Поетесата Маргарита Петкова пише в "24 часа" за тихата усмивка на добрите хора сред катрана на всекидневния живот...

Отвикнахме от добрите новини. Катранът на черните статистики залива битието ни и съзнанието ни затъва в лепкавите му прегръдки. Волю-неволю преживяваме и преживяваме побоищата, пребиванията до смърт, наръгванията, премазванията, цялата агресия, която катадневно преминава пред очите ни от телевизионните екрани, мониторите, вестниците, препредава се от ухо на ухо и от уста на уста, трови душите ни, кара ни да цъкаме с езици от безпомощност или да си плюем в пазвите и да чукаме на дърво белким не чуе дяволът и нашите имена.

Отвикнахме от добрите новини. Гледаме на тях като на бяла врана, на библейско явление или някакво извънземно чудо. И все пак ги споделяме в социалната мрежа,

заливаме я със снимката на Мария Звездева

и лавината от зимни пейзажи и греяно вино пред бумтяща камина се стопява от топлите тъмни очи на 15-годишното момиче от Стара Загора. Трябва ли да обяснявам коя е Мария Звездева? От два дни около нея сияе ореолът на добрата новина. С пълно право.

Мария е обикновено момиче. Някои се опитаха

да обяснят постъпката й с фактологията, че е от социален дом

Да, девет години момичето пребивава в “Мария Терезия”. Не е изоставена. Майка й е болна и е в невъзможност да полага необходимите грижи за дъщеря си. Мария учи в спортното училище "Тодор Каблешков" в града на липите и правите улици. И точно на една от тези прави улици животът на тролейбусния шофьор кривва и завива към сокака на небитието, а заедно с него и животите на още двайсетина пътници. Не, това не е предверие към поредната битка на пътя. Човекът просто колабира. За незнаещите, тъй като и самата аз съм хипотоничка,

кога ще ти се съберат границите на кръвното налягане, единият Господ знае

Не е болест като болест, та да взимаш лекарства, просто е състояние, което винаги идва неочаквано. От него не се умира. Освен ако не паднеш на волана на превозното средство, не се треснеш я в друг автомобил, я в стена, я в стълб, я в каквото и да било друго и не повлечеш със себе си и живота на хората зад гърба ти. И пак само единият Господ знае какво е щяло да се случи и кой дявол - малкият или големият - е щял да сполети хората, ако точно Мария Звездева не е реагирала учудващо адекватно.

Без стреса на уплахата, без паника,

просто разбутала глътналите си езиците и реакциите възрастни, отишла при човека, и благодарение на опита, който има с астматичната си майка, бръкнала в устата му и извадила глътнатия в прав текст език. Бързо, точно, като обучен кадър на БЧК.

Докато кондукторката викала за помощ, а пътниците дружно се паникьосвали. Мария Звездева не се е тупнала в гърдите, че е героиня.

Тя сто на сто не се и мисли за такава, пък и колкото и да се опитват оттук нататък медиите да й присвоят това звание, струва ми се, дето момичето е читаво и

няма да се самозабрави,

та да си повярва, че да направиш добро е героизъм, а не просто нормално човешко дело.

И ще продължи Мария да гони мечтата си да стане учител по физическо възпитание. И ще успее, сигурна съм. Ще си пази грамотата, с която я наградиха от училище, и ще се усмихва тихо, че е спасила един човешки живот със сигурност и още неизвестно колко по евентуалност. Така, както се усмихва на себе си Марио. Така, както се усмихва онова момче, дето с риск за живота си миналата зима спаси едно куче в замръзналото езеро на Южния парк. Тях вече ги забравихте, нали?

В България доброто придоби статута на чудо

и също като при чудото паметта за него трае три дни. Така е думата. Сигурно още седмица ще се споменава все по-рядко и по-рядко името на Мария от Стара Загора и после ще я забравим, защото пак някой някого ще наръга, пак някой ще премаже някого на пътя, пак някой ще извади бокс на някого, пък после ще издъхне ей тъй, я от инфаркт, я от преяждане.

А всичките тези смърти са причинени всъщност от бездушие, от трай си, мама, трай си, от бягайте, крачета, да бягаме, от не чух, не видях, не обелвам нито дума, е, понякога документирам с камерата на модерния телефон, ама това е изразяване на гражданска позиция, ще го кача в ютюб и всички ще видят как не трябва да се прави.

Да, наистина така не трябва да се прави - да се бездейства, да не се противодейства на безобразията, които ни заобикалят, пресрещат, сподирят. Защото

ако Мария Звездева пътуваше в оня бургаски автобус,

където всички гледаха разсеяно през прозорците, докато едно разпищолено гаменче се правеше на мъж пред невъзпитаното си гадже, смилайки 64-годишен авиоинженер, тя нямаше да гледа носовете на ботушките си. Ако Мария Звездева беше на врачанската уличка, когато тепърва ще се изяснява кой на кого налетял, Тодор щеше да е жив. Защото, ако Мария Звездева живееше в Поморие, журналистът Стоян Тончев нямаше да лежи изпочупен в бургаската болница.

Ей това искам да ви кажа - ако във всеки от нас грее по една искричка от Мария Звездева, лъжичка по лъжичка щяхме да изчистим катрана на битието си. И, кой знае, ако не за нас и за децата ни, то за внуците ни биха могли да потекат реки от мед и масло. Струва си да се опитаме. Щом едно 15-годишно момиче го може, защо и ти, народе български, поне не се опиташ?

Спомних си стихотворението на Виктор Юго "На барикадата". В него, когато капитанът пита 12-годишното момче "Ти от тях ли си?", то гордо отговаря "Ние всички сме!". Je suis не е достатъчно. Хайде да видим дали пък няма да ни се получи с Nous sommes.

---

* Ние сме (фр.)

Източник: в. 24 часа / автор: Маргарита Петкова