Кратко (песимистично) описание на кандидатите за "Дондуков 2" през погледа на един скептик

Президентските избори са на около месец разстояние, а усещането, което носят със себе си е онази безнадеждност, която ти носи опцията за пореден път да избираш между по-малкото зло. И ако в САЩ са принудени да избират между нехаризматична жена със съмнителни връзки и редица скандали зад гърба си и социопат без опит, склонен да фалира по-голямата част от начинанията, с които се захваща, то ние тук имаме голяма палитра от лоши избори. 

Разочарованието от политическата класа до момента доведе до издигане на редица безумни кандидатури, които малко или много се опитват да претендират за алтернатива и антисистемност (и възможност да покажете на политиците среден пръст). От друга страна пък казионните партии ни представят плеяда от невзрачни опции и липса на истински изявени лидери, които да заслужават да бъдат избрани за президент. Може да има и някое изключение все пак, което на фона на общата песимистична картинка да останат очернени. Но пък поне няма да се занимаваме с издигането на фалшиви герои.  

От една страна са ГЕРБ - най-голямата политическа сила у нас, която издигна своя кандидат едва преди дни - Цецка Цачева. Парадоксалното за едни толкова мажоритарни избори, че до самия вот това ще остане много повече "кандидатът на ГЕРБ", колкото "Цецка Цачева". ГЕРБ успяха да превърнат вота за президент в една чисто партийна надпревара. Личността от кандидатурата за президент бе сведена до минимум - човек, който може и да има компетенцията за поста, но е просто назначение, а не избор на хората. Иначе казано - ако зад Цецка Цачева не седеше ГЕРБ, би ли някой въобще я обмислял като кандидатура за президент? И би ли била "майка" на нацията? По-скоро не. 

На следващо място вземаме ген. Румен Радев - човекът, издигнат от БСП и компания. Бивш шеф на Военно-въздушните сили, напуснал гръмко, около името му се шумеше известно време (ще се кандидатира ли, това ли е причината да напусне и т.н.). Кандидатурата му се легитимира от ГЕРБ, които гледат на него като на основен опонент. И все пак нещо там куца. От една страна - ефектът на БСП - твърде много хора не понасят червената партия. От друга страна пък - комуникацията с избирателите някак му куца. Въпреки силния старт, той все още не може да се наложи като фигура, която се възприема като отговор на ГЕРБ. А и е някак трудно да възприемеш човек, който ти обещава, че при нужда ще направи тест за кемтрейлс. И въпреки това той се очертава да е основната конкуренция на Цецка Цачева. 

Ивайло Калфин - другият човек от лявото. След като Георги Първанов изостави мегаломанските си надежди за трети мандат, Ивайло Калфин се превърна в ракетата носител, която да даде алтернатива на левите избиратели. С едната разлика, че действията на АБВ трудно могат да бъдат наречени последователни или успешни, особено след като кандидатурата на Румен Радев престана да бъде обща за лявото. На практика Корнелия Нинова и БСП успяха да надхитрят АБВ и Първанов, изтиквайки ги от голямата лява коалиция. Сега Калфин ще се опитва да се представи като по-добър и по-познат от Румен Радев с надеждата да открадне достатъчно гласове от БСП.

Трайчо Трайков претендира да е дясната алтернатива на Цецка Цачева. Подобно на нея обаче, той е най-малкият проблем на кандидатурата си. Издигнат от Реформаторския блок, Трайков трябва да се пребори преди всичко с разочарованието, което РБ е оставило у собствените си избиратели, а след това трябва да убеди и много други хора, че е адекватен кандидат, за да има въобще шанс просто да достигне до балотаж. А го има и един друг тънък момент - ако кажем, че е безличен, ще е прекалено, но все не може да се каже, че Трайчо Трайков е особено харизматична личност. Като допълним и със сложната му политическа биография и воденичния камък в лицето на коалицията, която го издига (не може през 2/3 от времето да се занимаваш с вътрешнокоалиционни въпроси, да не си изпълнил огромна част от обещанията си към електората и да се надяваш, че ще продължават хората да ти вярват), нещата стават прекалено проблематични. 

Красимир Каракачанов - парЕотичната кандидатура, бивш агент на Шесто управление към ДС, който смело заявява, че пак би станал агент. Агитатор за редица неща от времето на БКП, но отявлен противник на Татовата партия, нали. Носител на крайните консервативни настроения в държавата, който ще се надява на голямото напрежение, което се генерира покрай бежанската криза, а отскоро и търканията с Македония. Обединението на ВМРО, НФСБ и "Атака" може да тръгна добре като идея и да имаше силни позиции като идея, но сега сякаш оттам са се оставили на инерцията да ги движи, като периодично пускат някое и друго изказване, което да поддържа идеята, че и те участват на тези избори. 

Татяна Дончева - според "Алфа рисърч" един от политиците у нас с най-висок личен рейтинг. Коалицията на нейната партия "Движение 21" с НДСВ (която очевидно все още съществува) обаче е доста съмнително да има някакви по-сериозни шансове. Най-малкото защото профилът на Татяна Дончева се харесва, но колкото да я слушаш какво говори. Дали след това ще дадеш гласа си за нея обаче е спорен момент. От друга страна, негативните настроения срещу бившите царисти са доста силни и едва ли ще привлекат кой знае колко гласове, извън твърдия им електорат. Допълнително с това не помага и опита на Дончева да избяга от левия етикет, който постоянно се слага на нея и партията ѝ - в един момент се оказва нито рак, нито риба, което обърква избирателите. По нейни думи тя би успяла да победи ГЕРБ при евентуален балотаж. Въпросът обаче е, че достигането на този балотаж е вероятно толкова, колкото спечелването на Шампионската лига от "Лудогорец". 

Пламен Орешарски - човекът, който успя да обедини десетки и стотици хиляди хора, давайки им едно голямо общо желание - да го видят как подава оставка. Най-вероятно подканен от ДПС да се кандидатира, Орешарски твърди, че може да обедини нацията. Факт, може, но предпочитаме да не излизаме пак по улиците, искайки оставката му. Освен това президент, криеш се по задни входове, не може да се каже, че помага за запазване на реномето на институцията. 

Жорж Ганчев. Честно казано не виждам причина да обяснявам защо кандидатурата е абсурдна. Тя е абсурдна още от 90-те насам, но пък на Жорж не може да му се отрече, че е упорит. 

Онзи, който удари Волен Сидеров. Сериозно, този човек ще си остане известен май само с това, като масово хората дори няма да си дадат усилие да му запомнят името. 

Митьо Пищова и Радо Шишарката - хората, които най-вероятно ще оберат протестният вот на хората, които нямат идея за кого да гласуват и искат да покажат един точно определен пръст на системата. Големият проблем е, че тази кандидатура сама по себе си е обидна за президентската институция. Комбината от слабо грамотен "бизнесмен" и чалга певец е толкова абсурдна, че чак събужда усещане за противност. А и те сами си казаха - искат да се подиграят с политиката в момента. Лошото е, че президентската институция няма нужда от повече подигравки, а от адекватен човек. 

Бисер Миланов-Петното. Осъждан. Хулиган. Човек, чиято звезда изгра покрай контрапротестите, организирани "в подкрепа" на правителството на Орешарски. И ние нямаме идея защо подобен типаж се пуска в президентската надпревара. Но това важи за твърде голяма част от кандидатите. 

Някакви други кандидати, които най-вероятно така и няма да запомним до края на изборите. Помните ли кандидата на миналите избори Димитър Куцаров? Е, и с тези ще е така. 

"Не подкрепям никого" - онази опция, подходяща за всички отвратени от кандидатурите до момента. Големият ѝ проблем е, че няма никакво реално значение. Само символно. Защото дори и 50% от гласувалите да демонстрират нежеланието си да избират "по-малкото зло", техният вот не се смята с общия. И все пак е по-добрият вариант, отколкото да напишеш "К*Р" на бюлетината.