Соц и скука, или как не се преподава литература, ако искаш децата да обичат да четат

В последните години, когато се заговори за образованието в България, рядко се споменава хубаво. Почти всички положителни примери пък идват от области като химия, физика, математика, информатика и т.н. Иначе казано, хуманитарните предмети си седят в забвение. С тях и това, което на всички ни е познато като "Български език и литература". И именно на този предмет ще обърнем внимание днес.

Преди да кажа, каквото имам да казвам, ще предупредя - не съм преподавател, не съм педагог или специалист по образователната ни система. Аз съм просто гражданин, който вижда проблем в обществото - децата почти не четат. И голяма роля за това има предметът "Български език и литература".

Защо ви го пиша това

По учебен план литературата у нас се преподава така, че да бъде възможно най-тегава и скучна, а един учител трябва да има някакъв уникален подход или да е силно харизматичен, за да не накара децата още от самото начало да зарежат всякакво четене извън задължителното.

Какво ме провокира да пиша по темата? Едната причина е мрънкането на писателя Калин Терзийски, че децата в Пазарджишко не четяли и го гледали някак нагло, задето ги питал знаят ли какво е Лувъра. Другата е гледка от днес в метрото - момиче, четящо с безбожно отегчение от учебник по "Литература" за 9-ти клас, явно готвейки се за контролно.

Излишно е да обяснявам, че когато се държиш като Калин Терзийски и от теб струи снобария с аромат на жълти павета, е напълно нормално да дразниш хората (особено 16-годишни момчета с друг от твоя манталитет) и да ги провокираш, ако не да ти фраснат един, то поне да се позаяждат малко. 

И все пак неговият извод потвърждава общата тенденция - голяма част от децата не четат. Скучно им е да четат и не го правят, освен по задължение (а често вече дори не и тогава). Казах ви за момиченцето в метрото. Просто опитайте да си представите онзи поглед, съсредоточен в учебника. Солидна доза отегчение, с намек за презрение и обида към света, че в толкова ранен час трябва да те занимават с подобни глупости, които през твоите 15-16-годишни очи най-вероятно представляват върха на безсмислеността. Поне това аз видях.

И всичко това до голяма степен идва именно от предмета "Български език и литература".

Припомнете си всички онези термини, които целят да анализират до последния детайл всяко едно произведение, разчленявайки го до такава степен, че то престава да бъде интересно. Какво авторът е искал да каже? Какво е имал предвид авторът тук и т.н. Всяко едно нещо придобива символично значение, докато не се окаже накрая, самото произведение е забравено зад купчината интерпретации.

А всички тези интерпретации придобиват вид и форма в литературно-интерпретативното съчинение (ЛИС) - любима форма на изява за толкова много преподаватели. В този вид съчинение ученикът най-често трябва да преразкаже писанията на любимия на преподавателя литературен критик, писал учебник или помагало. Виждал съм учители, които създават подобни калъпи, които не приемат чуждо мнение и пишат слаби оценки, ако напишеш нещо различно от общоприетото.

Разбира се, това са само крайни случаи и далеч не представлява масата от учителското съсловие. Но все пак ги има. А останалите трябва да преподават по този модел. Да преподават литературна критика на деца, които вече не са чак толкова деца, хормонът ги бие и последното, за което им се слуша е какво е имал предвид автора пишейки, че иска да види любимата си все така бездомна, безнадеждна и унила.

На тази система ѝ трябва нещо, което да включи учениците в самия процес на ученето. Преподаването в стил четене на лекция, диктовка на теория и тем подобни методи, които водят до зомбиране и отегчение. Дискусия, която да включва всички ученици, или есе, което да разглежда общочовешки проблем, заложен в произведението, биха постигнали много по-голям ефект. Вече има много учители, които ползват тези методи, но идеята е те да се наложат като основни. А ЛИС да си замине в миналото, където му е мястото.

Предметът "Литература" сякаш е забравил основното значение на литературата за развитието на човешката цивилизация - творчеството. Способността да създаваш образи чрез думи, да влияеш. Всички тези анализи, чужди перспективи и т.н. изменят смисъла. Едно стихотворение е красиво, защото създава в теб уникална емоция. Как тази емоция ще бъде уникална, ако критикът Х е написал, че означава точно еди какво си.

Изучаваните произведения масово са скучни 

Другият важен момент е това, което се изучава. Действително има моменти в литературата, които трябва да бъдат разгледани, за да се създаде една обща култура. От древността и епоса за Гилгамеш до модерните течения. Въпросът е, че у нас сме зациклили на едно и също ниво от соца насам и всеки повей за промяна се посреща на нож.

Спомняте ли си онзи проетк за промяна в изучаваните произведения, който служебното правителство на Марин Райков заложи, а това на Орешарски за малко да вкара в употреба. Не коментирам самите произведения, които бяха предложени, а факта, как беше посрещната идеята - остро. Самата идея да поорежеш времето, в което децата трябва да четат Ботев и Вазов, може да ти докара присъда на "национален предател".

И тъй като промени няма, у нас децата продължават да познават само шепа от авторите ни. И нямат идея, че освен Любен Дилов-син е имало и Любен Дилов-баща, който ако не бе имал нещастието да се роди в такава малка страна, сега щеше да е познат на цял свят поне колкото Айзък Азимов. Нямат си идея и кой е Георги Марков - човекът, който вбеси със Задочните си репортажи за България успя да вбеси до такава степен комунизма, че срещу него беше пратен убиец. Ще бъркат Христо Фотев с Христо Ботев и дори няма да разберат за съществуването на Виктор Пасков. И много други, които заслужават внимание.

И докато губят излишно дълго време изучавайки в дълбочина скучни романи от време оно, ще пропуснат да познаят автори като Тери Пратчет, Джон Стайнбек, Кърт Вонегът, Труман Капоти, както и всички останали, които творят литература, която разпалва въображението и създава желание да четеш. Да не говорим, че литературните умове у нас тотално неглижират литературни стилове като фантастиката и фентъзито, като се има предвид, че там е съсредоточен голям брой четящи.

С "авторът иска да каже" и литература от преди векове не се възпитава любов към четенето 

Та тук изникват едни важни въпроси, за които сякаш никой не мисли. Как ще възпиташ любов към четенето у създания с вече бушуващи хормони, когато им представяш произведения от преди няколко века? Вероятно ще се намерят и такива, които да ги харесат, но доста по-вероятно е да получиш отегчени погледи и желание този час да свърши по-бързо.

Иначе казано предметът "Литература" се е вторачил в догмите, вместо да прави това, за което всъщност съществува - да възпитава в любов към четенето, да отваря хоризонти, да разширява въображението и да обогатява речника на децата.

И няма как да искаме да вървим към по-добро бъдеще, ако нямаме в себе си способността да мечтаем за нещо, което не можем да видим. Няма как да искаме да се развиваме, когато сме оковали творчеството си в термини и догми.

Затова нека вкараме по-малко "Авторът иска да каже" за сметка на нещо по-читаемо. Пък току виж нещо покълне и вземем, че тръгнем напред. Но това го виждам аз, дали е истина, преценете сами.

Източник: Bulevard.bg