Банско и районът крият интересни изненади за пътешественика

„Бяхме във възторг, осъзнавахме, че оставяме хаоса и глупостта зад себе си и се впускаме в нашата единствена и благородна мисия във времето - да се движим.”
Джак Керуак, из „По пътя“

Идеята за пътуването до Банско се заражда месец преди неговото осъществяване. Решаваме да организираме пътуването през 4tripsters.com – сайт за организиране на пътешествия, стaртиращ от България. Но за сайта по-късно, сега да разкажем накратко какво ни се случи по време на това наше приключение.

На тръгване се оказва, че хората, които са изявили готовност и желание за пътуването, са се отказали. За сметка на това към нас се присъединяват нови, напълно непознати и изключително интересни хора. И така, с почти изцяло променен състав, състоящ се от две дами и петима господа, нашето планинско приключение започва.

В късния следобед пристигаме в града с ясната цел да похапнем традиционни бански специалитети и да се опознаем - мисия, която се увенчава с променлив успех.

Банско е истинска находка за любителите на историята и изкуството, но тъй като нашите планове не са толкова свързани с града като културен и исторически център, залагаме на друг вид забавления - футбол, ром, ядки и джин. В края на вечерта се оказва, че сме взели правилното решение, независимо че националният отбор на България губи мача с Италия.

На следващия ден решаваме, че трябва да посетим Добърско - китно планинско селце на около 20 километра от Банско, известно с църквата „Свети Теодор Тирон и Теодор Стратилат“, построена през 1614 г. Стигаме до селцето за около 30 минути, но първоначалната идея да разгледаме храма се проваля. Решаваме да се насочим направо към следващата точка – посещение на парка за реадаптация на танцуващи мечки на около 12 км от град Белица.

Паркът за танцуващи мечки впечатлява още от мига, в който кракът ти докосне твърдата земя, застлана с килим от борови иглички. Каузата, в името на която е построен и съществува до днес, е да приюти мечки, използвани и малтретирани от мечкари с цел припечелване на подаяние.

Минава обяд и решаваме, че е време да се сбогуваме с любезните ни домакини и да посетим намиращия се наблизо ресторант, който предлага прясно уловена риба, студена бира и ароматни картофки – общо взето всичко, от което се нуждаем в момента. Не мога дори да опиша какво изпитва групата ни пътешественици, когато жената, чието семейство притежава този малък планински рай, ни посреща с приятелска усмивка и стеснително „Заповядайте”. Прегладнели и прежаднели за истински усещания, уморени от градската суета пътници, ние се чувстваме не просто клиенти, а очаквани гости в живота на това прекрасно семейство. Получаваме истинско внимание и отношението, от което дори не сме подозирали, че имаме нужда.

На връщане към Банско говорим по-малко, мълчим повече, а компания ни правят гласовете на Синатра и Елвис от единствената радиостанция, чийто сигнал прихващаме по пътя.

Вечерта отиваме в една от местните механи. Веднага щом приключваме с храната и питиетата, се пренасяме на място, което предлага качествен алкохол, добра музика, уютна атмосфера - непретенциозен бар с удобни места на открито. Говорим много и за какво ли не и смея да кажа, че е наистина приятно за всички. Усмихваме се искрено и дори започваме да се сприятеляваме.

На другия ден посещаваме Байкушевата мура - дърво на възраст приблизително 1300 години, което го прави най-старото в България. Решаваме да поостанем още мъничко в планината, преди да поемем обратно към София. Времето минава толкова бързо в слушане на музика и игри на карти насред величествената природа на Пирин!

И така, отново сме на път. Но този път усещаме някаква носталгия. Тръгваме от Банско, решили сме да посетим биохотел „Моравско Село“, на шесто място в света според класация за биохотели, направена от авторитетно международно издание. Едно приятно и спокойно местенце наистина.

Преди Благоевград трафикът е затруднен, затова се колебаем дали да спрем или да продължим - все пак решаваме, че може да отделим 40 минути за бързо следобедно хапване. Макар да е малко тъжно, че пътешествието е към края си, долавяме ново чувство - следващия път, когато сме заедно, ще бъдем не просто познати, а хора с общи спомени. Хора, които са съучастници в приключение. Хора, които са били на път заедно. Чувство, което няма име и можем да изпитаме само при такива обстоятелства. Докато сме на път.

P.S.

Какво е чувството да бъдеш хост?

Вярвам, че за да бъдеш добър хост не се изисква много – всеки, който обича да се среща с нови хора и да пътува, всеки, който обича да се усмихва и да разговаря, всеки, който е готов да прояви търпение, когато се сблъска с различни от своите светове и мирогледи, на практика е един готов, пълноценен и добър хост. От моя опит като хост разбрах две неща - изключително важно е да се съобразиш с желанията на гостите си за сметка на твоите собствени, и въпреки че искаш да им покажеш всичко, което според теб си заслужава да видят и опитат, е много по-здравословно и лесно да оставиш нещата да се случват естествено и спонтанно. Защото точно в това се крие магията на оригиналното пътешествие, на пътешествието без предварително начертан маршрут, без план, посока и компас.