Време е да се научим да търсим собствените си права, само така ще израснем като общество

България от вече повече от 8 години е член на Европейския съюз - обединение на държави, които споделят едни и същи ценности като свободата, човешките права и т.н. От вече 26 години не живеем в тоталитарен режим, който да забранява плурализма на мнения и идеите.

Един вид, ние, колкото и да не ни се вярва, живеем в свободна и развита държава. Факт е, че си имаме проблеми колкото искаш, но живеем в държава, където никой не ни ограничава какво да говорим и какво да мислим, а правата ни като граждани се зачитат. Ние съответно трябва да се научим да си ги търсим.

Човешки права?

И все пак ако някой си направи труда да чете коментари под различни статии (безкрайно неприятно занимание впрочем) или пък чете различни силно консервативни автори, ще стигне до един доста неприятен извод - в България през 2015 г. масово има хора, които възприемат човешките права и тяхната безспорност като някаква европейска глупост.

Фактът, че страната ни е обвинявана в масово нарушаване на правата на мигранти, затворници, хомосексуални хора, роми и т.н., като цяло не засяга никого особено дълбоко. Продължаваме да смятаме, че това нас не ни засяга, просто някакви досадници си говорят там. Какво като еди кой си (цветисто определение за различните групи, изброени по-горе) е изял един бой. Защо е такъв, защо е тук, където бием и после питаме. 

По-лошото е, че има една гордост от този факт, че първо бием, а после задаваме въпросите. "Гордият българин" така прави и никой не му се качва на главата. Бий, за да те уважават, нали така. Мъдрост, втълпявана ни още от детството. А фактът, че с бой не се решава всичко, а голяма част от нещата като цяло се решават само временно, за да се завърнат после с още по-разрушителни последици, някак го неглижираме. 

"Човек на годината" и други проблеми в комуникацията

Да вземем за пример наградата "Човек на годината", чиито номинации тази година предизвикаха сериозни обществени дискусии и скандали. 

Най-общо казано, това е награда за хора, които са спомогнали за запазването на правата на човека или правата на животните в различни аспекти. Вниманието, което се отделя на нея, принципно е минимално. Сега обаче семейството на убития от Джок Полфрийман Андрей Монов се засегна (напълно нормална реакция). Оттам последваха протести, гневни реакции, заклеймявания и цялата обичайна тирада от морализъм.

Само дето въпросът тук беше, че убиец или не, Полфрийман работи за подобряване на условията за живот в българските затвори. Нещо, за което страната ни търпи сериозни критики от страна на Съвета на Европа от години насам. И с право, защото тези условия са под всякаква критика. И въпреки че тези хора са осъдени за престъпления, те имат гарантираното от българските закони права, които в случая не се спазват.

Но ние няма да коментираме дали тази номинация е удачна или не. Нашата цел е да коментираме реакциите. 

И те имат права

Масовите коментари по темата бяха от сорта на "Ама защо да се грижим за правата на изнасилвачи и убийци, те затова са в затвора". Самото отношение към Българския хелзински комитет пък често е като към "антибългарска организация" - определение, което съм чувал много пъти спрямо тях.

Реално погледнато БХК няма как да се хареса на хората. Основната цел на този комитет е да съблюдава именно за спазването на правата на хората в страната. Независимо дали те са българи, роми, мигранти, хора с различна сексуална ориентация, затворници или просто хора, чиито граждански права са нарушени. 

Дори интересен факт - БХК са защитавали дори футболни хулигани, пострадали от полицейско насилие. Като се има предвид, че футболните хулигани често заплашват членовете на комитета със саморазправа по един или друг случай. 

Реално от БХК нямат право на избор кого да защитават, защото иначе ще изчезне смисъла от тях. Те защитават тези, които никой друг не би защитил. Защото просто всеки има право на защита. 

Това, разбира се, не прави публичната политика на БХК адекватна и заради позициите, които заемат те самата идея за защита на човешките права се дискредитира в очите на обществото, което вижда само как "Тия защитават само цигани и гейове" - (отново мнение, което съм чувал многократно).

Така се стига и до един от основните проблеми. У нас масово битува мнението, че човешките права са запазени само за малцинствата и се толерират правата отново само на малцинствата. Това води до озлобяване и срещу въпросните малцинства, и срещу защитата на тези неотменни права. Създава се усещането "те имат само права, а за нас са само задълженията".

Това неглижиране на темата за правата ни като граждани обаче само вреди на обществото. Защото така ние забравяме да търсим своите права, забравяме, че ги има и се оставяме други да ги пренебрегват. А после стигаме само до фазата с мрънкането - "Техните права ги защитават, а нашите кога? Няма кой да защити нашите..."

Ама и ние имаме

Всъщност има кой - държавата, съдебната система, Съдът за правата на човека... Просто ние трябва да се научим 1) Какви са нашите права, 2) Какви са нашите задължения и 3) Къде и как да си търсим правата. С други думи, изисква се да сме образовани. Изисква се да изискваме самите ние. Иначе никой нищо няма да ни даде даром. 

Тук трябва да дойде и ролята на държавата, която от години пропуска да образова обществото по темата. Имаме си в училище някакъв "Философски цикъл", който се предполага, че трябва да ни научи на морал, етика и човека доброта, но нищо практическо, нищо, на което можеш да се опреш. Затова и системата с години вече се проваля.

Ние имаме нужда от онези сухи, сурови знания, които ни дават ясно и точно информацията: "Това са моите права, това са моите задължения и ето този следи и двете да се спазват".

Промяната, която ни е нужна, не е обаче на ниво държава. Тя трябва да се случи в самото общество. А ако не стане, ще продължим да сме начело на онези срамни класации, а името на България ще продължи да се възприема като "грубянинът на Европа". И никой няма да ни приема като равни...