Преходът в своя икономически и политически смисъл е приключил отдавна, но обществото още живее в него

Десети ноември - датата, която в новата ни история бележи Началото. Началото на един тежък и дълъг преход от тоталитарно управление към демокрация и европейски ценности. Денят, в който комунизмът падна. Доколкото може да се говори за падане и доколкото може да се говори за комунизъм.

Този период, който вече надхвърли четвърт век, ние наричаме преход. Преход от държавна планова икономика към свободен пазар и частна собственост. Да, той приключи. Имаме си частна собственост, имаме конкуренция и свободен пазар, доминиран от големи играчи и бизнесмени, които наричаме олигарси, но е свободен.

Преход от еднопартийна система и срастване на държавата с партията към политически плурализъм. Да, този преход също се извърши отдавна. Вярно, за партиите ни не се знае до голяма степен кои са социалисти, кои демократи, кои либерали, въпреки че те гордо се кичат с тези определения, следвайки предимно собствените си интереси. Но партии има много и се конкурират една с друга.

Да поговорим обаче за прехода, който все още не можем да преминем - този в самото общество. Преходът в душите и главите на обикновените хора. Той продължава да не бъде завършен, просто защото хората продължават до голяма степен да мислят като част от светлия комунистически строй. И именно този недовършен преход е причината за недъзите в другите два.

Образование, което руши

25 години на посткомунистически строй отминаха, а образованието ни продължава да си стои на едно и също място. Системата на зубращина, която кара децата да запаметяват множество на брой факти от различни сфери на познанието, изграждайки обща култура като за телевизионно състезание, все повече и повече показва своята безполезност. Децата откриват, че тези факти всъщност не им вършат никаква работа, и престават да ги учат. Същевременно образователната система не работи за това те да се научават да мислят.

Така получаваме едни младежи, които нито знаят нещо, нито имат дадени алгоритмите в главата, които да спомага за извършването на мисловен процес. А зубраческият метод продължава. Той може и да е бил успешен при една система, на която ѝ трябват образовани роботи, чиято работа е да са послушни и да работят, но в свят, където нещата се изменят ежедневно, на нас ни трябват мислещи хора.

От друга страна пък имаме страшно много учители, които могат да преподават само по този остарял начин. Имаме една система за финансиране на образованието, която спомага за това учениците и студентите да бъдат възприемани като ходещи портфейли и като цяло имаме почти нулево желание за осъществяване на реформи.

Иначе казано, образованието ни до такава степен живее в миналото, че няма как да имаме достатъчно голяма част образовани българи, които да изведат страната от прехода. Тези, които са образовани, най-често си сверяват часовника със Западна Европа или САЩ и потеглят натам, без да имат желание да се върнат в кашата, която е тук.

Всесилната държава

И като си говорим за проблеми в образователната система, няма как да не споменем, че на 90% от българите им липсва много важна част от образованието - ние не познаваме държавата си. Няма да се изморя да повтарям, че това е проблем, който ако бъде решен, ще даде огромен тласък за развитие на самото общество, ще намали корупцията.

В момента обаче ние си нямаме идея коя институция как функционира, какво прави и всъщност защо я има. В главите на повечето хора държавата е всесилна и решава (или по-скоро трябва да реши) всички налични проблеми. От цените на тока, хляба и яйцата до това кой да е победител в следващия сезон на BIGBrother.

Държавата не е всесилна, тя не регулира всичко и всички. Тя работи по определени механизми, които имат своята логика. И единственият начин да разберем тази логика е да научим коя институция какво прави и как го прави. Иначе казано - обществознание. Това ни трябва.

Ядосваме се на депутатите, смятаме ги за крадливи и некадърни (не казвам, че не са), но реално погледнато нямаме идея каква всъщност е тяхната работа точно. Искаме да им се намалят заплатите, да им се намалят субсидиите, въобще да ги унижим, ако може, но не възприемаме идеята, че колкото по-малко взимат, колкото по-смачкани са, колкото повече се чувстват като слуги на народа, толкова повече ще крадат и няма да им пука.

Народните представители са точно това - народни представители, водачи, хора, които решават проблемите на държавата. Но нещата до такава степен са се изродили, че ние ги мислим за банда хрантутници, а по-лошото е, че и голяма част от тях по тази логика са се възприели по същия начин.

Подобно на учителите, образът на депутатите трябва да се подобри. Разбира се, това ще стане с качествени хора на политическата сцена. Но за това трябва време и поне малко доверие в институциите. За да има доверие, трябва да разбираме как те работят. И друг път няма.

Сега надеждата е в предложеното от Министерството на образованието "Гражданско образование". Но ще успее ли то да разбие стереотипи, набивани в главите ни от 1946 г. насам? Дано!

Носталгията

Хората, които са живели през време на комунизма и не са усетили юмрука на властта директно, все още изпитват носталгия по отминалите времена и най-вече по онази "сигурност", която се е чувствала в обществото. Нямало е толкова кражби, нямало е убийства и изнасилвания, нямало е проблеми с ромската част на населението. Всъщност от всичко това е имало, просто не е било разрешено да се говори за тези неща. И хората са се чувствали спокойни.

За това си спокойствие пък са плащали със свободата си. Малко свобода в името на заветния "Москвич", още малко за цветен телевизор, още малко за наложения строг ред. Въпросът е, че когато хората имат нужда някой да им налага ред, значи в обществото има сериозен проблем.

Именно затова и преходът беше толкова тежък. Когато желязната хватка се е отхлабила и хората са почувствали някаква свобода, те не са били готови за нея. Естествено е нещата от свобода да се обърнат на свободия. А когато всичко това е подправено с малко балкански манталитет, се получава един 25-годишен преход, който все още не е завършил.

Кога ще завърши? Когато се научим да бъдем отговорни за собствените си постъпки. Всяко наше действие предполага последици. Въпросът е дали ще ги приемем, или ще тръгнем да се крием зад държава, невидими врагове, конспирации и каквото още човек може да се сети. Останалото са само празни приказки.