България на два патриотизма!

Миналата седмица две събития извикаха чувството на патриотичен плам у голяма част от българския народ - едното положително, другото дълбоко отрицателно. 

Добрият пример

Европейското първенство по Волейбол в София успя да ни покаже, че има и една друга България, където едни талантливи момчета работят заедно и вкарват страх и в най-силните, бият безапелационно и ни карат да се чувстваме горди с успехите им. 

Накараха ни да се замислим, че щом те го могат, защо да не можем и ние. Обединихме се около националния тим, викахме, пяхме и се надявахме. Не спечелихме, но това не беше най-важното. Просто си показахме, че можем и затова ще обичаме волейболния ни тим. Сърце, душа за България! 

Българите имаме отчаяна нужда от какво да се гордеем като нация, за да се отървем от постоянното чувство на национална малоценност, от което страдаме като малка държава, която е била тъпкана твърде много.

Патос на границата

Чувство за национална малоценност, което вони и от другия случай, предизвикал патетичен патриотизъм у част от населението - убийството на афганистанеца на границата. Ден след случая един наш любим анимационен герой обяви, че започва подписка за награждаването на проявилия се граничар Вълкан. 

Нека не пропускаме няколко важни факта - че границата ни наистина е нарушена; че 54 млади мъже, които по думите на главния секретар на МВР са били агресивно настроени; че реално граничарите са си вършили работа. Не оспорваме работата на граничарите. Може да възникнат въпроси към действията им, но това е работа на разследващите. Плашещото не е това, а реакцията на хората.

В социалните мрежи се появиха множество снимки и картинки, призоваващи за подкрепа на Вълкан, обявявайки го за герой, за граничар за пример, който не е допуснал "врага" да прекрачи границата на родината, проливайки кръвта му. 

Да оставим настрана нелепостта на това да се иска награда за извършено убийство, когато по закон случаите на смърт по време на служебни задължения се разследват навсякъде по света, а не се награждават. Да оставим настрана и още по-безумния факт, че се иска награда за едно убийство по случайност. Защо не искат награда и за тримата граничари в такъв случай, че са спряли 54 млади мъже, а само за този от тях, който е извършил убийство?

Призивите за награда, отношението сякаш сме във война и чуждите войници настъпват, за да ни прережат гърлата, напомня безкрайно много на байтошовската пропаганда за недопускане на империалистическия враг да премине границите ни. 26 години след падането на Тодор Живков, в България, част от Европейския съюз, в свят на избледняващи граници и възможност за пътуване докъдето искаш, пак се чуват същите пропагандни призиви. 

Виж още: Колко удобно ни е в симулакрума!

Маршът на кръвожадните

Сякаш хиляди кръвожадни комсомолци са излезли, за да покажат, че българският граничар е силен, смъртоносен и покрай него не се преминава току така. Те искат още подобни граничари, искат още убити мигранти, за да се научат въпросните мигранти, че минаването през България се заплаща с кръв. И тези хора сякаш в опита си да покажат колко големи националисти са, сякаш забравиха да бъдат хора, преди това.

Докъде сме стигнали в несигурността си, в страховете си и усещането за нарушена национална гордост, че да изпитват такава агресия и жажда за насилие към другия. Защото само страхът и несигурността могат да предизвикат толкова много кръвожадност.

В България на православното християнство, чийто основен постулат, една от десетте Божи заповеди, е "Не убивай", хората масово тържествуват след едно убийство. И искат награда за човека, извършил убийството. Какво е това християнство, в което призоваваш за убийства?!

Дотам ли стигнахме, че човешкият живот вече да няма цена? Къде е онзи български дух, с който се гордеем, че е спасил евреите си? Ако това е българското общество сега, то добре, че не е живяло тогава, защото българските евреи щяха да са отпътували за Аушвиц и Бухенвалд без каквито и да е проблеми. 

В какво общество искате да възпитавате децата си?

Нима искате да възпитавате децата си в общество, което слага такава ниска цена на човешкия живот, което в условия на постоянен обмен подтиква към страх от другия? Аз лично не бих искал подобно нещо. Искам тези след мен да живеят в свят, където ще са оценявани за това, което са, и съответно оценяват другите заради личностните им качества, а не затова, че са други и различни. 

И ако искаме такъв свят, свят, където можем да бъдем по-добри хора, ни трябват повече положителни примери като националите по волейбол - хора, които да ни учат да работим заедно, да се раздаваме, да правим повече, отколкото се очаква, да се трудим, да си помагаме. И тогава няма да имаме нужда от едно убийство да ни вдига националната гордост.