Китайската културна революция, която намира почва в сърцата на все повече българи

"Който забравя историята, е обречен да я повтаря." - Джордж Сантаяна.

В България историята е любима тема, но предимно когато става въпрос за някой от силните ни владетели, онези, които като малки учехме в училище и на които се възхищавахме. Другото някак минава на заден план, което е нормално все пак. Ние помним националните си герои, най-важните моменти от историята си, това е нещо базово за всеки народ.

И все пак си заслужава да се помнят разни неща от историята, които се повтарят в един или друг момент. Подобно нещо са хунвейбините.

Кои са хунвейбините

Хунвейбините са може би най-страшното оръжие, което Мао Цзедун използва в китайската Културна революция. Те са необразовани младежи, фанатично следващи вожда Мао в борбата му срещу образованите и партийния елит в Китай.

Необразованите "революционни комитети" се изправят срещу своя враг - образованите, онези тирани, които говорят на неразбираем език, за да заглушат класовата борба на народа и да отклонят вниманието му от проблемите на родината.

Пропагандата на Мао и кръгът около него засяга първо група студенти, после селските райони, работническата класа и накрая армията. На хунвейбините се внушава, че те ще властват в страната, след като изчистят всички тези учени и партийци, които искат да върнат пак капитализма в страната.

Така се получава, че "революционните комитети" съставят ударно ядро от червени милиции за справяне с политически противници. Млади, нахъсани и силно необразовани, те удрят всеки посочен нелоялен към режима и политическата фигура на Мао Цзедун.

Научните работници и неудобни университетски преподаватели са подложени на тормоз от хунвейбините и са изпратени на превъзпитание чрез селскостопански труд, унищожават се културни и исторически артефакти, образованието е съсипано, а като цяло милиони са подложени на репресии.

А след като Мао налага своето, хунвейбините неизбежно стават ненужни. Той отхвърля действията на "червената гвардия" като незрели и некомпетентни. Лидерите на организацията са изпратени да работят в свинеферми в дълбоката провинция, а някои от по-буйните лидери са екзекутирани публично.

Хунвейбините са просто поредното оръжие за това един побъркан от мегаломанията си лидер да наложи с терор своето. И след като са използвани успешно, те са изхвърлени като непотребни за бъдещите цели.

Защо го пиша всичкото това

България преживява своите хунвейбини след 9 септември 1944 г., когато елитът на страната - интелигенция, банкери, собственици, политици, военни и т.н., е подложена на жестоки репресии, а жертвите на Народния съд едва ли някога ще могат да бъдат изброени.

Официалните данни показват, че са арестувани 28 630 души. Срещу 10 919 от задържаните са повдигнати обвинения, съдбата на много от останалите е неизвестна. Процесите се извършват в Софийския университет, в Съдебната палата и в цялата страна. За около четири месеца са издадени 9550 присъди, с които осъдени на смърт са 2730 души, а 305 души получават доживотен затвор.

Всичко това довежда до един период от 45 години черен тоталитарен режим, по който все още въздиша голяма част от обществото. А по-лошото е, че и днес продължават да се чуват възгласи, че е по-добре да си имаме диктатор, който да ни държи в ред.

Хунвейбини - и у нас си имаме

Проблемът е, че у нас се заражда едно ново хунвейбинско движение. Тези хора отричат Европейския съюз, към който страната ни принадлежи, призовават за насилствена смяна на властта, заплашват с това какво ще стане, когато руските войски дойдат и повторно "освободят" България, този път от колониалните поробители.

Искаме си Живков, искаме си Путин, искаме си липсата на свобода, някой по-голям да решава вместо нас и да премахва всеки "съмнителен" и инакомислещ. След 45 години опити за комунизъм, дирижиран от един партиен елит, който е по-близо до абсолютната власт, отколкото до обикновените работници, които се предполага, че трябва да защитава, в съзнанието на хората се е набил моделът на тиранията.

Защото ако слушаш, тиранинът няма да те пипа. За да слушаш, ти трябва да възприемеш неговите желания като свои. И ти го правиш, особено ако не виждаш алтернативи, а ниското образование е перфектната почва за подобно послушание.

Сега обаче, като си нямаме диктатор, а това мислене е останало и идеята, че всеки, който мисли различно от нас е враг и има нещо нередно около него, води до хунвейбинство. Стеснените хоризонти на част от обществото са еволюирали във войнственост и желание за мъст срещу някого, за предпочитане в добро финансово състояние (да не гладува и да може да си позволи почивка веднъж годишно). Ако пък този някой вярва в либерални ценности като свобода, правото на себеопределяне и въобще, че не е нужно да гледаш в чуждата паничка и че сам си отговорен за собственото си щастие и никой не ти е длъжен, този някой веднага бива определян като враг.

Да манипулираш такива хора е като детска игра. Те са склонни да вярват на всичко, което им бъде представено като конспирация, целяща да ги ощети. Казва манипулаторът Х, че зад санирането стои злокобен план да ти вземат апартамента, и хунвейбинът вярва. Казва се, че се взима един заем, за да се купуват американски самолети, хунвейбинът пак вярва и се ядосва, че именно той ще го плаща този заем. И така нататък - псувни, заплахи, обещания за разплата...

Истината обаче е, че колкото и войнствени, агресивно настроени и склонни към едва ли не насилствено установяване на своите желания, тези хора не носят вина. Подобни хора са ми казвали, че когато дойдат на власт, такива като мен (разбирай либерали) ще бъдат изправени срещу стената и ще бъдат разстрелвани. И въпреки това знам, че тези хора са симптом, а не болест.

Къде се крие болестта

Болестта е много по-дълбока и се крие в онези 25 години, които преживяхме след червения авторитарен режим - време на разбити надежди за демокрацията, на клиентелизъм, корупция, безнаказаност и масово усещане в обществото за нещо нередно.

Човек е устроен така, че да не може да приема това, което смята за нечестно. Когато види подобно нещо, той започва да се бунтува. А когато му не му е дадено да разбира как функционира държавата, когато вижда случаи на корупция по върховете на властта, когато усеща сериозната разлика между неговото благоденствие и онова на "тези горе", той се озлобява. Най-лесно се манипулира озлобен човек.

Тук идва и другата част на същинския проблем. Онези хора, които се опитват да спечелят нещо за себе си, използвайки чуждите страхове, съмнения, злоба и т.н. Те манипулират, показват врагове и най-важното - показват виновни за "народното нещастие". Враговете, както повеляват някои от постулатите на пропагандата, са външни сили, които искат да ни навредят, и вътрешните предатели, които служат на онези, чуждите.

Абсолютно същото нещо прилага Мао с хунвейбините - посочва големия враг в лицето на СССР и Хрушчов и капиталистите (които незнайно как са горе-долу едно и също нещо) и техните слуги вътре в Китай и комунистическата партия. И хунвейбините атакуват.

Така и нашите хунвейбини атакуват, обвинявайки в национално предателство всеки, който не им харесва. За щастие все още само на думи. Ако обаче не се започнат действия за спиране на този процес, като нищо нещата да приемат и чисто физически подход.

А нещата все още могат да бъдат спрени. Идеята е да се даде надежда.

В момента едва ли има институция, на която обществото действително да има доверие. Социологическите проучвания показват едни от най-ниските нива на доверие в съдебната система, прокуратурата и МВР, като те не са единствени. Правителство, парламент, образователна система, здравеопазване... която и да е институция.

Трябва ни да си върнем вярата в институциите. Поне малко от нея. А това ще стане с ясна и целенасочена политика.

Видими действия срещу корупцията по висшите етажи на властта, които да не се изчерпват с говорене и 2-3 дела, които да се проточват с години. Има нужда тези реформи в съдебната система и МВР, за които толкова се приказва, да бъдат направени и да започнат да действат. Имаме нужда от поне малко усещане за справедливост.

Имаме нужда от образователна система ориентирана към това учениците да се реализират като граждани на обществото, способни да се конкурират на пазара на труда. Имаме нужда от здравна система, която да работи действително.

Имаме нужда от управление, което няма да следи преди всичко за рейтинга си, а ще загърби междупартийните дрязги и ще работи независимо от тях.

Имаме нужда от надежда и вяра. Иначе хунвейбините ще дойдат.

Източник: Bulevard.bg