Едно от най-хубавите неща, които някой може да ти пожелае е: „Пътешествай и се върни с легенда“

Родена съм край брега в град, който някога е бил важна морска крепост. Един от най-ранните ми спомени там е как през една дъждовна нощ се заклещих в ограда от метал и слама, докато се промъквах. Бях вир-вода и нощта не ми се струваше топла, макар да бе август. Отначало ме беше срам да викам за помощ, но колкото повече се борех да се освободя, толкова по-безнадеждно ставаше. Почнах да пищя. Вероятно по-безжалостните хора биха ме игнорирали, но писъците бяха така неспирно дразнещи, че човек не би могъл да продължи съня си, докато не престанат. След малко къщата светна. Както може да се очаква, излезе жена – ядосана и недоспала. Мина ми през ум, че мога да загазя, но и да ме затворят не изглеждаше никак зле в онзи момент – би било по-сухо и топло. Жената се оказа добра душа. Даде ми дебел пуловер, твърде голям за мен, но пак свърши работа. Тя поостана, погрижи се да съм добре, доколкото бе възможно и изтощена се прибра вътре. Надяваше се, че нашите ще изскочат отнякъде страшно разтревожени и ще си ме приберат, но аз имах силни съмнения.

Сигурно съм спала с дни. Когато най-накрая отворих очи, видях жената на светло. Видът ѝ ме изненада. Не бях виждала толкова дълга коса, а кожата ѝ бе леко бледа и много гладка. Хората повтарят как преди да станат по-зеленикави, очите ми са били дълбоки и сини като нейните. Предимно тя се грижеше за мен, но в къщата имаше и други. Харесаха ме от самото начало и се редуваха да ми топлят чаша мляко на закуска. Даваха ми всякакви глезотии, каквито едно хлапе би поискало. Нямаха особен опит в отглеждането на някой на моята крехка възраст, но се стараеха. Така и не ме предадоха на системата. Приеха ме като своя, а аз дори не им бях казала името си. Наричаха ме с имена и титли, които им звучаха подходящо, така че името ми бе различно според човека, който го изрича.

Наричаха се трипстъри. На незапознатите беше трудно да го изрекат. Плетяха езици, наричайки ги „трипъри“, „стрипстъри“ и какво ли не. Научиха ме на обичаите и ценностите си. Казваха, че съм родена с тяхната философия. „Където и да идеш, винаги граби с пълни шепи от богатството на местната култура. Не разчитай на другите да ти казват какъв е светът - изпитай всяко кътче на земята чрез собствените си сетива.“ Помня че по знамената и под символите им пишеше „Пътешествай и се върни с легенда“. Не ми се струваше важно, докато не се замислих по-късно. Това беше от най-хубавите неща, които някой може да ти пожелае. Нищо не може да се сравни с усещането, когато изследваш непознатото и изживяваш новото. „Даже пречките и лошият късмет в едно приключение ще останат в съзнанието ти като важен урок и ценен спомен“, казваха ми те. Такива си бяха, като номади, от място на място и далеч от тълпата търсеха неповторими места и стойности.

Една сутрин всички сновяха из къщата. Събираха най-важните неща, все едно тръгват нанякъде. Точно щях да извикам „Вземете ме с вас!“, когато един от тях ме грабна и ме натовари в колата между багажа. „Готова ли си за столицата?“, каза той с усмивка. Дали бях готова? И още как! И без това щеше да стане студено, а вятърът в морските градове не спира нито за ден през зимата. Столицата бе дълбоко в земите, където планинските върхове пазеха завет. Най-сетне и аз щях да усетя тръпката от пътешестването.

Пътят ми се стори дълъг и изморителен. Не помня преди да е минавало толкова време без да хапна, даже преди да ме намерят трипстърите. Когато пристигнахме, групата се пръсна, а аз останах само с един от тях. Домът му, макар и скромен, беше широк и приятен, но се оказа, че се налага да го делим със странно същество. Грамаден хищник, покрит с черна козина, почти невидим в мрака - ако не бяха жълтите му като факли очи. Разбрах, че има договор между звяра и трипстъра - и мир може да бъде постигнат само с жертвоприношение два пъти дневно. Бързо стана ясно, че уговорката не включва мен и трипстърът се безпокоеше за сигурността ми. Ситуацията изискваше да ми бъде намерен както подслон, така и добросърдечен настойник, необвързан с дълг от такава тежест.

Когато намери новото ми семейство, трипстърът ги покани да се запознаем. Имаха малко момиче. Отначало тя плахо се интересуваше от мен, но скоро привикна и хареса идеята да бъда част от семейството им. Последната дума трябваше да дойде от баща ѝ като главата на рода. Той единствен имаше силата да прецени последиците от това решение. Осъзнаваше, че между нас също ще има декрет за грижа и жертви някой ден. Дни след като се оттеглиха за размисъл, новината най-сетне стигна до мен – бях приета в рода им. Сега ми остават само ден-два да се сбогувам с трипстърите и да започна нов живот. Няма да забравя наученото, напротив - ще разкажа на новите поколения какво значи да си трипстър.

Това е историята на моя живот… горе-долу… засега.

Автори: 4tripsters.com