях убеден, че за всяко нещо от тази област се нуждая от помощ. Охотно отстъпвах на другите да свършат работата. Винаги ги убеждавах с приказките, че

ако помагам и аз, работата ще стане двойно по-голяма

И накрая станах убедително некадърен. Всъщност толкова дълго си внушавах, че съм некадърен, че моя­та некадърност стана за мен факт, разбиращ се от само себе си. Имах две леви ръце.

Докато един ден не се изправих пред спешния проблем да ремонтирам едно фотостудио, но не разполагах с помощници. Притиснат от нуждата, реших да забравя некадърността си и да се заловя за работата - без натиск, без страх, просто отворен за нещо, което никога не бях вършил.

И виж ти: получи се, и след това студиото доби наистина приличен вид.

За "Пътят на тигъра"

Изданието на "Изток-Запад" е поредната книга на български от Бернхард Мьощъл (Bernhard Moestl), след "Шаолин" и "Принципът на Шаолин".

Роден през 1970 г. във Виена, австриецът е живял дълги години в Азия. При гостуванията си в манастира Шаолин в китайската провинция Хънан той натрупва ценен опит, като живее заедно с монасите и изучава не само тяхното всекидневие, но и силата на мисълта им.

Върху тези знания изгражда както книгите си, така и семинарите, които води под марката brainworx.cc.