Проблемът е другаде, кичът е само симптом

Този уикенд премина под знака на патриотичното. Не защото миналата седмица беше денят на Ботев и на всички паднали за свободата на България. Не и защото е имало някакъв голям празник, някой нещо е постигнал или от сорта. Просто заради дневния ред в социалните мрежи.

Две събития белязаха онлайн дневния ред на страната, и двете имаха една силна патриотична нотка, която на моменти миришеше на откровено патриотарство. Едното - поставянето на паметника на цар Самуил в центъра на София, а другото - изборът на любим български филм.

И двете някак се оказаха във върха на кича. И то не заради самите тях, или поне не изцяло, а заради цялата тази шумна дандания от славене и кардинално отхвърляне. И всичко придоби онзи вече станал типичен нюанс на парад на суетата с лека нотка на национализъм.

Обаче въпреки желанието ми, няма да коментирам това, което и е адекватно и за двете събития - комплекси и патриотарщина, която се опитва да мине за патриотизъм. Няма да коментирам и всички онези други подобни "жестове", които много напомнят на великомакедонския шовинизъм, на който се смеехме допреди няколко години. Няма, защото тези неща са само симптом.

Борим се за този национализъм

Защото и паметникът на цар Самуил, и изборът на "Време разделно" за най-любим български филм за пореден път показват едно - много ни се иска да сме националисти. В последните години всячески се опитваме да развеем онова знаме на "Велика майка България", за което сме чели като малки в едно малко или много наситено с пропаганда образование.

Истината е, че колкото и дразнеща да е патриотарщината, която шурти отвсякъде; която често слага знак за равенство между това да обичаш родината си и да мразиш някой друг; която иска от нас да минем в равни редици и да рецитираме едни и същи помпозни апели; която иска от нас да бъдем под строй, подобно онова хубаво време на бай Тошо, само дето без бай Тошо, а с някакви негови наследници, които дори не притежават усета му за политика... Истината е, че не можем да виним хората за нея. Защото просто родината им липсва.

И всеки един подобен опит за биене в гърдите е отчаян жест да я намерим. Не, че не живеем в нея. Дори напротив. Именно затова е най-трудно да я почувстваме като родина.

След голямата криза от 2008 г. България беше разтърсена. Бизнесът, който се радваше на някакво развитие, се сви, хора фалираха, хора загубиха работите си. В последствие някои направиха нов бизнес, а други си намериха нови професии. Дори започнахме да пътуваме повече. Но истината е, че шамарът още стои и се усеща.

Самото усещане за живота в страната е, че онова светло бъдеще, което ни беше обещано с влизането в ЕС, все още е само бъдеще. Навлезлите отвън чужди продукти, поскъпването на цените, желанието на някои хора да се облагодетелстват за сметка на всички, както и постоянните лоши новини и появата на купища кенефни медии, започващи заглавията си с "ШОК!!!" успяха да ни докарат до онова скептично, тъжно, озлобено състояние, в което не можем да видим, че вече може би сме малко по-добре.

Към по-зле

Други пък не са по-добре. За жителите на много малки населени места, особено в по-бедните райони, нещата не стават по-добре. Младите бягат към големите градове, където все някой ще гледа на тях като на... "провинция", старите работят за почти същите заплати, като отпреди няколко години, само дето цените вече са много по-високи. А тези, които по една или друга причина са останали без работа след 35-годишна възраст, просто попадат във въртележката на озлоблението и безнадежността.

В такива моменти най-лесното нещо е да търсиш враг. Сред политиците винаги ще има такива, които в опита си да докопат власт винаги ще сочат врагове. Допълнително пропагандата, идваща от две страни, спомага за радикализирането на иначе склонните към по-остри идеи умове.

И ето ти желание да се самоопределиш. Да кажеш "Аз съм от нашите, другите са причина за моето нещастие и за нещастието на всички мои братя". В това отношение национализмът винаги е бил особено силен. Защото още откакто се родиш, ти разбираш, че си българин и това остава с теб. И когато си притиснат до стената, нормално е такива първосигнални самоопределения да се събудят в теб.

Така започваш с биенето в гърдите. С желанието да покажеш това свое самоопределяне. Да развееш гордо флаг в името на отказаното ти достойнство и на цялото огорчение, което си изпитал.

Границата, която не трябва да преминаваме

Там е границата, която не трябва да преминаваме. Онази тънка разделителна линия, която трябва да ни каже, че най-добре е да се върнем малко назад и да се вземем в ръце. Защото преди малко повече от 100 години едни германци, огорчени и озлобени от една изгубена война и несправедливостта на победителите, докараха на власт един от най-големите тумори, които историята познава. И след това цял свят съжаляваше затова, включително политиците, които му позволиха да стане нещо.

Така че, за да не съжаляваме по-късно, нека да направим нещо смислено. Нека вместо да мразим, вместо да се тупаме в гърдите и да крещим "Българ! Българ!", нека започнем да работим в посока по-добрия живот за самите нас. Иначе ще продължим да се въртим в онази спирала, която отива само надолу.

Източник: Bulevard.bg