Новата му хумористична книга "Когато бях армейски генерал" описва безумията в родната казарма през годините на соца

Военната повинност, която беше задължителна за момчетата у нас, е оставила у българските мъже над определена възраст много спомени, някои горчиви, но други - сладки.

На "Ходом марш!" например запявате "Жълтата подводница" на "Бийтълс" - и обяснявате на старшината, че това е протестна песен на английските работници.

Забавни истории от родната соц казарма ни разказва и Михаил Вешим в новата си хумористична книга "Когато бях армейски генерал" с подзаглавие "Приключенията на храбрия войник Мишев през Студената война" (ИК "Сиела").

Изданието, вдъхновено от "Приключенията на добрия войник Швейк" (1923), е илюстрирано от художника Дамян Дамянов в стила на оригиналните рисунки от Йозеф Лада.

Сатиричният роман от Ярослав Хашек, останал недовършена заради ранната кончина на писателя, е най-превежданата чешка книга и има многобройни издания на български.

Вешим, син на писателя Георги Мишев и едно от перата на "Стършел", е автор на книги като "Английският съсед", "Руският съсед", "Повелителят на осите", "Нашингтон" и "Стари хипари", а в края на 2015 г. събра архивните си текстове от сатиричния вестник в сборника "Обърни се със смях назад".

Нелепите и смешни истории и впечатления в новата му книга са разказани от първо лице, описвайки за първи път неговите казармени преживелици като новобранец - и впоследствие "фазан".

Самият автор коментира: "Бих нарекъл тази книга "В търсене на изгубеното време", ако нямаше вече такова заглавие от много по-голям писател. Изгубено време, защото против волята си бях принуден да профукам в униформа две години и три месеца от моя живот, който, както изглежда, ще е единствен – друг засега не се предвижда. Две години и три месеца, отишли на вятъра в социалистическата казарма – кой ще ми ги върне?

Няма реституция за насилствено отнетите под пагон години. Една от най-важните промени в живота ни, наред със свободата да пишем, каквото искаме и възможността да пътуваме, където поискаме, е отпадането на задължителната казарма."

"В кое поделение е служил Уди Алън?" и "Как да вкараме Бетовен в пътя?" са само някои от въпросите, които си задава Вешим в "Когато бях армейски генерал". Предлагаме ви откъс, предоставен от издателството, с разсъжденията му върху донякъде риторичното питане "Защо жените не харесват Швейк?" - със "специалното участие" на Радой Ралин:

"Ако се наложи да сте сами на пустинен остров, коя книга бихте взели със себе си?"

Такива тестове се явяват понякога в забавните страници на вестници и списания.

"Приключенията на Швейк" – отговарям, без да се замисля.

Това е книгата, която съм чел стотици пъти, без да ми омръзва – от юношеството, та до днес. Знам почти наизуст историите на Храбрия войник, мога да ги преразкажа и насън да ме бутнеш. А когато ми е тъпо, имам изпитана рецепта – няколко страници от Хашек и доброто настроение се връща.

"Швейк" взе със себе си моят покоен приятел и колега Кръстьо Кръстев в болницата, когато му предстоеше тежка операция.

С обемистото томче под мишница аз тръгнах да си търся жена – спътник в живота.

Ето защо:

Младостта си отиваше – тананиках си "не съвсем, не съвсем" и си живеех безхаберно, по ергенски, волен като птичка. Неочаквано срещам Радой Ралин. И още по-неочаквано той ме почва:

– Ти на колко стана?

– На 36...

– Ааа, време е да се ожениш... Аз като станах на 35 и си казах: което момиче срещна на улицата, за него ще се оженя.... Така и направих. Тръгнах по улицата и се ожених за първата моя позната, която срещнах... – Направи пауза и продължи: – Разбира се, след две години се разведох... – Пак пое дъх: – Но пък имам двама сина... – Отново пауза: – Разбира се, аз с тях не си говоря... Но пък имам няколко внуци... – Погледна ме и завърши невесело: – И с тях не си говоря...

– Ами тогава, чичо Радой – рекох му, – за какво да се женя?

– Защото си закъснял. Минал си трийсет и пет! – натърти на своето и продължи по пътя си.

За мен Радой беше безспорен авторитет – най-големият български сатирик. Вслушах се в съвета му и тръгнах да си търся жена.

Но не исках да е случайна приятелка, срещната на улицата – както при Радой. Затова дълго мислих и реших, че най-подходяща за съпруга е не онази, която има дълги крака, руса коса или "страшни очи", богати родители или самостоятелен апартамент.

А тази, която е чела "Швейк". Чела ли е, значи има чувство за хумор и склонност към кикот. Ако за други бракът е хомот, нека за мен да е безкраен кикот – да минава в шеги и закачки. Пък ако се стигне до семейни скандали – ще разведряваме атмосферата със семейно четене на Хашек.

Гушнах "Швейк" под мишница и двамата с него тръгнахме да си търся булка – която го е чела, за нея ще се оженя.

Една, втора, трета... Нищо.

Отговорите бяха:

– Абе, то е нещо за казармата... Не ми е интересно...

Или:

– Мъжка книга... Не мога да ѝ разбера хумора...

– Същата ли е, дето я носиш? Много е дебел войникът на корицата – и това ми чуха ушите. Оставаше само девойката да препоръча на Швейк диета за отслабване.

Така и не срещнах жена, която да се развълнува от приключенията на Храбрия войник.

Затова се наложи да снижа критерия – сегашната ми спътница в живота има известно чувство за хумор, животът с нея (невинаги) е безкраен кикот, а към Швейк няма да посегне дори да го оставя на възглавницата й.

Ще отмести книгата настрани или с нея ще подпре меката мебел, за да ми напомни, че диванът в хола ни отдавна е за смяна.

Да, никой не е съвършен... Жените не се интересуват от поручик Лукаш и фелдфебел-школника Марек, от мнението на сапьора Водичка за маджарките и от лакомията на свръзката Балоун.

Както мен хич не ме е еня за половия живот на героините от "Сексът и градът".

Източник: ИК "Сиела"