Когато вярата е просто на думи, а същината на религията стои нейде забравена

Признавам си, че с религията не се имаме много-много. Християнството го оставих още в бунтарския си период в гимназията, а след като той отмина, някак вече нещата с църквата и молитвите ми идваха прекалени и неискрени. Страстната седмица за мен е просто знак, че в през уикенда усилено ще се ядат яйца и козунак. Нищо повече.

Великден през очите на атеиста

Въпреки това, подобно страшно много хора, в нощта срещу Великден и аз се отправяме към църквата. За разлика от останалите обаче, аз не си поставям роля да вляза в по-близък контакт с Бог и неговите представители на Земята. За мен отношенията между отделния индивид и това, в което той вярва, са твърде лични, за да бъдат опосредствани от църква, но щом има хора, които разчитат на църквата, за да им казва в какво да вярват и в какво не, нека да има.

На Великден аз отивам на църква, за да гледам тези хора. Вярващите и "вярващите". Именно на вторите е посветен и този текст.

Около големите християнски празници обикновено настава една голяма суматоха и всеки започва да се блъска в гърдите колко праведен и колко вярващ е. Цялото това двуличие тежи някак, а между цялата тази суетня се губи основното - християнските ценности, като любов, милосърдие, щедрост, чистота в отношенията.

Минижупи около църквата

Да се върнем на онзи интересен ритуал за обикаляне на църквата за Великден. По принцип това трябва да е организирано, цялата процесия да се води от свещеника на църквата, хора с икони и т.н., които да обикалят, следвани от миряните. Четат се молитви и точно в полунощ се спира пред вратата на храма (който е изцяло пуст). Според вярванията тогава Божията сила отваря вратите и пречистените от пост и молитва християни влизат в храма, за да чуят Великденската литургия.

През годините съм обиколил около десетина храма за Великден, като само в два от тях канонът се спазваше. Иначе казано, в другите осем дори на свещеника не му пука за правилата. А хората обикалят ли, обикалят, питайки се дали, аджеба, това беше правилната посока.

Междувременно човек трябва просто да се огледа, за да изпита лека възхита от миряните и най-вече мирянките. Тънкият момент на обикалянето на църква преди 12 часа е, че след въпросното обикаляне човек спокойно може да отиде на дискотека. Това е и причина няколко години поред да виждам прелестни госпожици с минижупи, мрежести чорапогащници и топирани коси, в компанията на едри момчета с ниски прически и лъскави ризки да проявяват набожност.

Не съм съдник, няма и да бъда, просто ми се струва странно един ритуал, които да символизира пречистване от телесното, да бъде съпроводено от лековатото поведение, типично за чалга културата и чалготеките. Сякаш просто есенцията на цялата тази Страстна седмица - смирението, покаянието... ни бягат нещо.

Същественото нещо бяга

Да кажем обаче, че това са единични случаи (макар че не са). Да се замислим каква част от миряните разбират цялата тази концепция за християнското смирение и милосърдие. Огромен процент от българските християни нито веднъж през живота си не са чели Библията. Дори аз като невярващ (можеш да разбираш и атеист) съм я чел, докато мнозинството от познатите ми, които официално възприемат себе си като православни, дори не са я докосвали.

Как можеш да вярваш в нещо, което не познаваш дори бегло? Не се ли превръща вярата в такъв случай в печат, който си поставяш сам на себе си, за да се отличиш от другите хора? Пробвайте следния експеримент и ще видите, че има правота в думите ми. Попитайте 10 от своите познати, избрани на случаен принцип, чели ли са Библията и знаят ли кои са основните християнски добродетели. Резултатът определено ще ви изненада.

А всъщност няма нищо изненадващо. Помислете за повечето големи празници, които празнуваме. Те си имат малката християнска част, която се опитва да се приспособи към празника, който е останал отдолу. Народните ни традиции, обичаи и празници са далечни от истинското християнство. Те са свързани с магии и поверия, които са много по-популярни от канона. Те са истинските ни традиции, които изместват християнството, макар да носят неговата марка.

Християнството, ама на практика

Тук идва и друг много важен момент - християнството, което прилагаме на практика. Защото християнството е много повече от молитва в черквата и прекръстване на определени празници. То е философия, световъзприятие. Много е лесно на Великден да се тупаме в гърдите колко големи вярващи сме. Или пък, когато някой мюсюлманин нападне християнска общност, заколи журналист или нещо от сорта. Тогава ние се чувстваме християни.

А когато трябва да приемем някой различен? Или когато трябва да окажем милост на някого, когото недолюбваме? Още си спомням онзи случай, когато деца на бежанци бяха изгонени от училището в пернишкото село Калище, просто защото са чужденци. И как хората пускаха слухове, че децата са болни от най-различни болести. Или пък се сещам за свещеника от село, който призоваваше хората на борба с тези гадни чужденци, които им живеят в селото. А съселяните му бяха готови да ги изгонят с бой и камъни.

Спомнете си и за всички намусени хора на улицата, за псуващите шофьори, за биещите се агитки/студенти пред чалготеки, за бай Георги, които вечер преди лягане ошамарва жената и децата профилактично, за философията на насилие, която е залегнала в голяма част от нас (защото по-силният се налага, побеждава).

Тогава (и в двата случая) много хора им ръкопляскаха, всичките зовящи себе си "християни". И никой не си спомни за онзи момент от Библията, когато Христос учи на милосърдие и помощ за ближните, дори, когато те въобще не са ти близки. А и не помня никъде в Новия Завет да се говори за свещени войни, макар за такива да се чува от много християни, когато стане въпрос за мюсюлманството например. 

Не, християнството не е лошо, и да, имаме си истински християни

Това разбира се не е представителна извадка, както не са и тези, които обикалят църквата в минижупи, часове преди да прегрешат поне няколко пъти в местната дискотека. Не казвам, че няма и истински вярващи в България, още по-малко твърдя, че християнството е нещо лошо.

Това е религия, която проповядва мира, взаимопомощта и милосърдието. Просто тези "вярващи" трябва да ни накарат да се замислим много повече за същината на християнството, независимо дали вярваме или не. Защото философията на човеколюбие, заложена зад църква и религия, е общочовешка. Милосърдието е добродетел независимо как наричаш своя бог и дали признаваш, че го има. А когато забравим за тези неща, религията се превръща просто във фарс.

Затова, когато запалим свещичка и тръгнем да обикаляме църквата, нека си спомним не само за саможертвата на Иисус Христос, а и за това, което е проповядвал. И нека опитаме да го приложим на практика в отношението си към хората.

Източник: Bulevard.bg