Журналистът и анализатор на въпросите по Близкия изток Руслан Трад разказва пред Bulevard.bg за новата си книга, за изтикването на демократичната опозиция от дебата за бъдещето на Сирия и за евентуалните сценарии за развитие на страната след войната

Руслан Трад е сред водещите български анализатори, когато става въпрос за събитията в Близкия изток и Северна Африка. През блога си и публикациите си в различни издания (включително и в нашия сайт) той следи отблизо процесите в региона и често дава различната (за България) гледна точка. От около година той и колегите му от журнала за военни конфликти De Re Militari следят ежедневно военните действия в Сирия, Ирак, Афганистан и Либия.

Сега той издава първата си книга - "Убийството на една революция", където разглежда процесите около протестите в Сирия през 2011 г. и прерастването им в опустошителна и кървава гражданска война, чиито последици засегнаха целия свят. Представянето на книгата е на 12 юли в клуб "Перото", а по книжарниците може да бъде намерена от 29 юни.

Ние потърсихме Руслан Трад, за да ни разкаже повече за книгата, за това как беше убита революцията в Сирия и как България бе засегната от това. Тъй като интервюто се получи доста дълго, го публикуваме в две части. 

Втората част от интервюто можете да видите тук

***

- Преди всичко, за какво става въпрос в твоята първа книга - "Убийството на една революция"? Имаше ли действително революция, кой я поведе и кой я уби?

- Книгата разисква най-вече войната в Сирия, като има и малка част, посветена на "Ислямска държава". Отделно също се разказва за частните армии, които участват в гражданската война в страната. Най-общо казано, книгата е смесица между спомени от Сирия, разкази за мои приятели и роднини и разказа за това как протестите започнаха през 2011 г., как се трансформираха постепенно във въоръжен бунт през 2012 и 2013 г. и как постепенно част от революционните бригади, активистки мрежи и антиправителствени звена, които се създадоха през 2011 г., бяха "изядени" от радикални групи, които също имаха и продължават да имат, някои от тях, връзки с режима в Сирия. 

Част от книгата е посветена точно на тези хора, които създадоха най-големите и най-силните на терен подобни радикални въоръжени групи. Постепенното убийство на тази революция съм го разгледал като всеки един криминален акт, който може да бъде разгледан в криминалистиката. Защото тук наблюдаваме точно това -  заговор, подготовка за убийство, извършване на убийство и замитане на следите. 

Дали е имало революция? Според мен да. Тя обаче беше започната не от протестиращите, а от правителството. В самото начало протестите не бяха за смяна на режима, а искаха реформи. Едва след репресивните действия на правителството, лозунгите се промениха и хората започнаха да искат падането на режима.

- Кой започна тези протести и как се стигна дотам, че те прераснаха във въоръжени действия? И откъде дойде оръжието на протестите? 

- Мисля, че още години наред този въпрос ще бъде интересен. Много видимо е в сирийската гражданска война как едно мирно протестно движение може да избие към въоръжен бунт. Това се случи в Сирия в периода между лятото на 2011 и лятото на 2012 г., когато след първия силов отговор на правителството част от протестиращите започнаха да разграбват първо полицейските пунктове, а след това и казармите. 

Всъщност първите оръжия се появиха на протестите точно по този начин. Тогава в един момент започна да се разчита на съществуващите племенни и кланови връзки за снабдяване на оръжия, за криене на активисти, за създаване на революционни активистки мрежи... Пример за това са и автономните тогава съществуващи още съвети, управляващи различни автономни градчета, от които властите и армията са се изтеглили. 

В самото начало това действително беше мирно протестно движение. Имаше случаи, в които по улиците на различни градове излизаха стотици хиляди души. В Хама имаше моменти, когато протестиращите бяха 500 хил. души. Нещо, което към 2017 г. вече е забравено, защото предисторията на събитията в Сирия остана в мъглата на военните действия и чуждите вмешателства. В началото обаче беше съвсем различно и това го има много добре документирано. В кадрите, отразяващи протестите, се вижда ясно силовият отговор на правителство - първо през официалните полицейски и армейски части, после и през местни милиции, верни на правителството. 

Със сигурност може да се каже, че ако я нямаше тази силова реакция, нямаше да го има и военният отговор на протестите. Можем да вземем за пример Йордания, където също имаше антиправителствени протести, но заради липсата на удар върху протестното движение не се стигна до въоръжени сблъсъци. Постепенно политическата криза в Йордания се успокои, за разлика от Сирия.

- Можем ли да говорим за външно вмешателство в тези протестни движения в самото им начало? 

- В самото начало - в никакъв случай. Самите протести са продължение на друг ключов период - 2001-2002 г. - "Дамаската пролет". Между управлението на предишния президент Хафез Асад и сегашния Башар Асад имаше една година, в която страната нямаше президент. В този период в Сирия се създават различни клубове за дебати, подобно тези, които се създават и в България през 1989-90 г. Тези клубове набират много голяма популярност. Тогава е приета Дамаската декларация, която изисква извършването на реформи в страната, включително в състава на правителството. Пак казвам - не смяна на режима, а реформи. Искат се честни избори, реформи... 

С идването на Башар Асад на власт обаче тези клубове за дебати са разформировани, немалко активисти още тогава са арестувани и постепенно идеята е "заметена под килима". 

Протестите от 2011 г. са не само следствие от протестите от 2001-ва, но и голяма част от участниците са същите тези от клубовете за дебати. Някои от активистите като Мишел Кало, Рияд Сайф, Ясин ал Хадж Салех и други се борят за промени в Сирия през по-голямата част на съзнателния си живот. Това е старата опозиция, която си е вътре в страната и която действа от години. Някои от тези хора са били дълги години политически затворници, понякога дори по над 15 години. 

Разбира се, след 2012 г. имаше вмешателство в протестното движение, и то не само от страна на правителството. Имаше инфилтрация на протестите, имаше създаване на радикални групи, на местни интереси. Имаше и включване на други държави - Саудитска Арабия, страните от Залива, като те виждаха в протестите възможност за влияние. Заради прекомерната силова реакция от страна на правителството тези вмешателства станаха още по-възможни. 

- Споменаваш големия брой групировки, милиции и армии на терен в момента. Колко са те и кои са най-силните?

- Към момента можем да кажем, че и от правителствена, и от бунтовническа страна има по над 120 активни групи на терен. Това са от групи по 300 души до милиции с 10-20 хил. бойци. 

Книгата разглежда повечето от големите милиции и групировки. Описал съм създаването на Свободната сирийска армия от дезертирали войници на Сирийската арабска армия. Има офицери, които преминават в бунтовническите редици още през 2012 г. В отделна глава са разгледани създаването на някои от по-големите ислямистки групировки по време на гражданската война в Сирия, които също се възприемат като бунтовници срещу правителството, но за да се разделят бунтовници от ислямистки фракции, ги наричаме групировки. 

Свободната сирийска армия например сама по себе си е феномен. Тя е съвкупност от множество малки бригади, разположени на локално ниво, формирани най-вече от дезертирали военни и цивилни. Една голяма част от Свободната сирийска армия е съставена от хора без предишен боен опит. 

Внимание обръщам и на тези групировки и милиции с по-ислямистка, в политически смисъл, ориентация. Някои от тях са салафитски групи, други са свързани с международния джихад, например "Ал Кайда" и "Ал Нусра", която в момента носи името "Тахрир Ал Шам". В книгата разглеждам и създаването на "Ислямска държава" като групировка. 

- От всичко това дотук, има ли някакъв реален и изпълним сценарий, който да сложи край на гражданската война в Сирия? 

- Има няколко такива сценария, но повечето от тях имат твърде много пробойни, за да бъдат приложени на практика. Един от възможните варианти е някоя от по-големите бунтовнически групи да бъде преобразувана в политическа партия. Такъв беше случаят с "Ахрар Ал Шам", които от група, считана за крайна в началото, се превърна в партньор в мирния процес, признат включително от руска страна. Това дава основание да се мисли, че Ахрар Ал Шам може да участва в едно бъдещо правителство. 

Друг въпрос е какво ще се прави със сегашното правителството и неговите структури. Имаше подобен план, представен на миналите мирни преговори в Казахстан, инициирани от Русия, в който се предвижда политически преход, но с участието на Башар Асад. За бунтовническите групи и политическата опозиция това е неприемливо условие. 

Важен момент е да бъде санкционира и структурата на сегашното правителство, защото ако това не се направи, тези структури ще действат дълги години като мафия - нещо, което виждаме и в България след прехода. 

Има немалко активисти и политически дейци на Сирия, които могат да съставят преходен кабинет. Тук можем да посочим Рияд Сайф (от старата генерация опозиция, лежал в затвора Адра), Сухейр Атаси (една от водещите феминистки активистки в Сирия, опозиция на Асад. Нейният баща е един от основателите на управляващата в момента партия Баас), Хайсам Манна (сирийски писател и активисти за човешки права, също от старото поколение), Рияд Дарар (известен активист за права на кюрдите, част от сирийската опозиция), Хайсам ал Малех (виден активист за човешки права, бивш съдия), Ясин ал Хадж Салех (писател и политически дисидент, лежал 15 години в затвора, комунист), Басма Кудмани (академик, видна активистка от сирийската опозиция, християнка), Фарес Таммо (син на убития кюрдски активисти Мишал Таммо), Ранда Касис (християнка и активстка), Самар Язбек (християнка с левичарско мислене, журналистка и автор на редица публикации), Бурхан Галиун (виден политически дисидент и професор от Сорбоната), Разан Зайтуне (лидер на Местните координационни съвети и носител на наградата "Сахаров"), Мишел Кило (християнин и един от най-важните активисти)... 

И всъщност алтернатива има, но на нея не се дава гласност, особено през 2017 г., на фона на вече усложнената обстановка в страната. 

- Казваш, че противниците на Асад няма да приемат негово участие в евентуален преход. А поддържниците му биха ли приели външни фигури, като тези, които изброи?

- Това е вече много интересен въпрос, защото не всички поддръжници на Асад са съгласни с неговото бъдещо участие в управлението на страната. В момента сирийска армия като такава няма. Те е съставена от множество милиции - местни и международни, които формират главните военни звена на сирийската армия. Няма такава армия в момента, защото, от една страна, голяма част дезертира още през 2012 г., от друга, нуждата от нови бойци и попълнения, докара тази вълна от чуждестранни бойци, които се бият на страната на правителството. 

Има няколко лидер, които за самите войници и за проправителствените милиции са по-подходящи от Башар Асад за държавен лидер. Един от тях е Сухел Хасан, ръководител на елитната група "Тигри", които реално изнесоха на гърба си по-голямата част от фронтовите линии в Сирия. И от гледната точка на армията този човек е по-заслужил да бъде част от бъдещето на страната, отколкото самия президент. И когато виждаме да се използват официалното знаме на Сирия и ликът на президента Башар Асад, това е по-скоро символика, отколкото реална подкрепа за правителството. 

- По думите ти в лицето на армията Сухел Хасан би бил по-заслужил да бъде държавен лидер, отколкото Башар Асад. А в лицето на обикновените граждани? Полезен ли е подобен ход лидер на проправителствена милиция да оглави държавата?

- Не мисля. За самата държава също не би било добре. Знаем последствията, когато военни управляват цивилния живот. Да кажем, че войната спира утре. Сирия ще продължи да бъде изключително фрагментирана - както териториално, така и социално. Затова държавният лидер трябва да може да обедини тези хора, които вече са разделени от шест години гражданска война, да може да направи прехода много по-лек за самата държава. Защото е наивно да мислим, че няма да има сблъсъци и след края на гражданската война. За момента от правителствена страна такъв човек няма.

- А от опозиционна страна? 

- От опозиционна страна има. Въпросът е, че те живеят в изгнание, което за част от населението е проблем. Мнението на тези хора е, че щом живеят навън, нямат представа какво се случва в Сирия. Истината е, че тези активисти са живяли в страната до 2012 г. Например Бурхан Галиун, който живее в Париж. Завършил Сорбоната, изключително ерудиран човек, който има добро име сред немалка част от сирийците, много известно лице в научните среди. Той е стара опозиционна фигура, водач на политическата опозиция известно време. Това, че той живее в момента в изгнание, дава на правителството аргумента да каже, че тези опозиционни фигури следват чужда политика и чужди интереси. 

- Споменаваш дезертиралите генерали, студентските движения, местните съвети. Но какво се случва с тях днес, когато за опозицията се говори като за сбор от джихадистки организации? Какво стана с точно тези младежи секуларистки движения, които се бореха за Свободна Сирия? 

- Към момента според мен те са мъртви - буквално и преносно. Голяма част от активистите са или в затвора, или избити. Затова нарекох книгата "Убийството на една революция". Защото в смисъла на онази революция от 2011 г. тези движения са мъртви. Дали ще продължи обаче революционната дейност, тепърва ще видим. Все още има движения, които могат да наследят тези революционна дейности и дух. 

Голяма част от активистите не бяха изгодни както за правителството, така и за опозицията. Именно защото част от тези движения са левичарски, някои дори са марксистки - нещо, което за мнозинството от сирийците е чужда идеология. Тук не говорим за ПКК и кюрдските марксистки движения, а за сирийската опозиция. Такъв пример е Ясин Ал Хадж Салех, който е сред най-видните опозиционери на Сирия, прекарал 15 години от живота си в затвора, но заради левичарските си възгледи той не може да повлияе на голяма част от консервативното население. А Сирия винаги е била с една идея по-консервативна от други общества. 

Тази опозиция, която беше 2011 г., вече я няма в момента. Голяма част от активистите тогава днес са убити, в затвора или в изгнание. Но въпреки това има добри примери, които продължават да представляват политическата опозиция в Сирия. Такива например са хората, съпротивляващи се срещу Ислямска държава в град Рака. Те се борят и срещу режима на Асад, секуларисти са, хора със светски виждания, те изключват религиозната държава като възможен начин за управление на Сирия. И освен това се ползват с добро име сред голяма част от населението. 

Не трябва да забравяме също така, че и в северната, и в южната част на Сирия все още има части на Свободната сирийска армия, които продължават да се съпротивляват срещу правителството.




0 Коментара

  1. Няма коментари.
    Бъди първия коментирал! Вход Регистрация Влез с Facebook