Един репортаж за музика, мода и месо

Тръгваме от София рано-рано, за да избегнем задръстванията и да ни остане време да поразгледаме Белград преди концерта. Студено е, вали, въобще столицата май ни се сърди, че в следващите два дни няма да й правим компания, а ще се развяваме из сръбската й колежка. Но какво да се прави – прогнозата за там е за доста по-слънчево време, което ще е едно приятно допълнение към основната атракция – шоуто на Бионсе. Концертът в Белград не само е най-близкият до България, но е и първият от световното турне The Mrs. Carter Show на поп дивата.

Онова с избягването на задръстванията малко не ни се получава и дълго се влачим в безкрайната колона на Околовръстното. Най-накрая завиваме при караулката на Люлин и след малко сме на безлюдното „Драгоманско шосе“. До границата пейзажът е също толкова пуст – тази част от Родината май не бърза да разцъфне пролетно, а безлесните карстови възвишения на планината Чепън също не предлагат особено пиршество за окото.

Контролно-пропускателният пункт „Калотина“ преминаваме изненадващо бързо – пред нас има само една кола, а сръбският митничар само поглежда документите ни, удря един печат в паспортите и махва: „Айде!“. Сигурно днес ще се нагледа на български коли, запътили се към концерта.

Респектирани от историите за сръбските катаджии, гледаме да спазваме ограниченията, пък и край пътя често изникват по няколко къщи, знаем ли кой местен полицай ще реши, че това е село, в което трябва да се кара с 50? Първото по-голямо населено място е натовареният с история Цариброд, наричан от сърбите Димитровград. Районът изглежда запуснат, но от тази страна на границата като че ли е по-зелено.

Най-живописната част на пътя е ждрелото на река Нишава преди Ниш. Провираме се през 10 тесни тунела, на чиито входове се мъдрят табели със забавния надпис: „Пали светло“, демек „пусни си фаровете“. От двете страни на пътя се извисяват почти отвесни скали, надупчени от пещери. Картината доста напомня за Триградското ждрело.

На няколко места по трасето София – Белград подминаваме кафявите табели за забележителност с надпис „Вински пут“. Нагледен пример как се прави винен туризъм, дори и да не се славиш с кой знае какви вина.

От Ниш започва магистралата. Гишето само изплюва билета, а преди Белград плащаш таксата – 6,50 евро. Самата сръбска столица изведнъж се разкрива пред очите след един хълм. Посреща ни с предградия гъсто застроени с ниски къщи, които постепенно отстъпват място на по-високи сгради с приближаването към центъра. Магистралата влиза директно в града и го пресича по цялата дължина.

Припряният глас на девойката от джипиеса на няколко пъти се опитва да ни вкара в задънени или пешеходни улички, но в крайна сметка успява доста бързо да ни отведе до крайната цел – хостела „Монмартър“. Локацията му е идеална – в центъра, на няколко минути пеша от основните забележителности. Което пък от своя страна води до лек проблем с паркирането. Тръгваме да търсим безплатен паркинг по разкази на очевидци, но това се оказва също толкова пердута кауза, колкото и в центъра на София. След като за малко се разминаваме с близкия наказателен паркинг (сърбите също наричат омразната камионетка, която кара колите там „паяк“), решаваме просто да спрем на улицата. В Белград зоните за паркиране са три. В трета можеш да седиш до 3 часа срещу 41 динара (малко над 70 стотинки). Намираме си място на две преки от хостела и се започва сагата с опитите ни да платим. Има два начина - да си купиш талон от хората със светлоотразителни жилетки, които циркулират по улиците, или да пуснеш есемес. Местните служители на „Паркинги и гаражи“, така да се каже, никакви ги няма. Двама полицаи усмихнато ни обясняват, че скоро няма да ги видим, защото е обяд и сега се сменяла смяната. Значи – SMS. Да, ама от българските ни сим карти не става. Купуваме си местна предплатена, но особеностите на телефоните ни не позволяват да използваме и нея. В крайна сметка ще ползваме за наш официален есемесоизпращач момчето на рецепцията в хостела, което ни обяснява, че дори и да ни изтече времето за паркиране, най-много да ни напишат глоба, която няма нужда да плащаме. Добре дошли на Балканите! Въобще, нямаме усещането, че сме в чужда държава – с всички хора се разбираме без проблеми на българо-сръбски, уличките наоколо напомнят на „Шишман“ или „Ангел Кънчев“ в центъра на София.

Хостелът напълно отговаря на артистичното си име. Намира се на третия етаж в олющена сграда, чиито вход е откъм вътрешен двор, в който си съседства със салона на „унисекс фризер“, т.е. фризьор за дамско и мъжко подстригване. Още от вратата на хостела ни посреща прочутият плакат на монмартърското кабаре от края на 19-и век Le Chat Noar. Интериорът на „Монмартър“ е изцяло издържан в бохемската стилистика на парижкия квартал. Мястото е спретнато и чисто, има и двойна стая със собствена баня, климатик и телевизор, която излиза 50 евро на вечер. Тя носи името на хостела, а другите стаи се казват „Пол Гоген“, „Тулуз Лотрек“, „Ван Гог“ и „Пабло Пикасо“. На наше разположение са още симпатична дневна с плейстейшън и кухня, в която можем да ползваме всичко, както обяснява приветливият ни млад домакин Душан. Той е другото голямо предимство на хостела – супер добронамерен, възпитан, готов да помогне с всичко. Предлага ни да паркираме пред жилищния блок на баща му, който е недалеч, чертае на картата пътя към едно или друго място, обяснява ни за местните атракции. Прилича на нещо средно между поет и художник, а сам определя себе си като „радикал“, заради политическите си убеждения. За закуска ни предлага три опции, една от които е бюрек – със сирене или месо. Подминаваме с усмивка обясненията му, че това е традиционно сръбско ястие. Поръчваме бюрека за сутринта, но сега е време за обяд, защото стомасите ни вече вият от глад като Весна Змиянац в най-добрите й години.

Отправяме се към „Скадарлия“, или както още я наричат „Белградският Монмартър“. Артистичната павирана улица е любимо място на художници, писатели и туристи. В самото й начало има стълб с табели, указващи посоката към други подобни квартали и улици в Европа – Монмартър (разбира се!), Арбат в Москва, Плака в Атина... Една табела сочи право нагоре и на нея пише просто Moon. След знака започва поредица от ресторанти. Избираме си един отрупан с десетки саксии с цветя. Казва се „Шешир мой“ („Моята шапка“). Наоколо са още „Два бели голуба“, „Два йелена“... Менюто е претъпкано с всички шедьоври на легендарната сръбска скара. То не са вешалици, плескавици, ущипци. Някои от тях се предлагат с „каймак“, който се приготвя от леко втвърдения (и доста мазен) горен слой на несвареното мляко и добавя допълнителна калорична бомба към порцията. Вегетариански ястия почти не се мяркат. После се чудим защо сърбите са толкова едри хора – в Белград постоянно се разминаваме с бая високи мъже и жени, които приличат на гардове от националния им отбор по баскетбол и хвърлят в размисъл относно видимостта на предстоящия концерт. Просто се хранят стабилно хората и растат! Поръчваме каквато скара сварим, а от предястията и салатите залагаме на урнебес (пикантна разядка с айвар, сирене и лют червен пипер) и... шопска салата (горе-долу същата си е). Поливаме всичко с „врло квалитетната“ бира „Йелен“. Докато чакаме храната се забавляваме с менюто, приютило неща като „Жестоко пиче“ (твърд алкохол) и „говеда салата“. Всичко е вкусно, слънцето пече и дори не се сърдим много, че за финал се опитват да ни метнат в сметката.

Решаваме да помогнем на храносмилането с разходка в центъра, която затвърждава впечатленията ни, че Белград е любопитна комбинация от соц-архитектура и бохемска атмосфера. Монументалните сгради не са поддържани и ни връщат десетилетия назад, но по улиците се усеща един особен дух от типа „Хей живот, здравей, здравей!“. Продължаваме да се наслаждаваме на благозвучието на сръбския, който грее от кориците на детски книжки като „Лепотица и звер“ („Красавицата и звярът“) и „Борбени авиони“ („Изтребители“).

Правим си задължителните изчекнати снимки до красивите фонтани пред паметника на Никола Пашич (неколкократен министър-председател на Сърбия от български произход) и стигаме до Скупщината – сръбския парламент. Най-запомнящото се нещо в сградата всъщност е пред нея – две бронзови скулптури, на всяка от които по един мъж и един кон правят едни неща, които подозрително напомнят на много извратен филм „за възрастни.“ Най-вероятно мъжете се опитват да обуздаят буйните коне, но позите и прегръдките са толкова страстни, а лицата на всички участващи изразяват такъв екстаз, че сценката прилича на някакъв вид забранена любов между човек и животно. За да се отърсим от смущението (и неприличния смях), обръщаме поглед от другата страна на булеварда, към колоритната градина пред Стария дворец (Стари двор), някога кралска резиденция, а сега седалище на Общинския съвет.

В непосредствена близост до Скупщината е църквата „Свети Марко“, в която се пази саркофагът с тленните останки на средновековния сръбски владетел Стефан Душан. Зад нея пък започва паркът „Ташмайдан“, който в понеделнишкия следобед е пълен с деца, майки с бебета, влюбени двойки и спортуващи за здраве. Време е да се връщаме, защото Бионсе няма да ни чака.

Пресичаме река Сава и след нова кратка схватка с джипиеса успяваме да паркираме пред самата зала. При откриването си през 2004-а Комбанк Арена сигурно е била много модерно съоръжение, но сега си личи, че и тук не се хвърлят особени усилия в поддръжката. Тръгваме да търсим входа за терена и зяпваме при вида на огромната опашка, която се вие покрай половината фасада на залата. Скоро разбираме и причината – влизането става от едно място, през поредица от КПП–та, широки колкото да мине човек и половина. Следващият път ще се замислим преди да се оплакваме от пропускателния режим в „Арена Армеец“... Доста невъзпитано се нареждаме най-отпред и с леко прибутване успяваме да влезем за някакви си 15 минути. Дали е случайно, че голяма част от пререждащите се около нас говорят български...? Минаваме и през металдетектори като на летищата и вече сме вътре. Погледната оттам арената не изглежда кой знае колко по-просторна от софийската си колежка, но всъщност капацитетът й бил един и половина пъти по-голям. Все още е сравнително рехаво и успяваме да се придвижим доста близо до сцената. Началото е обявено за 20 ч., но Бионсе, естествено, не бърза да излезе, няма и подгряващ изпълнител. Времето минава, залата се пълни, по трибуните вече няма свободно място, долу също започва да не достига въздух.

В 21:03 ч. осветлението изгасва, завесата пада, а на големия екран зад нея тръгва видео, в което Бионсе е облечена като кралица, а лицето й е гримирано в снежно бяло. Барабанният ритъм на интрото ни кара да настръхнем.

На сцената излизат танцьорките, а малко след тях сред огън и ослепителна светлина се появява и Кралицата.

В следващите два часа Бионсе ще ни зашемети с уникално шоу. Зрелището е изключително, а невероятният й глас звучи сякаш тя не спира да скача, танцува и мята грива, а слушаме студиен запис – Бионсе не прави нито една грешка, независимо от огромния диапазон, който покрива.

Открива с експлозивната Run the World (Girls) и изпява почти всички свои хитове. Някои от парчетата са със силно променен аранжимент, започват, но изведнъж преливат в друга песен...

Присъстваме не просто на концерт, а на перфектно режисиран спектакъл – със златен дъжд от конфети, светлинни и пироефекти, мултимедия. Огромният екран ту „мести“ картината си отгоре-надолу, ту става прозрачен, за да разкрие какво се случва зад него.

Бионсе сменя сигурно десетина костюма, кой от кой по-женствен и предизвикателен. Редуват се полупрозрачна мини-рокличка с ресни и пайети в невинно бяло, щедро разкриваща рокля в горещо червено, одежди от кожа и латекс, дори блестящ костюм, който създава илюзията, че Бионсе е по голи гърди на сцената (със зърна и всичко останало).

Голяма заслуга за шоуто имат и останалите на сцената – пищните тъмнокожи беквокалистки от The Mammas, изцяло дамската музикална банда, включваща и духова секция, атрактивните танцьорки и единствените двама мъже – близнаците Les Twins, които карат фенките да припадат с изключителните си танци.

След първите няколко песни решаваме да се преместим по-назад, защото басите ни блъскат прекалено силно. Тук има и повече свободно пространство, усеща се разхлаждащ полъх от климатичната система, дори можем спокойно да танцуваме без да бутаме околните. Точно до нас се намира кръгла сцена с подиум по края й.

Тъкмо си говорим, че Бионсе просто няма как да дойде дотук и изведнъж тя става от рояла, на който е полегнала, хваща се за нещо като цирков трапец, който виси от тавана, и прелита над публиката. „Каца“ на кръглата сцена до нас в секси прилепнало синьо трико, обсипано с камъни Сваровски.

Докато я гледаме зяпнали от два метра разстояние, си даваме сметка колко красива е всъщност. Усмивката й сякаш огрява всичко наоколо. Заразява с невероятно положителна енергия, защото самата тя се държи супер готино и емоционално. Разбираш, че не е някоя ледена кралица, а човек, който искрено се наслаждава на това, което прави и на отговора на публиката. А публиката отговаря с оглушителни писъци.

Финалът е много силен – след Single Ladies идва „заветното“ I Was Here.

Бионсе прави реверанс към Уитни Хюстън, като изпява I Will Always Love You и тук се сещаме, че движенията и присъствието й напомнят и на една друга велика певица – Тина Търнър, на която самата Бионсе е голяма фенка.

Следва Halo и после всичко свършва. Няма бис, светлините отново изгряват. Може би така е по-добре – спектакълът е достигнал своята кулминация и това е идеалният момент да свърши. Денят приключва прекрасно.

На другата сутрин ни будят упорити и мощни звуци. Оказва се, че вътрешният двор зад стаята ни е скупщината на местните гълъби, които очевидно имат нещо важно за обсъждане. Сгъваме бюрека (прилича си на вита баница), взимаме си довиждане с Душан, който ни казва, че сме били „дивни гости“ и се впускаме във втория епизод от разглеждането на Белград. Този път оставяме колата в огромен паркинг със сигурно десет нива под и над земята. Налазват ни мисловни паралели с родната действителност, но си даваме сметка, че е много по-лесно да купиш два раздрънкани паяка на старо и да прибираш пари от вдигнати коли, вместо да инвестираш в паркинг като този тук...

Насочваме се към белградското стъргало – улица „Кнез Михайлова“. Тук вече архитектурата е доста по-приятна – сградите в стил сецесион ни препращат към Виена. Между тях се редуват безистени, от които надничат богато орнаментирани фасади и арки. Кривнеш ли встрани от главната, стените пак стават олющени, но и в това си има чар.

Купуваме си ръчно изработени сувенири и стигаме до белградската крепост Калемегдан. Кацнала е на най-стратегическото място – там, където Сава се влива в Дунав. Крепостта е доста обширен комплекс с отделни сгради, кули, порти, високи стени и дълбоки ровове. По откритите пространства са подредени танкове и оръдия с всевъзможни размери, има дори баскетболни игрища и тенис кортове, където белградчани се опитват да се правят на Новак Джокович.

Подминаваме паметния камък, съобщаващ, че на 22 юли 1456 г войските, предвождани от унгареца Янош Хуняди, нанасят тук унищожителен удар на османските турци, и се качваме на крепостната стена гледаща към сливането на двете реки, остров Голямата война и районът Нови Београд отвъд Сава. Чувството за свобода е изключително.

На връщане решаваме да хапнем на главната за последно преди тръгване. Въпреки делничния ден, заведенията и самата „Кнез Михайлова“ пак са пълни. Все пак успяваме да си намерим места в ресторант на самата улица и се отдаваме на любимо занимание – зяпането на минувачите. Хората изглеждат спокойни и щастливи. Особено ни впечатлява визията на белградчанки. Че Господ ги е дарил с красота е очевидно. Но прави впечатление и че независимо от възрастта местните жени са много поддържани и стилни дами. Прически, облекло – трудно можеш да им намериш кусур. Разнообразието е огромно, но като че ли най-често срещана е комбинацията вталено яке (най-често кожено), риза, шал, дънки или панталон (за поли явно е още рано), всичко това комбинирано със свободно пусната или изправена коса и големи слънчеви очила и чанти. Повярвай ни, изглежда по-добре, отколкото го описваме. Между другото, за двата дни в Белград само веднъж видяхме момиче с „вафли“ в косите... От секцията с пиците поръчваме нещо, наречено „италиански джеврек“. Италианците едва ли подозират, че имат гевреци, още по-малко какви са съставките им. Това, което ни носят действително прилича на геврек, но доста мутирал като размери, а вътрешността му е пълна с... месо, разбира се – под формата на два вида колбаси. Има и обилно количество кашкавал, а дупката в средата на геврека е заета от голяма топка „каймак“. Класика.

С тежка въздишка тръгваме за София, а по пътя се разсейваме с още култови надписи на сръбски и с надежди, че Бионсе скоро ще навести и България.

Автор: Свилен Георгиев, Termo.bg