Италианският режисьор екранизира собствения си роман, с който се обяснява в любов на родния си град, а в главните роли във филма, отличен на фестивала "СинеЛибри", са звездите от турските сериали Халит Ергенч и Туба Бююкюстюн

Италианският писател и режисьор от турски произход Ферзан Йозпетек ни пренася в Истанбул чрез своя носталгичен роман, обагрен в червеното на истанбулските залези, на старите трамваи, на изящните чаши за чай - и едноименния си филм, който спечели наградата на кино-литературния фестивал "СинеЛибри" (11-22 октомври) за най-добра екранизация.

"Истанбул червен" разказва историята на мъж и жена - двама непознати, срещнали се в самолета за Истанбул.

Той е турски режисьор, живеещ в Рим. Внезапното завръщане у дома е завръщане и към миналото, към спомените за майка му, магнетична и печална жена; за баща му, изчезнал мистериозно и също толкова мистериозно появил се отново след 10 години; за баба му, изисканата "османска принцеса". За първото хвърчило, първия филм, първите откраднати целувки.

Тя е бизнес дама, пътуваща по работа със съпруга си. Градът с вековна история и много имена ще й предложи не само силно сутрешно кафе, но и приятелство, непозволена любов и възможност да преоткрие себе си...

Роден през 1959 г. в Истанбул, авторът е режисьор и сценарист на филми като "Прозорецът отсреща" и "Последният харем", а "Истанбул червен" / Istanbul Kirmizisi (2013) е неговият литературен дебют, обяснение в любов към родния му град. 

Главните роли във филма се изпълняват от звездите на турските сериали Халит Ергенч ("1001 нощи", "Великолепният век"), Туба Бююкюстюн ("Гордата Аси"), Неджат Ишлер ("Отмъщението", "Златната клетка"), който се е снимал и в българския игрален филм "Откраднати очи", и Мехмет Гюнсюр ("Великолепният век").

"Истанбул червен" е сладостно-меланхоличен текст, който ни убеждава, че не е от значение как сме живели, а как разказваме историята на живота си - на себе си и на другите, - защото само по този начин е възможно да открием някакъв смисъл в грешките, болката и смъртта, обясняват българските му издатели от "Колибри".

Книгата излeзe на български през септември в превод на Паулина Мичева (вдясно), която на церемонията в НДК снощи прие от името на режисьора статуетката, връчена от директора на "СинеЛибри" Жаклин Вагенщайн

Следващите прожекции на филма са в сряда, 18 октомври, от 18,30 ч. в кино "Люмиер Lidl" и в четвъртък, 19 октомври, от 20,30 ч. в кино "Одеон". Предлагаме ви и откъс от "Истанбул червен", предоставен от издателството:

"Никога не забравяйте, че не е от значение как сте живели. Важно е как разказвате историята на жи­вота си на себе си и най-вече на другите. Защо­то само по този начин е възможно да се открие някакъв смисъл в грешките, болката и смъртта." 

(из филма "Последният харем" със сценарист и режисьор Ферзан Йозпетек)

 

Топло е. Заемам мястото си в самолета, слагам си предпазния колан. Защо всъщност е толкова топло? Не би трябвало. Може би съм донесъл застиналия и тежък въздух отвън със себе си. Вечерта в Рим е топла, но знам, че градът, в който отивам, ще ме по­срещне със студен вятър.

Истанбул. Там ме очаква нашата стара къща. Онази стара бяла къща, в коя­то израснах, а после напуснах, преди да навърша 18 години. Но в някакъв смисъл тя вина­ги е била за мен Домът. Дали е възможно човек да напусне дома на детството си? Не мисля. Той про­дължава да живее в нас дори когато къщата изчез­не, съборена и разрушена от булдозери, както ще се случи с нашата.

Затварям очи. Уморен съм. Не мога да преброя колко пъти съм бил на този самолет и на други като него, завръщайки се в Истанбул. А като се замисля, някога хоризонтът на моя свят се свеждаше до една градина с две големи липи, чийто мирис – когато разцъфнеха напролет в Истанбул – се смесваше с морския бриз. Ако притворя очи, все още мога да усетя това ухание.

"Каламъш", името на стария ми квартал, притежа­ва същата сладостна сила; в мига, в който го произ­неса, се връщам назад във времето.

Връщам се отново в къщите с градини, в които си играехме като деца. Връщам се в стаята си, от прозореца на която виждах синьото море. Прекрас­но е да имаш стая с гледка, особено ако гледа към блещукащата в далечината синева.

В къщата ми в Рим няма градина, няма липи, нито хоризонт. Само тераса, заобиколена от газо­метри. Пейзаж, който не е особено римски, но въпреки това обичам с цялото си сърце, както обичам всичко, свързано с този град. И все пак от време на време, изненадващо, все още мисля за прозореца от детството ми: когато се събуждам нощем, замаян от часовата разлика, в някоя хотелска стая в Токио или Ню Йорк и виждам край себе си само небостъргачи. Много далече от онази бяла къща, която скоро няма да я има.

Леко шумолене. Звук от бързо тичащи момчешки крака. Търкаляща се топка. Възможно ли е? Обръ­щам се да погледна. Няма никой. Само звукът от ко­лелата на самолета по пистата. После отново наста­ва тишина. В почти празния самолет стюардесата бута количка с кафе.

Затварям очи. Не ми се пие кафе, не желая да го­воря с никого, искам само да си мисля за това, което ме очаква в старата ни къща.

Отново шумолене, леко раздвижване на въздуха. Този път момчето се смее, докато тича по пътечката. Вдига топката и ми се усмихва: поглежда ме право в очите. Сякаш това съм аз самият, който се взирам в себе си. Сякаш се гледам от дълбините на миналото, от градината, от липите.

Момчето не е само. С него има руса жена; об­лечена в строг, официален сив костюм; мило, леко сънливо изражение. Има и един елегантен господин с венецианска гондола в ръка; държи я така, сякаш е нещо изключително ценно. Разпознавам гондолата, тя е като онази, която имахме у дома в един шкаф и после се изгуби незнайно къде...

Години наред се възхищавах на тази стъклена, ръчно правена, позлатена с варак, лъскава гондола. Когато баща ми изчезна, ми казаха, че е заминал за Италия. Затова си го представях как пътува с такава венецианска гондола, точно копие на фигурката, която не ми бе позволено да докосвам.

После баща ми най-изненадващо се върна. Ис­тинска мистерия за мен. Както бе изчезнал, така се и появи, без предупреждение.

Един ден, връщайки се от училище, видях, че старата ни вярна прислужница Диаманте ме чака на стълбите пред вратата.

– Имам добри новини – каза тя с усмивка на лице.

После прокара пръсти през косата ми, може би за да я приглади или пък това бе жест на нежност, желание да ме окуражи.

Хвана ме за ръка и заедно тръгнахме към дневна­та. През открехнатата врата чувах развълнуваните гласове на майка ми, сестра ми и брат ми. После чух и властния глас на мъж, когото не познавах. Баща ми. Ето го, бе тук, след толкова години отсъствие, седи в креслото, облечен в бургундскочервен копри­нен халат с малки шарки; това облекло щеше да ста­не неразделна част от него през следващите години.

Пристъпих плахо в дневната, неохотно. Толкова много време бе минало; когато той замина, още дори не бях проходил, и сега пред мен стоеше непознат. Не посмях да го прегърна и ако майка ми не ме бе бутнала в обятията му, нямаше да го направя.

А Венеция? Не говорихме за нея. Нито тогава, нито по-късно. Аз също не попитах. Децата ин­стинктивно знаят за какво трябва и не трябва да питат; усещат кога няма да получат отговор на въпросите си. Въпреки това, когато за първи път се озовах във Венеция, този град лабиринт, този град на водата, не можах да устоя и направих една обиколка с гондола в чест на баща ми, в чест на детето, което някога бях.

Колко много загадки, мисля си с усмивка на ли­цето. Неразгадани мистерии и неразкрити семейни тайни. Истински престъпления и престъпления сре­щу сърцето. Може би затова във филмите си обичам да говоря за тях; да ги разкривам внимателно и неж­но; да ги разплитам и обяснявам.

Може би това е основната причина да нося ви­наги в портфейла си една стара пощенска картичка. Черно-бяла, с измачкани краища. На нея се виждат куполите на Синята джамия и на "Света София", из­вивките на Босфора и в далечината, наистина много далече – толкова далече, че може да бъде различена само от онези, които я обичат, – моята къща. Моята стара бяла къща. На гърба на картичката с елегант­ния и уверен почерк на баща ми с писалка (той ни­кога не се отказа да използва писалка) е написана само една дата:

1963.

Той използваше тази картичка, за да си отбелязва докъде е стигнал в книгата, която чете, и аз я взех едва след като почина преди няколко години. Изва­дих я от книгата на нощното шкафче до леглото му. Оттогава е в портфейла ми. Не е само спомен. Тя е покана, обещание. Знам, че независимо къде се на­мирам, Истанбул винаги ме чака. Моят Истанбул, градът, в който ще кацна съвсем скоро.

Тя

В самолета

Мъжът, който седи до тях в самолета, е малко стра­нен. Като че ли се вслушва в разговора им, взира се, сякаш гледа филм, който тече на екран пред него. Разбира се, казва си Анна, след като поглежда небрежно към него: това е онзи режисьор... После се навежда и вдига пощенската картичка, паднала на пътечката. Стара, черно-бяла пощенска картичка.

– Мисля, че това е ваше – казва тя.

Иска да каже нещо повече, но се въздържа.

– Благодаря – отвръща мъжът с усмивка.

Анна е щастлива заради това пътуване. Щастли­ва е, че отива в Истанбул за първи път; щастлива е, че поне веднъж не пътува сама; че няма да е сама в хотелската стая, където ще ѝ се наложи да води вечната си битка с климатика. Щастлива е заради пар­тито, на което са поканени; заради тази неочаквана ваканция със съпруга ѝ; и дори, че е с него. Е, и с тях: с "момчето от ателието", което вече изобщо не е момче, и с неговата годеница с детското личице. Когато се сеща за нея, ръката ѝ се повдига към ли­цето в опит да заглади дълбоката постоянна бръчка на челото ѝ; и как няма да я има, когато живее с тол­кова стрес, толкова тревоги...

Годините текат. Не само за нея, но и за съпру­га ѝ Микеле. Колко години, колко бръчки, колко компромиси... Колко провалени ваканции, отложе­ни пътувания; колко планирани и неосъществени неща. Но все още са тук, заедно.

„Ти си моята обетована земя, която не успях да задържа.“ Някой бе написал това със спрей на сте­ната срещу ателието им; вижда надписа всеки ден, когато идва на работа. Въпреки че не е свързан с нейния живот, все пак я бе трогнал и от време на време се сеща за него.

Обети, обещания? Тя изпълни обещанията си. Това важи и за обещанията, които бе дала на себе си. Искаше този мъж? Получи го. Обеща на него и на себе си свят, който да принадлежи само на тях. Помагаше му и го подкрепяше. Безброй нощи оп­равяше нередностите в сметките му; безброй дни се опитваше да убеждава него и клиентите му, че да, той може, да, той ще успее.

И всъщност наистина успяхме, мисли си тя със задоволство. Сега имаха място, което наричаха "ателието" – оживено, дина­мично място, в което работеха много млади хора. Като Андреа и Елена, които се срещнаха – и се влю­биха – там.

Един ден Елена си намери друга работа и си тръгна; добро решение; човек трябва да разделя любовта от работата, да поставя ясна граница меж­ду двете; не всеки може да го направи. И двамата са талантливи и приятни. Анна харесва невъздържа­ната сила, радостта, ентусиазма и жизнеността им, така характерни за 30-годишните.

Поглежда ги и се замисля: бе на тяхната възраст, когато срещна Микеле. Тя бе точно като Елена, с нежно лице и гладка кожа без нито една бръчка; усмивката ѝ бе спонтанна, излъчваща невинност и вяра, че всичко е възможно, че всичко тепърва пред­стои. И само от теб зависи това да се случи.

Сега са на това пътуване като двойки. Кога за последен път бе правила нещо такова? Вероятно никога след онези спонтанни и хаотични пътува­ния в младостта ѝ. Бе 20-ина годишна и с група приятели потегляха нанякъде, срещаха се, разделя­ха се, приключенията ги очакваха зад всеки ъгъл... Всъщност тя никога не си бе падала особено по приключенията, дори когато бе на 20. Винаги бе копняла за нещо друго: да изгради нещо солидно. И успя. Има живота, за който мечтаеше; солиден, сигурен живот, без колебания и отклонения. Сега се нуждае само от ваканция.

От ваканция и от почивка; ето защо смята да отиде на хамам още утре или в някой от следващи­те дни. Да, със сигурност иска да отиде на турска баня. Никога не е ходила в истински хамам, само в онези фалшиви бани с алпийски сауни и масажи в луксозните планински курорти. В онези места под­насят и чай в стъклени чашки с позлатени с варак ръбчета, за да придадат екзотичен привкус на пре­живяването.

Този път Анна иска истински хамам; влага, пара, тишина; и заедно с обувките и дрехите си ще събле­че и мислите си.

Само преди няколко седмици една приятелка ѝ донесе кутия с лакомства от Турция – лепкав и заха­росан локум. Кутията бе розова и кичозна, от онези неща, които купуваш на летището в последния мо­мент. Думите Turkish Delight бяха напечатани над бледа репродукция на картина от ХIX век: жени от харема с цветни и леки копринени рокли, накичени с много бижута.

Дали жените от харема наистина са живели така, или това бе просто романтична фан­тазия? Каквато и да бе истината, сцената бе хип­нотизираща; щом отвори кутията и вкуси парченце от сладкия локум, веднага си представи как минава през някоя от вратите на харема на картината и по­пада вътре. Хладина и топлина, вода и пара... Обзе я желание да се отърве от дрехите си и от стреса. И да не мисли за нищо.